Уилям Айриш
Валс в тъмнината (24)

XXIII

Марди Гра!^[1] Един полудял град. Треска, която всяка година обхваща града в последния вторник преди Заговезни. Повтаряше се отново и отново в продължение на петдесет и три години вече, от 1827-а, когато първото такова тържество избухнало спонтанно, кой знае как. Последното веселие, преди да започнат великите пости; като че е дошъл краят на света на човешките слабости и те никога вече няма да се повторят. Вакханалия преди отречението от тях, сякаш за да се създаде предостатъчен повод за покаяние.

Няма нощ, няма ден. Ярката светлина на факли и фенери по Канал Стрийт, по Ройъл Стрийт, както и по другите улици в търговската част на града, превръщат нощта в бял ден, а през деня всички магазини са затворени и нищо не се купува, нито продава. Има само веселие, а то е безплатно. От осем години денят е обявен за официален празник и от същата тази 1872-ра година, управата на града е разрешила носенето на маски само и единствено тогава.

Все отнякъде се чува музика, било от близо или от по-далеч; звуците на някой уличен оркестър заглъхват в едната посока, а от противоположната вече долитат звуците на друг, който се приближава. Отвсякъде кънтят викове и смях, макар че хората, които ги издават, може в момента да са скрити зад ъгъл или зад отворените прозорци на някоя къща. На една улица може да настъпи затишие, но в същия този момент карнавалът продължава някъде другаде, непрестанно, без прекъсване.

Точно по време на такова моментно затишие една неподвижна фигура се прикриваше в сянката на някакъв сводест вход в горния край на Канал Стрийт. Във въздуха все още се носеше дим и остра миризма на изгорена смола; земята беше засипана с конфети, книжни серпантини, спукани балони, които приличаха на обелки от плодове с особен цвят, две-три смачкани тенекиени тромби, дори дамски пантоф с отчупен ток.

Ходилата на пиян човек стърчаха от един съседен вход, а останалата част от тялото му беше скрита навътре. Някой бе хвърлил венец от цветя и сръчно го бе закрепил на вирнатите му пръсти като погребален венец, положен в нозете на смъртник.

Но фигурата в първия вход беше на трезв и изправен човек. На лицето му имаше маска от папиемаше — колкото да се съобрази с духа на карнавала; инак беше облечен в обикновен мъжки костюм. Маската беше комично уродлива, застинала в неистова радост гримаса, която изглеждаше двойно по-нелепа, тъй като фигурата зад нея стоеше отпусната, съсипана, изнемощяла.

Далечната врява, която от известно време заплашително се бе приближавала, изведнъж гръмна с все сила; иззад ъгъла започна да се изнизва дълга върволица от празнуващи, които танцуваха хванати един за друг — някои сложили ръце на раменете на човека пред тях, други — на кръста. Карнавалът продължаваше, кратките минути на отдих бяха изтекли.

Тълпата донесе факли, барабани и чинели. Улицата се озари от светлина, сякаш имаше пожар. Трептящи великански сенки се плъзнаха по оранжевите фасади на сградите. Изведнъж по прозорците от двете страни на улицата отново се появиха хора. Отново заваляха конфети; носеха се като снежинки през разноцветните снопове светлина и приемаха багрите на дъгата — ту розови, ту бледолилави, ту светлозелени.

От двете страни на основното шествие имаше още една върволица от хора, която го допълваше, вървяха поединично, по двама, по трима или по четирима, без да участвуват в танца. С всеки изминат момент човешкият поток се удължаваше, като увличаше със себе си и другите, макар че никой не знаеше накъде се е насочил, а и това нямаше значение. Началото му се скри зад следващия ъгъл, изчезна от погледа още преди краят да се изниже иззад първия. Шествието ставаше все по-дълго и по-трудно подвижно, затова игривият ритъм, с който вероятно бе започнало, сега представляваше смесица от танци. Някои танцуваха по негърски с високо вдигнати колене, други просто се тътреха, почти без да повдигат крака от земята, трети пък играеха джига, като подскачаха и подритваха ту на едната, ту на другата страна, подобно на марионетки.

Маската не спираше да се извръща трескаво насам-натам, напред и назад, а тялото под нея оставаше неподвижно; облещените й очи се спираха на всяка втора фигура, която преминаваше, проследяваха я за миг-два, после се отместваха, за да се вторачат в по-следващата. Погледът й дебнеше само жените, прескачайки смешниците, пиратите и испанските контрабандисти, разпръснати помежду им.

Пламенно облещени, изпъкнали, изрисуваните с бяла боя очи обещаваха палячовщини, грубички шеги, смехотворни задявки и комични изблици на страст. Всичко, само не и предстояща смърт.

Много жени видяха маската, някои й помахаха, други весело и подканващо й подвикнаха, една-две хвърлиха цветя и я улучиха по носа. Римски императрици, източни красавици, циганки, самотни рицарски дами с конусовидни шапки. След тях слугиня с колосана престилка буташе бебешка количка, а в нея лежеше възрастен мъж, косматите му крака се влачеха от двете й страни и сегиз-тогиз правеха по няколко самостоятелни крачки.

Изведнъж комично опулените очи се втренчиха в нещо, шията, която крепеше главата с маската, се изпъна напред, мъчително напрегната.

Жената носеше палячовски костюм, стегнат само около китките, глезените и шията. Главата й бе покрита с качулка. На очите й имаше домино от светлосиня коприна, но устните под него бяха като неразтворена цветна пъпка.

Беше дребничка — не повече от метър и половина, а походката й бе лека и грациозна. Не вървеше в основното шествие, а в свободно движещата се покрай него тълпа, само че от отвъдната му страна, така че то оставаше между нея и човека с маската. Тя минаваше от човек на човек, правеше по няколко танцови стъпки в прегръдките на всеки мъж, оставяше го и продължаваше с друг. Така и напредваше — за всяка стъпка, за всяко завъртане, винаги имаше кавалер. Сякаш самият дух на веселието се беше вселил в нея.

Изведнъж качулката й се смъкна назад и докато усети и бързо посегне да я нагласи отново, човекът с маската зърна за миг златистите коси над синьото домино.

Той размаха ръка и извика:

— Джулия!

Изскочи от прикритието си до входа и на три пъти се опитва да премине от другата страна, но всеки път се сблъскваше с неподатливата верига от танцуващи, която упорито го отхвърляше назад.

— Никого няма да пуснем — подигра му се някой. — Ако искаш да минеш, иди чак накрая и заобиколи.

Изведнъж тя като че усети присъствието му. Спря за миг и се загледа право в него. Или поне така му се стори. Всред цялата тази врява той я чу как високо се изсмя на смешното му лице. После направи презрителен жест с ръка. Обърна се и продължи нататък.

Той се хвърли във водовъртежа, стараеше се да си държи главата над водата като давещ се, но вълните на танцуващата тълпа го поглъщаха, носеха го ту в една, ту в друга посока, само не и накъдето искаше да отиде. Най-после една брънка от спиращата го верига се смили над него — викинг с шлем, украсен с рога.

— Май си е харесал някоя оттатък — извика шеговито той. — Все пак днес е карнавалът. Пуснете го да мине.

Вдигнал за момент мускулестите си ръце като подвижен мост, той му позволи да се мушне под тях и да премине от другата страна.

Погледът на човека с маската все още успяваше да я открие от време на време, но вече далеч напред. Беше като светлосиня шамандура, подскачаща над море от отпадъци.

— Джулия!

Този път тя се обърна с лице към него, но дали защото бе чула името си или просто защото я извикаха, не можеше да се определи.

Видя я как леко прикляква, сякаш да го предизвика да се гонят. Преследване, в което нямаше ужас, а само закачливост, кокетство и преднамерена покана за игра на гоненица. Миг след това тя се затича и поради дребния си ръст пъргаво се запромушва между хората. Но от време на време хвърляше поглед назад.

Очевидно беше, че не знае кой е той, а просто го взема за безименен участник в карнавала, тръгнал след нея, човек, с когото да се позабавлява. По едно време той реши, че я е изгубил изобщо, което щеше да се случи, стига да го бе поискала, но тя нарочно спря в един вход и го изчака да я открие отново. Когато я зърна и не можеше да я сбърка с друга, жената разпери палячовския си костюм широко встрани, направи му подигравателен реверанс и отново забърза напред.

Най-сетне с един последен поглед назад към него, сякаш да му каже: „Стига толкова вече. Достатъчно си вдигнах цената с това, че не можа да ме настигнеш. Сега остава ти да решиш какво ще правиш“, тя се отдели от основния поток празнуващи и бързо се спусна по някаква мъждиво осветена уличка.

Няколко мига по-късно той стигна до ъгъла и видя бледото петно на светлосинята й дреха, което се носеше напред в мрачината. На свой ред сви и побягна по уличката. Тук вече нищо не му пречеше, нищо не го задържаше. След минута-две я настигна и я притисна с гръб към стената, опрял вдигнатите си ръце като бариери от двете й страни.

Тя не можеше да продума. Едва си поемаше дъх. Беше се облегнала назад в очакване на флирт — естествения завършек на гонитбата, на който и двамата щяха да се насладят. Бледосиньото домино проблясваше в тъмнината пред него. Яркият оранжево-червен пламък на факлите осветяваше само началото на тази странична уличка, на тази тиха, уединена уличка и въобще не достигаше до мястото, където бяха те. Там беше сумрак. Най-подходящото място за…

Посегна да свали доминото от лицето й, но тя му попречи, като извъртя глава настрани. Засмя се лекичко и започна да си маха с ръка, за да може да си поеме въздух.

— Джулия! — задъхано изрече той в лицето й. — Джулия.

Тя отново се изсмя.

— Сега вече си в ръцете ми.

Той погледна към мястото, откъдето идеше светлината и където тълпата все още се точеше, сякаш искаше да прецени нещо.

После затършува с ръка в дрехите си и измъкна пистолета с кокалената дръжка, който бе носил през целия карнавал. В първия момент тя не го забеляза, тъй като той го държеше ниско, под нивото на очите им.

Той дръпна маската от лицето си.

— Позна ли ме, Джулия? Видя ли кой съм?

Свитият му лакът се дръпна назад и пистолетът се отдели на известно разстояние от тялото й. Щракна, когато ръката зареди ударника с палец.

Пистолетът отново се приближи. Откри онова пусто място, където обикновено се намира сърцето на другите хора.

Той дръпна безжалостно доминото и откри лицето й. Качулката също се смъкна и под нея се показаха русите й коси. Тя зърна пистолета в същия момент, в който той видя откритото й лице.

— Недейте, моля ви се… — жално захленчи тя. — Аз не исках нищо лошо. Просто така, закачах се…

Направи опит да се свлече на земята, но опънатите му ръце бяха така близо, че я задържаха права въпреки усилията й.

— Но вие… вие не сте…

— Моля ви, господине. Какво съм виновна, че не ви се харесах…

Пистолетът с кокалената дръжка падна в краката му, тупна глухо и печално.