Уилям Айриш
Валс в тъмнината (55)

LIV

Отдъхна си едва когато влакът потегли, погледна спокойно през прозореца едва когато и последните сгради, които му напомняха за града, останаха назад и пред очите му се занизаха пустите пясъци на низините по крайбрежието. Градът, който някога бе обичал повече от всички места на света.

Влакът пълзеше като хилава гъсеница, спираше на всяка тухла — или поне така се струваше на Дюранд — и пристигна на местоназначението си едва към един часа през нощта. Районът около гарата беше безлюден и оскъдно осветен; нямаше и файтони, така че на Дюранд му се наложи да си носи чантата пеша под обсипаното с бледи (и някак насмешливи) звезди небе.

И макар че не мисълта да я улови в измяна беше причината да пристигне няколко часа по-рано, отколкото бе казал, внушението, че неочакваното му завръщане би могло да доведе до фатални разкрития, постепенно обхващаше съзнанието му по пътя към хотела, докато накрая изцяло го обзе. Стигна дотам, изкачи се на техния етаж и когато застана пред вратата, вече се страхуваше да извади ключа и да отвори. Боеше се от това, което щеше да открие. Не толкова от банална изневяра, колкото от типичния за нея начин на измяна. Не толкова, че ще я намери в прегръдките на друг, колкото да не би изобщо да не я намери. Да не открие, че е избягала в негово отсъствие, както вече бе постъпвала веднъж.

Отвори безшумно и притаи дъх. Стаята беше тъмна, а уханието на теменужки не означаваше нищо: би могло да бъде и от вчера. При това Дюранд го усещаше със сърцето си, а не с ноздрите, ето защо то не беше истинска проверка.

Извади кутийка кибрит, която затрака в треперещите му ръце, намери пипнешком щракалото, окачено на стената, и запали фитила на лампата. Обърна се към леглото едва когато бавно надигащият се златист прилив отми тъмнината.

Тя спеше, невинна и красива като дете. (И сигурно вече само в съня си можеше да изглежда така.) Отпусната грациозно и естествено по детски. Косите й бяха разпилени по възглавницата, сякаш главата й бе положена всред полегнали, опърлени от слънцето треви. Едната й ръка беше покрита и се виждаше само трапчинката на лакътя, който се подаваше изпод възглавницата. Другата бе разперена настрани и увиснала от леглото. Палецът и показалецът все още се докосваха и образуваха неправилна елипса — явно бяха държали нещо. Под тях на килима лежаха две карти — дама каро и вале купа.

Останалата част от картите бе разхвърляна по завивките и дори по отпуснатото й тяло.

Дюранд коленичи край леглото, нежно взе увисналата й ръка и с гореща благодарност я помилва с устни. Макар че не осъзнаваше поведението си, макар че го бе направил неволно, той зае вечната поза на страстно влюбения, пламенно ухажващ любимата си. Ухажващ едно кораво като камък сърце.

Бутна картите на пода и постави на тяхно място парите, които бе донесъл от Ню Орлиънс. Дори вдигна ръце и започна да пуска банкнотите върху нея като оранжево-зелен листопад.

Тя отлепи клепачи, погледът й се плъзна по близката до очите й вълниста повърхност на завивките, съзря нещо и в обърнатите й надолу зеници проблесна алчност — може би защото гледаше надолу, но по-вероятно защото наистина я бе обзело такова чувство.

— Стодоларова банкнота — сънливо промълви Бони.

— Лу се завърна — прошепна Дюранд. — Погледни какво ти е донесъл от Ню Орлиънс. — Събра няколко разпилени банкноти и отново ги посипа над нея.

Една от тях се заплете в косите й. Бони вдигна ръка и я затърси с израз на глуповато задоволство. Напипа я, после я остави, сякаш искаше да стои там.

Протегна ръка към него и го помилва по веждите, страните, извивката на ухото с отпуснато и доволно изражение на лицето.

— Какви бяха тези карти?

— Опитвах се да предскажа бъдещето ни — отвърна тя. — И съм заспала. Падна ми се дама каро. Това значи пари. И се сбъдна. Вече никога няма да се присмивам на тези неща.

— А какво се падна на мене?

— Асо пика.

— Какво означава то? — засмя се той и почувствува как заровената й в косите му ръка замръзна за миг.

— Не знам.

Дюранд имаше чувството, че тя знае, но не иска да му каже.

— Защо си ги редила тогава? Опитваше се да гледаш ли?

— Исках да видя дали ще се върнеш, или не.

— Нима си се съмнявала?

— Не — усукваше го тя. — Но не бях сигурна.

— И аз не бях сигурен дали ще те намеря тук — призна той.

Изведнъж Бони изпадна в един от онези изблици на пълно откровение, което така й се удаваше, но се проявяваше толкова рядко. Обви ръце около шията му в отчаяна и силна прегръдка.

— О, божичко! — горчиво простена тя. — Нещо с нас не е наред, какво е то, Лу? Ужасно е, че си нямаме доверие, нали?

Той не отговори, само въздъхна. След малко тя каза:

— Ще поспя още мъничко.

Отпусна глава на бузата му вместо върху възглавницата и се сгуши в него.

— Остави парите така — измърка тя блажено като котка. — Толкова е хубаво да ги чувствувам върху себе си.

Не след дълго Дюранд разбра по дишането й, че е заспала отново. С притисната към гърдите му глава, все още обвила шията му с ръце. Чувствуваше, че едва ли някога би могъл да бъде по-близо до нея. Той в прегръдките й, тя в унес до него.

Сърцето му се молеше. Без да знае кому, молеше се на небитието, в което сам се беше хвърлил.

— Помогни ми да ме обикне така, както аз я обичам — молеше се безмълвно Дюранд. — Отвори сърцето й за мене, както моето е отворено за нея. Ако не може да ме обича искрено, нека ме обича, макар и неистински. Само да ме обича. По какъвто и да е начин. Това е всичко, за което ти се моля. И какво ли не бих дал за обичта й. За нея ще приема всичко, пък дори и асото пика.