Уилям Айриш
Валс в тъмнината (40)

XXXIX

Някакъв шум от вратата събуди Дюранд. Беше съвсем леко, подканващо почукване с върха на нокът.

Той отвори очи и откри, че стаята, в която се намира, му изглежда различна от предната вечер. Хладното сребристозелено сияние на нощното осветление беше изчезнало. През процепите на жалузите проникваха наклонени стъпаловидни снопове димяща слънчева светлина от Мексиканския залив, които образуваха ивичести шарки по леглото и пода. Над тях трептеше ярко отражение, някакъв прозрачен отблясък, от който всичко в стаята изглеждаше като току-що боядисано в бяло.

Просто стаята, която бе видял нощем, сега бе осветена от слънцето.

Отначало Дюранд помисли, че е сам. Вдигна длан към заслепените си очи, за да ги предпази от прекалено силния блясък.

— Къде съм?

После я забеляза. Приличните й на детелинов листец устни му се усмихнаха от огледалото, пред което бе седнала. Тя вдигна ръка към гърдите си, задържа я там за миг с разперен нагоре палец и насочен сякаш към сърцето й показалец и отвърна:

— При мене. Там, където трябва.

Както е застанала, какво крехко очарование се крие в този мимолетен жест, помисли си Дюранд. Той задържа тъжния си поглед върху нея, но видя с огорчение как ръката й отново се отпусна на предишното си място. Беше толкова непринудено. При мене, а пръстът й несъзнателно сочи сърцето.

Лекото, колебливо почукване отново се повтори. В него имаше нещо престорено срамежливо, което ядоса Дюранд. Той навъсено погледна нататък и строго попита, но не към вратата, а към нея:

— Кой е това?

Устните й се разтеглиха в беззвучен смях; тя ги притисна с разперените си като ветрило пръсти, за да го сподави, макар че всъщност не бе издала и звук.

— Обожател естествено. Полковникът. По чукането го познавам.

Дюранд, чието лице ставаше все по-мрачно с всеки изминат момент, вече се бе изправил до леглото и се опитваше да нахлузи панталона си. Отстрани изглеждаше като че ли подскача палаво насам-натам.

Чукането прозвуча за трети път.

Дюранд яростно й посочи с палец към вратата, за да я накара да се обади, докато той междувременно се облече.

— Да? — рече тя сладко-сладко.

— Аз съм, Хари, скъпа моя — долетя откъм вратата. — Добро утро. Много ли съм подранил?

— Напротив, закъсня — кисело изръмжа Дюранд. — Ей сега ще го видя аз тоя „Хари, скъпа моя“! — полугласно додаде към нея той.

Положила глава върху тоалетната масичка със сплетени на врата си ръце, тя вече се заливаше в сподавен смях. Едва успя да отвърне, задушена от разтърсващите я пристъпи:

— Един момент.

— Недей да бързаш скъпа моя — сладко изгука полковникът. — Нали знаеш, че ако трябва, ще те чакам и цяла сутрин. Да чакам пред вратата ти да излезеш, е най-приятното нещо за мене. Само едно нещо е по-приятно и скоро то ще…

Вратата леко се отвори и той се озова пред босия, разрошен, облечен само по долна фланелка и панталони Дюранд.

Нещо по-лошо, полковникът се бе привел близо до вратата, за да го чуват по-добре, така че сега носът му едва ли не опря в грубо тъканото кремаво бельо на Дюранд, някъде на височината на гърдите.

Главата му започна да се повдига на тласъци, сякаш я дърпаха със скрипец, докато най-сетне двамата застанаха лице в лице. При всеки нов тласък от гърлото на полковника излизаха някакви задавени, хриптящи възклицания, последвани от конвулсивно преглъщане:

— Ъ?… А?… Ъ?…

— Какво има, сър? — троснато запита Дюранд.

Ръката на Уърт безпомощно описа спирала — той се опитваше да посочи нещо зад Дюранд, но все не успяваше.

— Вие… тук? И не сте… облечен?

— Бъдете така добър да си гледате собствената работа, сър — ледено рече Дюранд.

Полковникът вдигна ръце над главата си, като не се канеше да го заклейми. След това се разколеба, замръзна в това положение, а накрая съкрушено ги отпусна. Очите му внезапно се бяха втренчили в дясното рамо на Дюранд. Опулиха се дотолкова, че аха-аха да паднат.

Дюранд почувствува как ръката й нехайно се плъзна по рамото му, след това пръстите й се изпънаха, за да го погладят по брадичката, а самата тя оставаше скрита зад него. Той погледна накъдето се взираше Уърт и разбра, че е ръката й с венчалната халка, тяхната стара венчална халка.

Ръката пропълзя още по-нагоре и сега галеше и потупваше бузата му, при което изпъкналото златно колелце проблясваше съвсем очебийно. Щипна го нежно с два пръста и после ги разтвори широко, което можеше да се изтълкува като закачлив поздрав.

— Аз… аз… аз не знаех! — едва изрече Уърт, задъхвайки се като астматик.

— Сега вече знаете! — свирепо отвърна Дюранд. — А мога ли да знам какво ви води пред вратата на моята съпруга?

Полковникът бе започнал да отстъпва по коридора, опираше рамо ту на едната, ту на другата стена, но явно не беше в състояние да откъсне поглед от хипнотичната гледка, която представляваха Дюранд и любящо галещата го ръка.

— Аз… аз моля за извинение! — най-после успя да произнесе той, вече на безопасно разстояние.

— Аз също! — сурово отвърна Дюранд, мрачен като облак.

Най-сетне полковникът обърна гръб и побягна, по-скоро се заблъска като пиян в стените.

Ръката на скритото зад Дюранд тяло се вдигна нагоре, сви пръсти навътре и плесна с тях като с крило. Весел глас подвикна:

— Чао, чао, мили мой!