Уилям Айриш
Валс в тъмнината (31)

XXX

Да гледаш как умира човек е скръбно изживяване, но все пак той си отива сам, не отнася нищо със себе си. Да гледаш как умира една къща е далеч по-печално, защото с нея си отиват толкова много неща.

В този последен ден Дюранд бавно обикаляше из стаите на къщата на Сейнт Луис Стрийт. Тя бе започнала да умира пред собствените му очи разглобени мебели, голи дъски без килими, зейнали прозорци без завеси, зяпнали врати на шкафове, в които вече няма нищо. Голият скелет на къщата бе взел да прозира. Скелетът, който остава и след смъртта, точно както е и при човека.

И все пак Дюранд съзнаваше, че всъщност не той напуска къщата, а по-скоро някаква негова част си отива завинаги, погребана заедно с нея. Част от него, която никога вече не можеше да си възвърне, да я повика обратно. Никога повече нямаше да храни надеждите, които бе хранил тук. Вече нямаше на какво да се надява. Никога повече нямаше да се чувствува така млад, както се бе чувствувал тук, макар че това беше закъсняла младост, дошла едва когато стана на трийсет и седем години; беше дошла късно и бързо си отиде, само след няколко кратки седмици. Никога повече не би могъл да обича — и то не само както някога бе обичал тук, а изобщо. А това само по себе си е форма на смърт. Разбитите му мечти се търкаляха навсякъде около него; при всяка своя стъпка той почти ги усещаше да хруптят като разсипана по пода захар.

Застана на прага на стаята, която някога беше спалнята им и загледа тапетите на отсрещната стена. Тапетите, доставени чак от Ню Йорк — „розови, но не твърде ярки, с дребни сини цветчета като незабравки“ — залепени специално за младоженката, младоженката, която не бе доживяла да ги види, дори не бе доживяла да стане младоженка.

Затвори вратата. Беше безпредметно, тъй като вече нямаше какво да се държи вътре. Може би за да не вижда повече спалнята пред очите си.

И докато затваряше, изведнъж му се счу, че отвътре се обади глас, ясен като наяве: „Кой чука? Кажете му, че може“. После се изгуби, замлъкна завинаги.

Дюранд бавно заслиза по стълбите; на всяко стъпало коленете му неволно се подгъваха, сякаш бяха разглобени.

Входната врата зееше отворена и пред нея стоеше муле, впрегнато в двуколка, високо натоварена с част от движимото имущество на дома, подарено на Леля Сара от господаря й. Точно в този момент тя се появи от задната страна на къщата, подмина го забързано, понесла в едната си ръка позлатената клетка за птички, вече смачкана, а в другата стиснала голям настолен часовник. Като го видя, тя рязко спря и за да се увери за сетен път в невероятната му щедрост, попита:

— И това ли? И тоя часовник?

— Казах ти всичко — раздразнено отвърна Дюранд. — Всичко, освен тежките мебели. Взимай всичко! Махай го от очите ми!

— Леле божке, като се върна, мойта къща ще е най-богатската от всички в Шрийвпорт.

Дюранд я погледна мрачно за миг, но не защото го бе предизвикала.

— Днес нещо не чувам оня оркестър — изтърси той.

Тя разбра за какво става дума, спомни си го с изненадваща лекота.

— Стига, стига, господин Лу. Всеки може да сбърка. Дяволска музика беше това.

Леля Сара отиде до двуколката, около която се навърташе някакъв дългурест хлапак, неин далечен родственик, явно със задачата да пази придобивките.

— Взе ли всичко, което искаш? — извика подире й Дюранд. — Тогава заключвам.

— Да, господине! Да, господине! От това повече, здраве — и очевидно до края тайно се бе опасявала да не би Дюранд все пак да промени решението си и да се отметне, защото бързо подхвърли настрана:

— Айде бе, момче! Я го подкарвай това муле. Какво се бавиш още?

Качи се на двуколката, която веднага се заклати и започна да се отдалечава.

— Господ да ви поживи, господин Лу! Господ да ви пази!

— Малко късничко е вече — помисли си мрачно Дюранд.

Върна се за малко в салона, за да си вземе шапката от горната поставка на високото порт манто. Като посегна, нещо, скрито зад нея, леко тупна на пода. Нещо, което отдавна е било избутано назад и после забравено там.

Той хвана тънката дръжчица и я вдигна; на другия й край имаше малко светловиолетово снопче. Отпуснато и прашно, но все пак контрастно цветно петно в опразнения салон. Нейното чадърче за слънце.

Хвана го за двата края и вдигна коляно, за да го строши; удряше яростно, отново и отново с неимоверно ожесточение, съвсем излишно за това крехко чадърче. После с все сила запрати разкъсания плат и парченцата от дръжката колкото може по-далеч от себе си.

— Върви по дяволите при твоята притежателка — освирепял, измърмори той. — Чака те там да й пазиш сянка.

И тресна вратата.

Къщата беше мъртва. Любовта беше мъртва. Романът свърши.