Уилям Айриш
Валс в тъмнината (33)

XXXII

Скоро придоби навика да изминава всяка вечер около седем към бара на един от съседните хотели, „Белвю Хаус“, за да изпие бавно чаша пунш с уиски. Или най-много две чаши, тъй като не алкохолът го привличаше, а просто нямаше какво друго да прави, докато стане време за вечеря. Беше избрал това място, защото в неговия хотел нямаше бар, а този беше най-близкият и най-големият.

Това беше весело, оживено и шумно заведение, типично за времето си, подобно на много други. Място, където мъжете пият. И като всички други заведения от този род, оставаше запазен периметър единствено за мъже, но никъде жените не присъствуваха така осезателно в мисъл и дух, загатвания и разговори, както тук, където те физически отсъствуваха. Цялата атмосфера напомняше за тях; те стояха зад всяка двусмислица, във всяко смигване, във всеки тост, във всяко самохвално подмятане. Тук те бяха такива, каквито мъжете ги рисуват в мечтите си, такива, каквито рядко биват извън вратите на заведението: необикновено сговорчиви. По всяко време и във всеки спомен.

Жените взимаха връх дори и символично. На стената над извития махагонов бар беше окачена грамадна картина, нарисувана с маслени бои, която изобразяваше полегнала женска фигура — вероятно богиня, а от двете й страни весело примигваха лампи като стъклени конуси на кандила пред олтара на олицетворената женственост. Около главата й услужливо кръжаха две крилати амурчета, а в нозете й лежеше рогът на изобилието, от който се сипеха плодове и цветя. Имаше и пурпурно наметало, но фигурата по-скоро го бе отметнала, вместо да се загърне с него; единият му крайчец едва-едва прикриваше рамото й, а другият — още по-оскъден — беше преметнат през кръста. Фонът представляваше лазурно небе с пухкави като памук облачета, но едва ли някой го бе забелязал от времето, когато картината е била окачена.

Тази картина, която доминираше над цялата обстановка — при това съвсем прозорливо и преднамерено, беше всъщност поводът Дюранд да завърже първото си познанство след като пристигна в Билокси. При второто си самотно посещение на бара мъжът, който седеше най-близо до него, вторачено бе приковал поглед в нея, почти просълзен, с някаква тъпа, неопределена алчност, когато Дюранд съвсем случайно го забеляза и улови изражението му.

Дюранд не можа да се въздържи и леко се усмихна, но само на себе си, а не към ревностния поклонник на богинята, и тъкмо да се извърне настрани, когато другият забеляза половинчатата му усмивка, прие я за вътрешно сходство в мислите и незабавно му отвърна по същия начин, като прибави и щедра доза приятелска общителност, каквато липсваше на първоизточника.

— Благословени да са — разпалено подхвърли той, като сочеше с чаша към художествената композиция, за да се разбере подтекстът на думите му.

Дюранд сдържано кимна в съгласие.

Окуражен, мъжът извиси глас и го покани през делящите ги три-четири метра.

— Заповядайте при мен, господине.

Дюранд нямаше никакво желание за такова нещо, но щеше да изглежда неоправдано грубо, ако беше отказал, така че се приближи към съседа си в знак на любезност, а той скъси останалото разстояние.

Повториха поръчките си, чукнаха се и отпиха: по този начин ритуалът на запознаването бе приключен.

Доколкото Дюранд можеше да прецени, мъжът беше на около четиридесет и пет. Имаше приятно, ала доста безволево лице на човек, водил разгулен живот; бръчките по него и особено по челото говореха по-скоро за отпусната кожа, отколкото за напреднала възраст. Цветът му беше много блед; косата му — тъмна, но вероятно поддържана с помощта на боя тук-там, това обаче оставаше само предположение. Дюранд бе по-висок и по-стегнат, а той бе по-пълен и по-отпуснат.

— Сам ли сте тук, господине — запита мъжът.

— Да, сам — отвърна Дюранд.

— Грехота! — бурно възкликна събеседникът му. — Тогава сигурно сте за пръв път тука.

Дюранд лаконично призна, че е за пръв път.

— Ще ви хареса, стига веднъж да посвикнете — обеща той. — Колко време му трябва на човек, а аз никак не се притеснявам къде съм.

Дюранд хладно се съгласи, че е така.

— В този хотел ли сте отседнали? — Мъжът посочи вратите, които водеха към вътрешността на сградата. — Аз съм отседнал тук.

— Не, аз съм в съседния, хотел „Роджърс“.

— Тук трябваше да дойдете. Този е най-добрият в града. Във вашия е малко скучно, нали?

Дюранд отвърна, че не е забелязал. И че във всеки случай не смята да остане за дълго.

— Е, може да промените решението си — жизнерадостно допусна другият. — Може да ви накараме да промените решението си — допълни той, сякаш беше вложил средства и имаше преки интереси по отношение на развитието на курорта.

— Може — съгласи се без особен ентусиазъм Дюранд. — Ще пиете ли още едно питие с мен? — на свой ред предложи почерпка той, след като забеляза, че чашата на събеседника му е почти празна.

— За мене е чест! — охотно отвърна последният и бързо се погрижи остатъкът от питието му да изчезне.

Тъкмо когато Дюранд се канеше да поръча, пиколото влезе през стъклената врата към хотела, огледа се за момент, забеляза събеседника на Дюранд, дойде при него, извини се и му пошепна на ухото нещо, което Дюранд не успя да улови. Още повече ни най-малко не се постара.

— О, вече — възкликна другият. — Благодаря, че ми казахте — и пъхна монета в ръката на момчето. — Веднага отивам.

Той отново се извърна към Дюранд и бодро обяви:

— Имам ангажимент. Ще трябва да продължим разговора си някоя друга вечер. — После отдаде дължимото на външния си вид, докосна вратовръзката си, приглади косите си, изпъна раменете на сакото си. — Е, не трябва да караме дамите да ни чакат — добави той, не успял да се въздържи и да не осведоми Дюранд за естеството на съобщението, което бе получил.

— Естествено — съгласи се Дюранд.

— Желая ви приятна вечер, господине.

— Довиждане.

Дюранд проследи излизането му с поглед. Още преди да се отдалечи, на лицето на мъжа се изписа безпокойство, а по-нататък той блъсна вратите доста силно в страха си да не даде основание да му отправят упрек.

Дюранд леко се усмихна на себе си, колкото презрително, толкова и със съжаление и продължи да пие сам.