Уилям Айриш
Валс в тъмнината (23)

XXII

В дома на мадам Джесика на Тулуз Стрийт в предния салон кипеше оживена вечеринка. Салонът беше не само скъп, но и скъпо обзаведен. Мебелите в стил ампир бяха с цвят на слонова кост, с позлатени орнаменти; тапицерията им беше от пурпурночервена дамаска. Брюкселски килим покриваше паркета, а над него, трептящи в кристалните си гнезда, газените езичета напомняха северното сияние.

До пианото от палисандрово дърво седеше младеж с пригладени коси и свиреше Шопеновия „Минутен валс“ с леки, но умели докосвания на клавишите.

В средата на стаята бавно се въртеше двойка, погълната от разговора си, без да влага особено внимание в танца. Друга двойка седеше на канапето, пиеше шампанско и весело си бъбреше. Още една, трета двойка, се бе изправила до вратата, но също не забелязваше какво става наоколо. Всички бяха по двама. Младите дами бяха във вечерни тоалети. Мъжете, макар и не във фракове, най-малкото носеха хубави дрехи и изглеждаха добре възпитани.

Благоприличие, изящество, порядъчност. Никакво повишаване на гласове, никакви гръмки изблици на смях. Никоя от двойките не напускаше стаята, без да се извини на останалата компания.

Чернокожа прислужница, чието задължение беше да съобщава за всеки новопристигнал, отвори една от двете противоположни портални врати и обяви:

— Господин Смит.

Никой не се усмихна, нито прояви, макар и бегло внимание.

Дюранд влезе и лично мадам Джесика прекоси салона, за да го посрещне сърдечно, протегнала напред ръце, а пайетите по тоалета й примигваха при всяка нейна стъпка.

— Добър вечер, господине. Колко мило от ваша страна, че наминахте да ни видите. Мога ли да ви запозная с някоя от дамите?

— Да — тихо рече Дюранд.

Мадам размаха китайското си ветрило, вдигна показалец към ъгълчето на устата си и замислено огледа салона в желанието си да събере точно тези двама, които най-много ще си подхождат.

— Госпожица Марго е заета в момента… — каза тя, след като мимоходом хвърли поглед към канапето. — Какво ще кажете за госпожица Фльорет? Тя е свободна.

Мадам посочи отсрещната портална врата, която водеше към вътрешността на къщата и междувременно дискретно се бе поотворила. Там, сякаш случайно, бе застанала висока брюнетка.

— Не.

Мадам направи нещо с ветрилото си, брюнетката се обърна и изчезна. На нейно място в отвора на вратата се появи друга млада жена, позакръглена, с коси на тицианов модел.

— Тогава госпожица Роузиен? — изкусително предложи мадам.

Той поклати глава.

Ветрилото на мадам трепна и отворът на вратата мигом опустя.

— Не е лесно да ви се угоди, господине — каза тя с колеблива усмивка.

— Това ли е… всичко? Нима няма… никоя друга?

— Не съвсем. Остава нашата госпожица Джулиет. Мисля, че в момента се е оттеглила за един разговор насаме. Ако желаете да почакате няколко минути…

Той седна сам в голямо кресло в ъгъла.

— Да наредя ли да ви поднесат нещо освежително? — осведоми се мадам, учтиво приведена над него.

Дюранд отвори портфейла си и подаде пари.

— Шампанско за всички. За мене няма нужда.

Чернокож келнер мина между гостите и доля чашите им. Останалите млади мъже един по един се извърнаха с вдигнати чаши и кимнаха към Дюранд, за да му благодарят. Той тържествено им отвърна.

Жестът вероятно направи благоприятно впечатление на мадам, тъй като тя явно реши да ускори пристигането на госпожица Джулиет по някакъв неведом, задкулисен начин.

Върна се скоро и обеща:

— Ще слезе веднага, щом свърши. Изпратих да й предадат, че един млад човек я търси.

Тя го остави, върна се пак и заяви:

— Ето я и нея. Не е ли прекрасна? Всички са просто полудели по нея, казвам ви.

Той съзря жената на портала. Тя постоя там за миг, като се оглеждаше да разбере кой е той. Беше руса. Беше красива. Беше на около седемнайсет години. Но не беше тя.

Мадам забърза към нея, прегърна я нежно през кръста и я преведе през салона.

— Ето оттук, миличка. Позволи ми да ти представя.

Остана с отворена уста. Очите на красавицата също се отвориха широко при този неочакван неуспех, а това се случваше за пръв път през краткия й, но доста натоварен живот. За миг в оживения салон настъпи тишина на недоумение.

Столът на Дюран беше празен. Съседната врата, вратата, която водеше навън, тъкмо се притваряше.