Уилям Айриш
Валс в тъмнината (29)

XXVIII

На другата сутрин, малко преди девет, точно както се бяха уговорили предната вечер, Дюранд пристигна с файтон и въпреки ранния час намери Бърта Ръсел да го чака пред отворената врата на дома си, напълно облечена — с палто, ръкавици и шапчица — печална фигура, цялата в траур.

Каквато и мъка или озлобление да бе изпитала през самотните часове на току-що изминалата нощ, тя вече ги бе надвила и сега личаха само бегли следи от тях. Лицето й беше хладно като камък в несломимата си твърдост; под очите й обаче имаше тъмни сенки, а безсънието бе оставило бледосинкав отпечатък върху чертите й. Лицето на жена, решена да търси възмездие, жена, която не би проявила дори капчица милост, каквото и да й струва това, тъй като и към нея не бяха проявили снизхождение.

— Закусили ли сте? — запита го тя, когато той слезе и тръгна към нея.

— Нямам желание — кратко отвърна Дюранд.

Тя веднага затвори вратата и тръгна с него към файтона; остави впечатлението, че ако се бе наложило, щеше да му сервира закуска, но щеше да й се посвиди загубеното време.

— Имате ли някого предвид? — запита той, когато потеглиха. С качването си във файтона тя бе дала някакъв адрес, неизвестен нему, но всъщност той нямаше откъде да знае какъвто и да било адрес в този град.

— След като си тръгнахте снощи, направих някои запитвания. Препоръчаха ми един човек. Доста добре се отзоваха за него.

Файтонът ги откара в центъра на града, в оживената му търговска част; те представляваха странна двойка — и двамата стиснали устни, и двамата седнали вдървено, с изправени гърбове, без да си разменят ни дума. Най-после спряха пред някаква особено неугледна сграда от червени като месо тухли, същинска восъчна пита с безброй закръглени в горния си край прозорци, нанизани в четири успоредни реда, един истински кошер от частни кантори на дребни търговци и служители. Външният й вид не говореше за процъфтяващ делови живот на наемателите.

Дюранд плати файтона и двамата влязоха заедно. Отвътре ги връхлетя леден застоял въздух, доста по-хладен от този на улицата; светлината също значително намаля — газовите лампи, закачени по коридорите на голямо разстояние една от друга, бяха съвсем недостатъчни.

Тя бързо направи справката си на един гъсто изписан указател на стената и дори не прокара пръста си по него, а тръгна, преди той да разбере кое име бе търсила.

Наложи се да изкачват стълби, тъй като в сградата нямаше асансьор. Докато я следваше по стъпалата от етаж на етаж, той остана с впечатление, че тя би изкатерила и планина, дори самия Еверест, за да постигне целта си. Беше му казала, че тя и сестра й са от холандски произход. Дюранд никога не бе виждал някой да проявява такова нямо упорство, каквото показваше тя, докато енергично и запъхтяно се изкачваше нагоре по стълбите. В това неотклонно преследване на целта си тя беше по-ужасяващо неумолима от който и да е темпераментен, размахал ръце креол от Юга. Можеше само да й се възхищава; в един момент дори се запита каква ли съпруга би се оказала за него другата сестра, Джулия.

На третата площадка свиха по някакъв безкраен централен коридор, по-зле осветен, отколкото долните, и при това на различни нива, едни по-високи, други по-ниски.

— Май работите им не вървят кой знае колко добре, нали? — отбеляза той, колкото да каже нещо.

— Изглежда са почтени — бързо отвърна тя, — а на мене точно това ми трябва.

Той съжали, че е направил забележката. Тя спря едва когато стигнаха предпоследната врата.

В горния й край, върху дебела стъклена табелка бе изрисуван надпис във формата на две извити концентрични дъги: „УОЛТЪР ДАУНС — Частен детектив“.

Дюран почука от името на двамата и един звучен, трептящ от собствената си дълбочина баритон прокънтя:

— Влез.

Дюранд отвори вратата, даде път на Бърта Ръсел и влезе подире й.

Вътре беше по-светло, отколкото в коридора, но това се дължеше на прозореца, който гледаше към улицата. Кантората се състоеше от една стая и изглеждаше дори по-западнала, отколкото предполагаше външният вид на сградата, в която се помещаваше. Голямо, но много вехто бюро я разделяше на две почти равни половини; от едната му страна беше неговият притежател, посетителите, а те бяха единствените — от другата. В тяхната половина имаше два стола, нищо повече, единият от които съвсем малък, с плетена седалка. От другата страна на бюрото се намираше неголям метален сейф, ръждясал по ъглите, оставен полуотворен. Това не беше случайно, тъй като няколко папки се подаваха навън, а върху тях имаше куп неподредени книжа, които, изглежда, не позволяваха на вратичката му да се затвори.

Мъжът, седнал насред това доста непривлекателно място, беше около четиридесетгодишен, тоест само с две или три години по-възрастен от Дюран. Косата му беше руса, все още гъста, като се изключат оголелите места над слепоочията, от което челото му изглеждаше по-високо, а лицето му добиваше известна прилика с лъв. Съвсем необичайно за възрастта си, той беше гладко избръснат дори над горната устна. Парадоксалното в случая беше, че така не изглеждаше по-млад, а тъкмо напротив — тази негова особеност сякаш му придаваше още по-зрял вид, толкова изсечени бяха чертите на лицето му и най-вече устата. Имаше сини очи, в които веднага се четеше нещо топло и човешко. Дълбоко в тях обаче навремени проблясваше някаква синя искрица, доловима само в определени моменти, която загатваше, че в него може би се таи фанатизъм. Във всеки случай това беше най-твърдият поглед, който Дюранд бе срещал. Уверен в себе си и проницателен като на съдник.

— Вие ли сте господин Уолтър Даунс? — достигна до него гласът на Бърта.

— Да, госпожо — избоботи той.

В поведението му нямаше нищо предразполагащо. Тоест той не търсеше начин да ги предразположи. Сякаш нарочно не бързаше да се ангажира, преди да се е уверил, че клиентите ще му допаднат, а не обратното — той на тях.

И така Дюранд виждаше Уолтър Даунс за първи път. От сто човешки съдби, които пресичат краткия живот на дадена личност, деветдесет й девет не оставят в него никаква следа, само при разминаването им за момент се получава вихрушка. И все пак може да се появи една, стотната, която да го отклони, да го отбие от предначертания му земен път и като мощен напречен поток така да го промени, че посоката, в която, е текъл преди това, и тази, в която тече оттогава, съвсем да не съвпадат.

— Заповядайте, госпожо, седнете. — Даунс дори не бе станал при влизането им.

Бърта седна. Дюранд остана прав, само от време на време облягаше рамо на стената, за да си отпочива.

— Казвам се Бърта Ръсел, а това е господин Дюранд.

Даунс леко кимна към Дюранд и толкова.

— Дошли сме при вас по въпрос, който засяга и двама ни.

— При това положение кой от вас ще говори?

— Говорете от името на двама ни, господин Дюранд. Мисля, че така ще е най-лесно.

Дюранд не започна веднага, известно време гледа в пода, сякаш думите бяха написани там. Но Даунс, който бе извърнал глава, така че острият му поглед да е насочен само върху него, не прояви нетърпение.

Толкова често преразказвана, историята вече изглеждаше много стара. Дюранд заговори тихо, без изобщо да набляга на думите си.

— Кореспондирах си със сестрата на тази дама; аз бях в Ню Орлиънс, тя беше тук. Предложих й брак, тя прие. Тръгнала е оттук, за да дойде при мен на осемнайсети май миналата година. Сестра й я изпратила на парахода. И не пристигна. Когато параходът спря в Ню Орлиънс, при мене дойде съвсем друга жена, която съумя да ме убеди, че е сестра на госпожица Ръсел, въпреки различията във външния вид, и ние се венчахме. Тя ми открадна над петдесет хиляди долара и след това изчезна. Полицията на Ню Орлиънс ме осведоми, че не може да направи нищо поради липсата на доказателства, че жената, на която в действителност съм предложил брак, е била убита. Представянето за друг човек и кражбата не били наказуеми от закона.

Даунс каза само три думи:

— И какво искате?

— От вас искаме да намерите доказателства, че е било извършено убийство. Искаме да намерите доказателства за убийството, което ние двамата мислим, че е било извършено. Искаме да откриете и да задържите тази жена, която е взела участие в него — развълнуван, той дълбоко въздъхна. — Искаме възмездие за убийството.

Даунс кимна мрачно. Изглеждаше замислен.

Те чакаха. Той остана безмълвен много дълго и накрая Дюранд едва ли не помисли, че е забравил за присъствието им и леко се окашля, за да му напомни, че са там.

— Ще поемете ли нашия случай?

— Аз вече съм го поел — отвърна Даунс и махна ръка с раздразнение, като че искаше да каже: Не ми пречете.

Дюранд и Бърта Ръсел се спогледаха.

— Реших, че ще го поема още докато говорехте — добави детективът не след дълго. — Допадат ми такива случаи. Вие и двамата сте почтени хора. А що се отнася до вас, господине… — той неочаквано вдигна поглед към Дюранд, — вие просто не може да не сте почтен. Само почтен човек може да бъде такъв глупак, какъвто, изглежда, сте били.

Дюранд пламна, но не му отговори.

— Аз също съм глупак. До вашето идване днес от цяла седмица тук не бе влизал клиент. Но ако случаят не ми беше допаднал, аз нямаше да се заема с него.

Нещо в този човек накара Дюранд да му повярва.

— Не мога да ви обещая, че ще успея да го разреша. Мога да обещая едно-единствено нещо: няма да го оставя, докато наистина не го разреша.

Дюранд посегна да извади портфейла си.

— Бъдете така добър да ми кажете какъв е обичайният ви…

— Платете ми колкото искате, ще го впишем за разноските — почти равнодушно рече Даунс.

— Един момент — намеси се Берта Ръсел, докато отваряше чантичката си.

— Не, не… моля ви… Това е мое задължение — възпротиви се Дюранд.

— Това не е въпрос на кавалерски жест — едва ли не гневно заяви тя. — Джулия беше моя сестра. Аз имам право да поделя разноските с вас. Настоявам. Не можете да ми го отнемете.

Даунс ги погледна.

— Виждам, че не съм сбъркал. Случаят е подходящ.

Взе сутрешния вестник, разтвори го изцяло с широк замах, после отново го сгъна, този път по ширината на една вертикална колона — поредица от платени рекламни обяви, и прокара пръст по нея.

— Как беше името на парахода, с който тя отплува оттук — запита той.

— „Ню Орлиънс“ — едновременно отговориха Дюранд и Бърта Ръсел.

— По едно съвпадение — рече Даунс — той пак е тук за следващия си курс. Направил е поредната си обиколка; ще отплува утре в девет вечерта.

Той остави вестника.

— Смятате ли да останете тук, господин Дюранд?

— Сега, след като ви поверих случая, възнамерявам незабавно да се върна в Ню Орлиънс — отвърна Дюранд и мрачно добави: — Деловите ми ангажименти са там.

— Чудесно — отбеляза Даунс, изправи се и посегна за шапката си. — Ще пътуваме нататък заедно, тъй като аз още сега отивам да си купя билет. Ще започнем, като тръгнем по стъпките й, ще предприемем същото пътуване, на същия параход, със същия капитан и същия екипаж. Някой може да е забелязал нещо, някой може да си припомни нещо. Все трябва да има такъв човек.