Уилям Айриш
Валс в тъмнината (45)

XLIV

Все по-притеснен, отегчен до крайност и с чувството, че всички погледи са приковани в него, Дюранд крачеше напред-назад из преддверието на модния салон, а при всяко обръщане едва не се сблъскваше с някое от забързаните млади момичета, внасящи купища нови и нови платове зад завесата, която бе скрила Бони преди бог знае колко време. Поели усърдно тази неблагодарна роля, те винаги излизаха с празни ръце и ако се съди по количествата плат, които бяха внесли, бе за да изнесат нищо навън, кабинката сигурно беше вече натъпкана до тавана.

От време на време той чуваше как гласът й се извисява над шумоленето на развиваните топове плат и добре премерените професионални съвети.

— Не, не мога да реша! Колкото повече носите, толкова повече се затруднявам в избора си. Този го оставете, може отново да го погледна.

По едно време завесата се раздели на две и тя, стиснала с ръце двата й края, надникна от процепа, така че да не се вижда нищо друго, освен главата й.

— Лу, ужасно се забавих, нали? Току-що си спомних, че си навън.

— Забави се, но не чак толкова ужасно — кавалерски отвърна Дюранд.

— Ти какво правиш там? — запита тя, сякаш той беше палаво момченце, оставено за миг без надзор.

— Боя се, че само се пречкам из краката на всички — призна Дюранд.

От двете страни на завесата избухна многогласен, приятен женски смях, като че бе казал нещо наистина много смешно.

— Бедничкият ми той — извинително рече тя й извърна глава към някаква жена зад нея. За миг процепът в завесата се поразтвори надолу и там се мярна голо рамо, по което минаваше само тънка бяла презрамка. — Нямате ли някакви списания или нещо друго, с което да се занимава, докато ме чака?

— Имаме само модни списания, госпожо.

— Не, благодаря — отвърна той категорично.

— Това е прекалено голямо изискване към тях — покровителствено рече Бони, все още в разговор с някаква персона зад гърба си. После отново се обърна към него. — Искаш ли да се поразходиш и след това да минеш отново оттук, за да ме вземеш? — предложи тя великодушно. — Така и ти няма да се измъчваш, пък и аз ще мога да се посветя изцяло на роклята си.

— След колко време да се върна?

— Най-малко след час. Дори плата не сме избрали още. После докато си харесам десен, да определя модел, докато ми вземат мерки…

— Уф — изпъшка той на шега и предизвика нов изблик на ласкателен смях.

— Най-добре ела след час и половина, не по-рано. Или ако междувременно ти омръзне да чакаш, прибери се направо вкъщи, а аз ще си дойда сама.

Дюранд с готовност взе шапката си, доволен, че може да се измъкне.

Устата на надничащата през процепа на завесата глава се нацупи.

— Няма ли да ми кажеш довиждане?

Бони докосна устни с пръст, за да му подскаже какво има предвид и затвори очи в очакване.

— Тук, пред всички?

— Господи, какво говориш? Човек би си помислил, че не си мой съпруг. Уверявам те, че в случая няма нищо неприлично.

Ласкателният смях отново избухна кажи-речи като очакван клакьорски отклик. Сякаш за нея ушиването на нова рокля представляваше комедия, в която тя изпълняваше главната роля, а останалите пригласяха като покорен и предан ней хор. Трябваше да има музика, помисли си Дюранд, и пълен с публика салон.

Леко поруменял, той пристъпи към завесата, целуна я бързо по устните, обърна се и излезе навън.

Странно беше, че въпреки смущението си Дюранд се издигна в собствените си очи; зачуди се как ли бе успяла да му предаде това усещане и дали е знаела какво прави. И вътре в себе си реши, че е знаела.

Тя знаеше кои са нещата, които имат ефект, а също и как да го постига. Не правеше нищо случайно.

Сигурно бе имало и други подобни случаи, в други модни салони, когато чакащият мъж не е бил длъжен да й плаща сметките и значи разпаленото му самолюбие сега всъщност трябваше…

Дюранд бързо се отърси от тази мисъл и започна да се наслаждава на следобедното слънце, на синия, ширнал се чак до хоризонта Мексикански залив и на разхождащото се по крайбрежната алея множество. За известно време той се присъедини към бавно движещия се поток от хора, но остана от външната му страна. Стигна края на алеята, обърна се и пое в обратна посока, този път в средата на потока.

Слънцето лениво напичаше и по раменете и гърба му се разля приятна топлина, а от време на време нежният солен повей на бриза го разхлаждаше. Кълбести облачета като разбит на сняг белтък се носеха по безкрайното синьо небе и по всички лица грееха усмивки. „Каквато вероятно грее и на моето лице“ — сети се най-после той и беше прав, тъй като това, което виждаше, бе отговор на неговата собствена усмивка, неосъзната реакция на разминаващите се с него хора; те просто неволно, непреднамерено споделяха вътрешното му задоволство.

Парите щяха да им стигнат още дълго време, а освен това тя го обичаше — показала бе съвсем явно любовта си с това, че го накара да я целуне пред пълния с момичета салон. Какво повече можеше да се желае?

Светът беше прекрасен.

Някаква шарена топка се блъсна в краката му и отскочи, а един малчуган дойде да си я вземе и я стисна в несръчните си ръчички. Дюранд спря и разроши и без туй чорлавата му сламена косица.

— Майка ти дали ще се кара, ако някой непознат чичко ти даде паричка?

Момченцето вдигна поглед, зяпнало в онова детинско изумление, с което подрастващите посрещат всички постъпки на възрастните.

— Ами не знам.

— Ето ти, за да видиш.

И Дюранд отново продължи пътя си.

Светът наистина беше прекрасен.

След като измина два пъти разстоянието, което предлагаше алеята за разходки, той спря с гръб към бавно движещата се тълпа, от която току-що бе излязъл, облакъти се на дървения парапет отстрани и се замисли.

Да бе стоял така две-три минути, не повече, когато изведнъж го обзе странното натрапчиво усещане, че някой е вперил поглед в гърба му.

Нямаше време да съобрази нищо. Първата му мисъл беше да разбере какво е причинило това усещане и той се обърна, преди още да осъзнае действията си.

Това, което видя, беше лицето на Даунс, частния детектив от Сейнт Луис; в същия момент Даунс втренчи очи в неговите.

Деляха ги само две-три стъпки, стига да поискаше, детективът можеше да го досегне с ръка. Тялото му бе замръзнало в крачка, крачката, при която бе разпознал клиента си; задният му крак все още не беше преместен, само петата беше вдигната от земята, а раменете му бяха приведени напред в устрема на внезапно прекъснатото движение; единствено главата му бе извърната настрани, застинала така в мига, в който бе съзрял Дюранд.

На Дюранд му призля при мисълта, че ако не бе излязъл от потока на разхождащите се, двамата можеха да се въртят по този начин цял следобед — на едно и също разстояние един от друг, без да се приближават — и никой от тях нямаше да подозре присъствието на другия. Защото, ако се съди по бързата му поява, Даунс сигурно бе вървял само на няколко крачки след него, така че най-вероятно през цялото време щяха да останат от една и съща страна на алеята. Но щом той излезе от потока и спря край парапета, Даунс го настигна и го съгледа. Когато всички са в покой, една движеща се фигура бързо се забелязва. Но когато всички се движат, спрялата фигура първа се хвърля в очи.

— Дюранд — рече Даунс някак странно и суховато.

Дюранд се опита да отвърне в същия тон и сдържано кимна:

— А, вие ли сте?

Старай се да не издаваш, че те е страх от него — повтаряше си той, — старай се да не показваш страха си. Забрави, че тя е така ужасно близо, иначе в опита си да го скриеш, само ще я издадеш. Не поглеждай към салона. Гледай в другата посока. И най-важното — отведи го оттук, тръгни с него в обратната посока, за да е с гръб към салона. Ако тя изведнъж излезе…

— Сам ли сте тук? — запита Даунс. Въпросът беше зададен нехайно, но острият му поглед се впи непоносимо дълго в очите на Дюранд и сякаш се вдълба в тях.

— Разбира се — отвърна той малко сопнато.

Даунс лениво вдигна длан да го успокои.

— Не се заяждам — провлачено запротестира той. — Стори ми се, че въпросът ми не ви хареса.

— Защо да смятам такъв въпрос за заяждане? — Дюранд съзнаваше, че говори прекалено бързо и още малко от устата му ще запръскат слюнки.

— Е, щом вие казвате, вярвам ви — уж приятелски заяви Даунс.

Дюранд леко тупна с ръка по парапета, сякаш се канеше да тръгва, отдалечи се малко от него, направи няколко крачки покрай Даунс, мина зад гърба му, отново се приближи до парапета и небрежно се облакъти. Даунс автоматично се извърна към него.

— А вас какво ви води насам? — запита Дюранд, след като си смениха местата.

Даунс многозначително се усмихна. Многозначителност, която той съвсем съзнателно внушаваше на Дюранд, независимо дали това ще му се хареса, или не.

— Туй, което ме води навсякъде. Можете да бъдете сигурен, че не съм на почивка.

В този момент от входа на модния салон, който се намираше достатъчно близо, за да се вижда ясно всичко, се показа продълговато цветно петно — някаква жена, наканила се да излиза, бе застанала на прага полускрита и явно се сбогуваше надълго и нашироко с друга, която беше вътре. Сърцето на Дюранд заблъска в гърдите му като остър камък. После жената излезе — висока фигура, облечена в синя рокля — не беше тя.

Той отново насочи вниманието си към Даунс, за да чуе това, което за малко щеше да изпусне. Детективът тъкмо казваше:

— Получих сведения, че някаква пищна блондинка предизвиква фурор по тези места с неизвестен мъж. Дори са ходили в Ню Орлиънс.

Дюранд нервно сви рамене. Облегнатият му върху парапета лакът леко се подхлъзна надолу, та трябваше отново да го намести.

— Където има жени, ще има и блондинки. Какви глупаци сме само — горчиво си помисли той, — да се бавим тук със седмици; а можехме да предвидим…

— Тази е била красива, с почти сламеноруса коса — постара се да обясни Даунс, без да откъсва проницателния си поглед от лицето му. — И както чувам, доста свободна в държането си.

— Някой се е пошегувал с вас.

— Едва ли са си направили шега точно с мене — наблегна на последните си думи Даунс, — защото първо на първо тези думи не бяха предназначени за моите уши. Просто ги дочух съвсем случайно — той изчака за миг. — Вие не сте ли забелязали такава двойка? Предполагам, че сте пристигнали тук преди мене.

Дюранд погледна в краката си.

— Аз вече се оправих от болестта „блондинки“ — неохотно промълви той.

— Не се знае кога може да ви повтори — рече сухо Даунс.

Какво ли иска да каже? — стреснато си помисли Дюранд. — Но… няма да споря, иначе ще стане по-лошо.

Извади часовника си.

— Трябва да тръгвам.

— Къде сте отседнали?

Дюранд посочи с палец през рамо, точно в обратната посока.

— Ей по тази улица.

— Ще ви изпратя до квартирата ви, пък дори и да е далече — предложи Даунс.

Иска да разбере къде живеем; никога няма да се отърва от него! — ужасено си помисли Дюранд.

— Аз малко бързам — успя да изклинчи той.

Даунс успокоително се усмихна.

— Никога не се натрапвам. — После многозначително добави: — Освен по работа.

— Вие накъде сте? — внезапно запита Дюранд, забелязал, че детективът се кани да тръгне в обратната посока, тоест към модния салон. Тя би могла да излезе тъкмо когато Даунс минава покрай него.

Той веднага го хвана за ръката и го задърпа.

Колкото бе неотзивчив преди миг, толкова по-настоятелен стана сега.

— Но както и да е, заповядайте с мене. Мога ли да ви предложа халба бира?

Даунс погледна нагоре.

— Защо не, здравата пече — прие той. — Лицето ви например е вир-вода. — На Дюранд му се стори, че има нещо иронично в начина, по който го каза.

Тръгнаха рамо до рамо. С всяка измината крачка Дюранд си повтаряше: „Колкото по-далече го отвеждам, толкова по-добре за нея.“

— Ето тук. Защо не влезем? — рече той след малко.

— Тъкмо се канех да ви го предложа — отвърна Даунс със същата иронична нотка в гласа.

Влязоха и се настаниха до малка плетена масичка.

— Два пъти пилзенско пиво — каза Дюранд на мустакатия, облечен в раирана риза келнер. После, миг преди той да се отдалечи, попита: — Къде е тоалетната?

— Като влезете, веднага насреща.

Дюранд стана.

— Извинете ме за момент.

Даунс кимна, както му се стори, иронично. Дюранд го остави на масата и бутна летящата врата. Озова се в някакъв коридор. Подмина междинната врата, стигна до дъното на коридора и излезе през задния вход на заведението. Затича се като обезумял. И наистина беше обезумял — изгубил бе ума си от желание да я спаси.