Уилям Айриш
Валс в тъмнината (52)

LI

Откритието, въпреки че не трябваше да е така, беше катастрофално и изненадващо. В един момент бяха богати и той можеше да си позволи да й купи всичко, каквото тя пожелае. В следващия бяха бедняци и едва можеха да посрещнат непосредствените разходи за удоволствието от вечерта, която се канеха да прекарат навън.

А не би трябвало да е така неочаквано, трябваше да признае пред себе си Дюранд; не би трябвало да ги завари толкова неподготвени. Кражба нямаше, тъй като само той бе пипал там — за това и дума не можеше да става. Но нямаше и приходи. Готовите пари щяха да се изчерпят при всяко положение. Тази заплаха висеше над тях от доста време, нужно бе само да си направи труда и да провери. Но той не го беше сторил вероятно от страх; боял се бе от прекалено категоричната констатация, до която би го довела подобна равносметка, от сигурния край. Боял се бе от сланата, която щеше да попари веселието им, от мътилката, която щеше да вкисели виното им. Винаги имаше едно утре, едно утре, когато можеше да си даде отчет. И след това утре винаги идваше друго утре. А междувременно музиката бе звучала все по-високо, валсът се бе въртял все по-бързо и по-бързо без миг на отдих.

Всеки път той бе бъркал в касетката бързо и небрежно, без да преброи какво остава. Искаше да знае само едно — че има нещо останало. Нещо, за което щеше да се погрижи другия път. А сега този друг път беше последният и следващ нямаше да има.

Канеха се да излязат вечерта — вихрите на шлейфа й се диплеха зад нея като паунова опашка, разперена в цялата си парадност и пищност; около тях хвърчаха искри от наелектризираната атмосфера на приготовленията; тя пъхаше леката си като пяна дантелена кърпичка в ръкавицата, а той все още беше зает да гаси лампите. Бони носеше шумоляща рокля от тафта с цвят на мандарина, украсена с кафяви ивици тюленова кожа; върху шапката й като живи пипалца се виеха пухкави оранжеви пера. Стоеше на прага, цялата гореше от нетърпение, съжаляваше за всяка изгубена секунда, докато го чакаше да дойде и да затвори вратата след тях.

— Имаш ли достатъчно пари в себе си, мили? — дружелюбно попита тя. Въпросът й прозвуча някак си очарователно по домашному — съпруга, загрижена за доброто на мъжа си. Все едно че бе казала „Добре ли си облечен?“ или „Взе ли си ключ за вкъщи?“, макар че изобщо не ставаше дума за дома им, а тъкмо напротив.

Дюранд провери в портфейла си.

— Нямам, добре че ми напомни — отвърна той. — Ще трябва да взема още. Почакай ме малко, няма да се бавя.

— Добре — съгласи се великодушно тя. — Когато човек закъснее, има по-голяма възможност всички да го видят как е облечен.

Когато той се върна от спалнята, Бони все още стоеше на вратата и несъзнателно потупваше едната си длан със сгънатото ветрило, окачено с копринена панделка на китката на другата й ръка.

Щом го видя, че идва, тя направи лек грациозен реверанс, подхвана широко разперените поли на роклята си и вече готова за тръгване, посегна назад към вратата, за да я затвори вместо него.

Тогава забеляза, че походката му се е променила; преди малко се бе втурнал навътре, сега вървеше колебливо и плахо.

— Какво има? Нещо лошо ли?

Дюранд държеше в ръка само две банкноти и ги подаваше към нея, сякаш не знаеше какво да прави с тях.

— Само това е останало. Това е всичко, което има там — объркано рече той.

— Искаш да кажеш, че липсват, че са откраднати, така ли?

— Не, изхарчили сме ги всичките. Сигурно сме ги изхарчили, но не съм разбрал. Виждах, че намаляват, но… трябваше да следя какво става. Винаги ми се струваше, че има още. До този момент не знаех, че това… че това е всичко, което е останало… — Той безпомощно показа банкнотите, после отново отпусна ръка.

Застина на място, този път вперил поглед в нея, а не в парите, като че ли тя можеше да му даде отговора, който не можеше да намери сам. Бони също го погледна, но не каза нищо. Настъпи пълно мълчание.

Устните й се поразтвориха, но не пророни дума, просто преценяваше нещо наум. Показа, че е разбрала само с една лека въздишка, с глухо „О“.

Най-сетне ръката й пусна топката на вратата, увисна надолу покрай тялото й с жест на апатия и безсилие.

— Какво ще правим сега?

Дюранд не отговори.

— Това означава ли, че… няма да излезем?

Той я погледна, ала продължи да мълчи. Огледа я от глава до пети. Видя как изискано се е облякла, какво съвършено произведение на изкуството представя. Или по-скоро щеше да представя, ако й се дадеше тази възможност.

Той се извърна и решително, дори предизвикателно посегна към шапката си.

— Ще помоля за кредит. Досега сме похарчили толкова пари навсякъде, че трябва да ни дадат кредит.

Сега пък тя застина на мястото си край вратата. Сведе замислено очи надолу, макар че там нямаше нищо за гледане. Най-после поклати леко глава с безрадостна усмивка на устните си.

— Не. Няма да е същото. Ще ни се провали вечерта, щом узнаят, че сме в нужда. И друго, хората никога не се отнасят с уважение към човек, който ги моли за кредит. Или пък започват да те преследват само след няколко дни и ще стане два пъти по-лошо от сега.

Тя се отдръпна от вратата. Затвори я, но не зад себе си, а отвътре. Отблъсна я така, че да отиде сама на мястото си. Дюранд се зачуди дали това не е израз на раздразнение, но не можа да си отговори със сигурност. Би могло да е просто проява на весело безразличие, опит да му покаже, че й е все едно дали ще излезе, или не. Но дори и да нямаше раздразнение, мисълта за него се бе настанила в съзнанието му. Което означаваше, че то вече се бе появило по някакъв начин на сцената.

Дюранд я видя да се връща с ленива походка на мястото си пред огледалото, където беше прекарала почти цял час преди това. Но сега седна с гръб към тоалетната масичка, а не с лице. И се залови със същата дейност, само че в обратен ред. С отпуснати движения свали едно по едно всички украшения, с които така старателно се бе накичила преди малко. Хвърли ръкавиците си през рамо и те тупнаха меко върху масичката. Миг по-късно ги последва неизползуваното ветрило, неуспяло да изпълни изкусителната си декоративна задача. Свали и малката шапчица с оранжевите пера и я метна (но не яростно, а с философско примирение) върху близкото кресло. Пухкавите пипалца се разлюляха за миг като водорасли на дъното на океана, после се успокоиха.

— Поне светни отново лампите — рече тя, — щом като ще си стоим тук.

Протегна напред крака, изпъна стъпалата си и изхлузи от тях златистите пантофки с токчета а ла Луи XV, дръзко високи — цели седем сантиметра, но все пак извиними при нейния ръст. Остави ги да паднат и стъпи на пода, както си беше по чорапи.

Най-накрая разкопча нещо на гърба си, роклята й се разшири и се смъкна от само себе си, но само до кръста и тя остана да седи така, полуразсъблечена, сред пълно безредие. Едва ли не нарочно.

Дюранд се почувствува зле, като я гледаше как разваля тоалета си — това завършено произведение на изкуството, така умело сътворено и с толкова труд. Немият й укор му подействува много по-силно, отколкото ако го бе упрекнала с думи.

Пъхнал ръце в джобовете си, той гледаше в пода и се чувствуваше дребен и жалък.

Бони свали наниза от перли, който висеше на шията й, при което зърната заблестяха като капчици дъжд, подхвърли го нагоре, сякаш искаше да прецени теглото му, но след като реши, че е недостатъчно, отново го хвана в ръка.

— Това ще ти свърши ли работа? Можеш да го вземеш, ако ще ти помогне.

Лицето му пребледня, като че нещо го преряза.

— Бони! — нервно й заповяда той. — Друг път да не съм чул такова нещо.

— Не исках да те обидя — успокои го тя. — Ти плати за тях над сто долара. Просто си помислих, че…

— Щом съм ти купил нещо, то си е твое.

Те замълчаха за момент, загледани в различни посоки. Той към прозореца и безучастната, далечна вечер навън. Тя към вратата и (може би) към зовящата я вечер зад нея.

След малко Бони запали пура. После веднага съжали и рече:

— О, забравих, че ти е неприятно, като пуша — и посегна настрани да я остави.

— Не я гаси — разсеяно каза той. — Допуши си я, щом искаш.

Въпреки това Бони я угаси.

Извърна се отново, вдигна високо едното си коляно, обгърна го с ръце и удобно се облегна назад. Но веднага след това промени позата си и пак се извини:

— О, забравих, че и това не обичаш да правя.

— Така беше преди, когато смятах, че си Джулия — рече Дюранд. — Сега е различно.

Изведнъж той се вгледа в нея с удвоено внимание, сякаш се питаше със закъснение дали това не е някакъв заобиколен начин да го упрекне, напомняйки му как е критикувал недостатъците й. Но лицето й като че ли не издаваше притворство. Дори не можеше да се каже, че го гледа. Ъгълчетата на малката й уста бяха извити нагоре в несмутимо задоволство.

— Съжалявам, Бони — най-сетне каза той.

Мислите й блуждаеха нанякъде, но тя веднага го чу и спокойно заяви:

— Не се сърдя. Случвало ми се е и преди. На тебе ти е за първи път, затова ти е тежко.

— Не си вечеряла нищо — каза той след малко. — А часът е почти осем.

— Правилно — съгласи се весело тя. — Все още имаме пари за храна. Нали?

Той отново се зачуди дали зад тези думи не се крие присмех и отново реши, че само така му се струва. Но все пак тази мисъл му бе минала през главата и сигурно бе предизвикана от нещо.

Бони стана, отиде до стената и свали тръбата на пневматичното устройство за повикване. Заговори в отвора й, от което надолу се понесе писклив звук, който щеше да стигне до администрацията.

— Бихте ли ни изпратили един келнер? — рече тя. — Ние сме в апартамент № 12.

Когато човекът пристигна, тя изпревари Дюранд и сама даде поръчката.

— Донесете ни нещо за вечеря, съвсем малко. Не сме много гладни. По една овнешка пържола ще е напълно достатъчно. Никаква супа, никакъв десерт.

Дюранд отново се взря в лицето й, за да види дали думите не се отнасят за него — сторило му се бе, че долавя ирония в тона й. Но тя не гледаше към него.

— Това ли е всичко, госпожо?

— А, да, още нещо. Донесете ни заедно с вечерята и тесте карти. Тази вечер няма да излизаме.

— Защо са ти картите? — запита Дюранд, след като келнерът затвори вратата след себе си.

Тя се обърна към него и сладко му се усмихна.

— Ще редим пасианс за двама. Ще ти покажа как. Няма нищо по-добро от това за убиване на времето.

Реакцията му не се прояви веднага. Оформяше се бавно и трябваше да минат няколко минути, преди да се превърне в действие.

След това той грабна някакво порцеланово украшение от масата, стисна устни, замахна с всичка сила и го разби в отсрещната стена.

Тя вероятно бе свикнала с подобни изблици на невъздържаност. Дори не мигна, само погледна бегло настрани, за да види какво се е счупило.

— Ще ви накарат да го плащаме, Лу. А сега не можем да си позволим това.

— Още утре заминавам за Ню Орлиънс — рече той с прегракнал от раздразнение глас. — Ще взема първия влак. Ти ще ме изчакаш тук. Ще видиш, че отново ще ти донеса пари. Ще ги взема от Джардин.

Сега очите й бяха широко отворени, но не можеше да се разбере дали от тревога, или от нещо. Друго.

— Не — каза тя ужасена. — Ти не можеш да припариш там. Не бива. Полицията ни търси. Ще те заловят.

— По-добре това, отколкото да продължавам да живея тук като куче.

Този път усмивката й беше истинска, ослепително широка, а не бледо, сладникаво копие, като изписана с червило на устните.

— Така те искам, Лу — измърка тя като котка с глас, по-мек и от кадифе. — Това исках да чуя. Обичам мъжете, които рискуват.