Уилям Айриш
Валс в тъмнината (38)

XXXVII

Оттам той отиде в собствената си стая, отключи куфара и извади пистолета. Същият, който бе показал оная нощ в Ню Орлиънс, когато заяви на Леля Сара, че ще убие Джулия. Сега този миг изглеждаше близко, много близко. Дюранд провери барабана, макар отдавна да знаеше, че е пълен; така беше. Прибра пистолета във вътрешния си джоб, който беше толкова дълбок, че оръжието потъна до извивката на дръжката и остана на сигурно място.

Погледна надолу и забеляза светловиолетовия шарф, който висеше от страничния му джоб; измъкна го в нов, внезапен изблик на ненавист и го захвърли на пода. След това заби пета по средата му и го ритна далече от себе си като нещо нечисто и недостойно за пипане. Лицето му отвратено се изкриви от омразата, издигаща се като зловоние от всяка непогребана любов.

Угаси газената лампа и жълто-зелената тоналност на стаята се превърна в лунно сияние и черен като сажди мрак. Постоя неподвижно за момент — получовек-полусянка, сякаш събираше смелост. После се раздвижи и докато разбиваше на вълнички сноповете светлина от прозореца, онази негова половина, която беше човек, се превърна в сянка, а тази, която беше сянка, стана човек. Открехна вратата и от осветения коридор проблесна лимоненожълт лъч. Дюранд излезе и затвори след себе си.

Докато се изкачваше по стълбите към втория етаж, той не срещна никого, а глъчката от фоайето в партера заглъхваше с всяко следващо стъпало. Най-сетне настъпи тишина. На втората площадка излезе от стълбището и сви по коридора с червения килим на цветя и тъмните орехови врати, откъдето преди това бе минал с пиколото. Тук за пръв път едва не претърпя провал. Една дама излезе от стаята си и го засрещна някъде към средата на коридора, тоест прекалено навътре, за да се върне. Погледна го за миг, след това подмина, благопристойно свела очи, както подобаваше на нейния пол, а воланите на роклята й отшумоляха зад него. Той спря за момент пред някаква друга врата, сякаш се канеше да влезе, за да й даде време да стигне до другия край на коридора и да завие зад ъгъла. После бързо се запъти към набелязаната врата, огледа се предпазливо, хвана топката, завъртя я рязко, влезе и затвори след себе си.

Както и преди, фитилите на лампите вътре бяха снижени: тя все още не се беше върнала. Дюранд си помисли, че присъствието й се долавя във въздуха, в поизветрелия аромат на лавандула, в чувствения дъх на затворената от часове стая, който сякаш лъхаше изпод затоплени завивки. Повече от това той не би могъл да се приближи до нея; липсваше единствено самата тя. Духът й беше тук в стаята и като че ли увиваше изотзад призрачни ръце около гърлото му. Той изправи рамене, като да се отърси, и поразкърши врат.

Постоя малко край прозореца, застанал встрани, за да не се вижда отвън. Взираше се в луната, а лицето му беше погрозняло, с белези като на преболедувал от едра шарка, причинени от сенките на мрежестата дантела на завесата. Под него като наклонена снежна пряспа се спускаше стръмният бял покрив на верандата, а още по-надолу беше тъмната окосена морава пред хотела. В далечината като рояк светулки искряха водите на заливчето. Луната отгоре беше кръгла и твърда като хапче от някакво лекарство. И точно толкова противна, помисли си Дюранд.

Най-сетне той рязко се извърна, оттегли се по-навътре в стаята, отпусна се в първия попаднал му стол и зачака. В положението, в което бе седнал, горната част на лицето му оставаше скрита в сянка, която го пресичаше в права линия като маска. Неразгадаема, мрачна, жестока маска.

От този момент нататък той не се помръдна — чакаше; нощта сякаш също чакаше с него като подбудител и съучастник, който изгаря от нетърпение да види извършването на злодеянието.

Само веднъж, към края на бдението си, той извади часовник и го погледна в светлината на луната. Беше почти дванадесет и четвърт. Прекарал бе там цели три часа. И без него те бяха останали до късно в ресторанта. Затвори капака на часовника; в тишината на стаята щракването му проехтя неимоверно силно.

В този момент, сякаш в отговор, до него достигна смехът й някъде отдалеч като подигравка. Може би се качваше в асансьора. Той щеше да разпознае този смях, дори ако не я беше видял в сепарето в началото на вечерта. Щеше да го разпознае — беше убеден в това — дори ако изобщо не знаеше, че тя е тук, в Билокси. Сърцето помни такива неща.