Уилям Айриш
Валс в тъмнината (44)

XLIII

Скоро напуснаха хотела и наеха къща. Цяла къща, на два етажа. Идеята беше изцяло нейна. Тя сама си намери посредник, с който обиколи и огледа всички предлагани под наем къщи, сама направи окончателния избор. Това беше „елегантна“ (според думите й), макар и доста претенциозна сграда на една от по-тихите улици с дървета от двете страни. От Дюранд се искаше само да подпише необходимите документи и след една-две подкупващи усмивки от нейна страна, той го стори с вид на човек, който с обич угажда на поредна детска прищявка. Прищявка, която положително щеше да й омръзне още утре, но сега, когато бе все още увлечена от това си желание, сърце не му даваше да й откаже.

Това, изглежда, беше някаква нейна отколешна и съкровена мечта: да си има собствен дом, който да бъде не само свидетелство за голямо богатство, а за законно придобито голямо богатство; най-убедителният белег за солидност, за обществено положение, за принадлежност към привилегированата класа. Градацията на ценностите за нея изглеждаше така: бижута и дрехи, които всяка нощна пеперуда би могла да получи от любовника си; законен съпруг, в какъвто би могъл да се превърне всеки любовник, стига човек да си направи труда; и накрая собствена къща, което вече означаваше, че наистина си стигнала върха и си социално непоклатима, че наистина си грандама. Или (жалка скоба) наивно си въобразяваш, че си грандама.

— Така е много по-внушително — рече тя с мечтателна въздишка. — Кара ме да се чувствувам наистина омъжена.

Той снизходително се усмихна.

— А как се чувствувахте досега, мадам?

— О, какъв смисъл има да обяснявам, след като вие мъжете никога няма да го разберете! — отвърна тя в привидно шеговит изблик на възмущение.

Което всъщност изпитваше, тъй като и двамата се подчиняваха на инстинктите на своя пол.

И дори когато той, макар след подписването на договора и с добродушна закачка, се опита да я предупреди за неудобствата, тя не пожела да го изслуша.

— А кой ще ни готви? Една къща иска грижи. Нагърбваш се с прекалено много задължения.

Тя разпери ръце.

— Е, тогава ще си взема прислуга както другите жени, които си имат собствени къщи. Остави това на мене и ще видиш.

Появи се негърка, която остана само пет дни. Изчезна някаква дреболия. Това доведе до бурна разправия, от която долният етаж ехтеше в продължение на около четвърт час и в резултат прислужницата беше уволнена и си замина. Малко след това Бони дойде при него и призна, че е намерила скъпоценната вещ на едно място, където тя самата я бе оставила, а после съвсем бе забравила, че е там.

— Трябваше първо да потърсиш и едва тогава да обвиняваш жената — упрекна я той с възможно най-мек тон. — Така щеше да постъпи всяка дама, която въвежда ред в дома си.

— О, нима? — Тя сякаш се беше объркала. — Изобщо не се сетих.

— Не бива да ги тормозиш — опита се да я поучи Дюранд. — Трябва да си строга и същевременно снизходителна. Иначе се издаваш, че не си свикнала да имаш прислуга.

Втората прислужница се задържа три дни. Разправията беше по-малка, но затова пък имаше сълзи. От страна на Бони.

— Опитах се да бъда снизходителна — докладва му тя, — но тази жена изобщо не изпълняваше нарежданията ми. Изглежда, не знам как да се оправям с тях. Ако се държа твърдо, напускат. Отстъпчива ли съм, не си вършат работата.

— Има си тънкости — успокои я той. — Скоро и ти ще ги научиш.

— Не — отвърна тя. — Аз не мога. Присмиват ми се в очите. Не ме уважават. Друга да беше, ще изтърпят какво ли не и при това ще я слушат, а аз нищо не им правя и пак са безочливи. Нима това не е моят дом? Нима не съм твоя жена? Какво ми липсва?

Той не успя да отговори на този въпрос, тъй като я гледаше с очите на влюбен, а не знаеше как гледат на нея те, нито пък можеше да я види през техните очи.

— Не — отхвърли тя опита му да я успокои. — Никакви прислужници повече. До гуша ми дойде. Ще върша всичко сама. Ще опитам, сигурно ще се оправя.

Първата приготвена от нея храна бе пълен провал. Яйцата се пукнаха във водата, в която трябваше да се сварят и в резултат се получи млечнобял бульон — нито да го ядеш, нито да го пиеш. Кафето доби цвета на чай, но нищо от неговите достойнства, а при втория опит се получи някаква гъста мътилка, от която зъбите скърцаха. Препечените филийки бяха пропити с миризмата на одеколон, който тя доста щедро изливаше по ръцете си.

Дюранд изобщо не я укори. Стана, остави салфетката си и рече:

— Ела, ще отидем да се нахраним в хотела.

Зарадвана от това разрешение, тя припряно започна да се приготвя.

— Не съжаляваш ли вече? — подхвърли той с весело пламъче в очите, докато вървяха към хотела.

Тук поне тя прояви твърдост.

— Не — отвърна. — Дори ако трябва да се храним навън, аз ще си имам собствен дом. С нищо не можеш да ме разубедиш — и отново повтори това, което бе казвала и преди: — Искам да се чувствувам като истинска съпруга. Искам да се чувствувам като всички задомени жени. Искам да знам какво е да си омъжена.

Не можеше, изглежда, да свикне напълно с мисълта, че е негова законна съпруга и всичко това й принадлежи по право, а не се налага да го отвоюва.