Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Waltz Into Darkness, 1985 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Красимир Чакандраков, 1985 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,6 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- sonnni (2012)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2012)
Издание:
Уилям Айриш. Валс в тъмнината
Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1985
САЩ. Първо издание
Редактор: София Василева
Коректор: Жанета Желязкова, Донка Симеонова
История
- — Добавяне
XXXV
На другия ден обаче Дюранд се отнесе някак несериозно към уговорката и дори не съобщи навреме, че за съжаление (не особено голямо) няма да отиде, и така, докато се усети, вечерта дойде и ангажиментът му беше потвърден, дори само поради факта, че не се бе освободил от него, а вече беше прекалено късно да се отскубне, без да обиди полковника, макар че нямаше да бъде така, ако го бе отменил няколко часа по-рано.
Късно следобед, напълно облечен, той бе полегнал да дремне и когато се събуди, определеният час беше вече наближил и не му оставаше нищо друго, освен да изпълни уговорката.
Въздъхна и скришом направи гримаса в огледалото, но после започна да се приготвя въпреки всичко: забърка усилено с четката за бръснене в порцелановото легенче, докато пяната се надигна и потече на мехурчета по страните му. Обеща пред себе си да остане половин час, колкото да не се каже, че не е отишъл, след това да уреди с някой келнер да го извика по някакъв благовиден предлог и да си отиде. Трябваше предварително да заплати своя дял от удоволствието, за да не си помислят, че това е причината. Предполагаше, че ще ги обиди, но все пак по-малко, отколкото ако изобщо не се яви.
Окуражен от това си намерение, избръснат, с чиста риза, той облече сакото си, открехна с пръст портфейла си, за да види дали има достатъчно пари и навъсено се отправи нататък. Никой друг участник в предстоящо тържество не бе тръгвал толкова неохотно и с такава мрачна физиономия към мястото, където се предполагаше, че ще се забавлява. Докато затваряше вратата на стаята, той тихо проклинаше под носа си; проклинаше прекалено общителния полковник за това, че го подлъга в тази история, непознатата, която сигурно трябваше да ухажва по простата причина, че беше жена и би могла да доведе нещата до това положение, и най-вече себе си, че не можа да откаже рязко и категорично още предната вечер, когато бе направено предложението.
Някоя блудкава, превзета дебелана, която никой не иска. Представяше си какви жени може да харесва полковник, като съдеше по самия него.
Повървя десет минути в това хапливо настроение, което не се смекчи нито за миг дори и от обсипания със звезди брокат на небето над него и стигна до определеното място.
Ресторант „Грото“ беше едноетажна сграда, дълга и тясна, наподобяваше дървена хижа, паянтова и непривлекателна на външен вид като повечето такива временни заведения за хранене в курортните места. От всяка пролука струеше сияние от различни газени лампи, обагрени в розово или синьо, което се дължеше на някаква особеност в осветлението на заведението. Цветнокож портиер го подкани да влезе с поклон и Дюранд трябваше да слезе надолу по няколко стъпала, тъй като поради падина в терена салонът на ресторанта оставаше малко по-ниско от равнището на тротоара. От стълбите в централната зала се виждаше безпорядък от застлани с бели покривки маси, около които се оформяха кръгове от главите на посетителите, а на всяка маса имаше лампа с розов или син абажур — нововъведение, заимствувано от Европа, за да намалява яркия, обичаен за такива места блясък до приглушен сумрак и така се създаваше впечатление за непозволено пируване и тайни любовни връзки. С тях заведението напомняше на обсипана с примигващи светулки поляна.
В долния край на стълбите го посрещна важен салонен управител с широки накъдрени бакенбарди, стиснал настрана листа с менюто, както художниците държат палитрите си.
— Сам ли сте, господине? Ще ми позволите ли да ви упътя до някоя свободна маса?
— Не, очаква ме компания — отвърна Дюранд. — Полковник Уърт и приятели. В едно от сепаретата. Накъде са те?
— Вървете направо към другия край, господине. В дъното на залата. Очакват ви. Седнали са в първото сепаре отдясно.
Дюранд тръгна по дългата, незаета от маси централна пътека, като някой, който с мъка си пробива път, в случая не през каращи се тълпи, а през сблъскващи се звукове и аромати. Промъкна се през отделни, добре обособени от различните си миризми зони, които оставаха изолирани една от друга, всяка в своето малко ядро, без изобщо да се смесват; ту на омар, ту на печена върху дървени въглища пържола, ту на потно бельо и разлято вино. Долови пресекващ смях и откъслечни разговори, които останаха също така обособени, всеки в своята собствена ограничена сфера.
— Когато е с мен, едно говори, когато е с някоя друга — съвсем инак. О, не се безпокой, за тебе всичко ми е известно!
— … правителство, което ще доведе страната до разруха. Не ме интересува кой ме слуша, аз имам право на собствено мнение!
— … а сега идваме до най-хубавата част от историята. Това е частта, която най-много ще ви очарова…
В дъното залата се стесняваше до един-единствен служебен проход, който водеше към кухнята. От двете му страни обаче бяха разположени входовете на малките сепарета или така наречените кътчета за хранене, които Уърт бе споменал. Всички бяха дискретно закрити от погледи със завеси, макар че инак нямаха врати. Най-близките две отляво и отдясно не бяха съвсем успоредни на прохода, а разположени косо, като по този начин закръгляха ъглите на залата.
Дюранд се вгледа в дясното сепаре като крайна точка на маршрута си, макар все още да не бе стигнал до него — деляха го последните маси, вдадени някак помежду им — и в този миг спуснатата пред входа завеса се разтвори в единия си край и оттам се показа гърбът на келнер, който бе започнал да излиза заднишком, но за момент поспря — отчасти вътре, отчасти вън — за да изслуша нечии последни наставления. През това време той задържа завесата с ръка, така че между нея и стената се получи ромбовиден процеп.
Дюранд направи още една крачка и повече не можа да вдигне крак от земята, застина на място.
В този процеп сякаш бе поставена камея с най-чисти линии, с най-ясен рисунък, изложена специално за Дюранд, камея, поразителна в съвършенството си, изпъкваща в рамката от тъмно кадифе.
От едната страна се открояваше част от грубия профил на полковника, който леко се поклащаше, докато даваше указания на келнера. От другата се виждаше седнала с гръб към него непозната жена с тъмни очи и коси, обърнала част от нежния си профил към залата.
В средата между двамата, с лице към входа, видима само от кръста нагоре, бяла като алабастър, ослепителна като мрамор, царствена като миниатюрна Юиона, прекрасна като руса Венера или като Хубавата Елена, седеше оная, чиито лице, шия, разголени рамене и полуоткрити гърди той никога нямаше да забрави, не можеше да забрави, сякаш с магическа пръчица пренесена от сънищата му и отново превърната в жена от плът и кръв.
Джулия.
Видя дори как светлината заигра в косите й като златисто сияние. Видя дори как очите й проблеснаха като скъпоценни камъни, когато отмести поглед встрани.
Джулия — убийцата. Джулия, която разби сърцето му.
Беше невероятно как тя не го вижда оттам. Цялото й тяло, с изключение на зениците, беше извърнато към него. От това разстояние не можеше да се разбере, но сигурно наблюдаваше някого от двамата си сътрапезници и затова не го забеляза.
Келнерът пусна края на завесата, тя се прибра към стената и камеята изчезна.
Дюранд стоеше там разтърсен, поразен и неспособен да помръдне, сякаш това ослепително бяло, незаличимо видение, мярнало се за миг и отново изчезнало, беше мълния, паднала непосредствено до него, приковавайки тялото му към земята. Трябваше да благодари, че не падна възнак там, на място, пред очите на всички.
Някакъв забързан келнер разсеяно се блъсна в него и това най-сетне го извади от неподвижността му; също както при билярда една топка привежда в движение друга, като се удари в нея.
Върна се по обратния път, този, по който бе дошъл, залиташе и се блъскаше в масите и столовете от двете страни на пътеката, покрай въпросително повдигащи се за момент лица, покрай низ от преливащи се светлини от настолните лампи, които като ненужни факли само го объркваха, вместо да му показват къде да върви.
Стигна до другия край на шумното заведение, където същият салонен управител загрижено се приближи до него.
— Не успяхте ли да откриете компанията си, господине?
— Аз… аз реших нещо друго. — Той извади портфейла си и пъхна в ръката му една банкнота на направо невероятната сума десет долара. — Не съм бил тук и не съм питал за тях. Изобщо не сте ме виждали.
Той продължи да се препъва нагоре по стълбите и излезе навън, залитайки, сякаш за тези няколко минути се бе напил с вино. Виното на омразата, ферментирало от гроздовете на гнева.