Уилям Айриш
Валс в тъмнината (12)

XI

Един ден Дюранд се сети за куфара й, просто защото бе седнал върху него. Вече не си личеше, че това е куфар: беше маскиран с пъстроцветен калъф и стоеше в дъното на стаята, опря до стената.

Беше неделя и макар че не ходеха на черква, като всички добри граждани, те не пропускаха да си облекат най-хубавите празнични дрехи и да отидат на неделна разходка; излизаха, за да видят свят, пък и светът тях да види — на тоя да кимнат, на оня леко да се поклонят или може би да разменят по някоя любезна дума на разминаване с познати. Неделната разходка беше установен обичай във всички по-големи градове на страната.

Докато я чакаше да се приготви, Дюранд бе седнал на въпросната плоскост с неясно предназначение, без да види какво представлява, доволен просто, че е достатъчно равна и достатъчно стабилна, за да го издържи.

Тя се бавеше поради възникнали в последния момент трудности.

— Вече бях с тази рокля миналата седмица, нали помниш? Отново ще ме видят с нея.

И Джулия я захвърли.

— А тази… за тази не знам… — Тя леко изкриви устни. — Не ми харесва нещо.

Захвърли и нея.

— Тази изглежда хубава — развеселен предложи той, като сочеше напосоки.

Тя отхвърли невежеството му с презрително свиване на рамене.

— Но това е всекидневна рокля, не празнична.

Дюранд се позасмя беззвучно, зачуден как ли ги различава, но се въздържа да я попита.

Джулия седна, тръгването явно нямаше да е скоро.

— Не знам какво да правя. Нямам една дреха като за пред хората.

Тези думи, изречени в една засипана с рокли стая, му се видяха толкова смешни, че той вече не можеше да се въздържа и избухна в смях, като при това разпалено удари по повърхността, на която седеше. Под платнения калъф той почувствува характерния овал на метална ключалка за куфар. И в този момент Дюранд за първи път се усети, че е седнал на нейния куфар. Онзи, с който бе дошла от Сейнт Луис. Изведнъж през главата му мина и мисълта, че откакто пристигна, тя нито веднъж не го бе отваряла.

— Ами това? — попита той. После стана и смъкна калъфа. Инициалите „Дж. Р.“, изписани с кървавочервена боя, ярко се открояваха точно под ключалката. — Нищо подходящо ли нямаш вътре? Все трябва да има нещо, като е такъв голям. — В желанието си да й бъде от полза, той сложи ръка върху куфара.

Внезапно тя се загледа с изострено внимание в една от роклите, които държеше вдигната пред себе си. Заразглежда я толкова отблизо и така съсредоточено, сякаш беше късогледа или пък търсеше някакъв микроскопичен дефект в тъканта.

— О, не — отвърна тя. — Нищо няма. Само парцали.

— Как един път не съм те видял да го отвориш. Не си го отваряла, нали?

Джулия продължаваше да се взира в дрехата, която държеше.

— Не — отвърна тя. — Не съм.

— А пък аз си въобразявах, че ще разопаковаш нещата си. Нали смяташ да поостанеш? — Той просто се опита да намисли някаква шега, нищо повече.

Тя не отговори. Очите й трепнаха при последните му думи, но това би могло да е случайно, обикновено съвпадение.

— Защо не си го отворила? Защо? — настояваше той, без какъвто и да било умисъл, просто искаше да знае.

Този път Джулия чу въпроса.

— Ами… не мога — каза някак несигурно тя. И, изглежда, нямаше намерение да обяснява без подкана, затова Дюранд отново запита:

— Защо?

Тя помълча за миг.

— Заради… ключа. Той… ъ-ъ… изчезна. Няма го. Загубих го на парахода.

Междувременно тя се бе приближила до куфара и доста припряно се опитваше да му нахлузи отново калъфа, сякаш пораздразнена, че е бил свален. Разбира се, може би просто така изглеждаше поради бързите нервни движения на ръката й.

— Защо не ми каза? — от все сърце се затюхка той, като си мислеше, че ще й свърши услуга. — Ще повикам ключар, да ти направи нов. Я чакай да видя.

Дюранд пак отметна калъфа назад, а тя като че ли се опитваше да го задържи на мястото му. Отново се видяха ярките инициали „Дж. Р.“, но този път само за миг.

Той опипа облата месингова ключалки.

— Няма да е много трудно. Ключалката е съвсем проста.

В следващата секунда Джулия дръпна калъфа като завеса, скривайки и ключалка, и инициали.

— Още сега ще отида да доведа ключар — предложи той и незабавно се отправи към вратата. — Да вземе отпечатък и да свърши работа още преди да се върнем от…

— Недей — викна тя подире му, неочаквано предразняла, което би могло да се дължи просто на факта, че й се наложи да повиши глас, за да бъде чута.

— Защо? — запита той и спря на място.

Тя въздъхна дълбоко:

— Защото е неделя.

Дюранд се обърна на прага и бавно се върна, поразочарован.

— Вярно — призна той. — Бях забравил.

— Аз също бях забравила за момент — рече тя. И отново въздъхна дълбоко. В известен смисъл тази въздишка, която вероятно беше израз на раздразнението й от новото забавяне, можеше да се вземе за неизразимо, облекчение — прозвуча така, че нищо чудно човек да се заблуди.