Уилям Айриш
Валс в тъмнината (61)

LX

Четири или пет дни по-късно той се връщаше от вече обичайната си разходка, когато силуетът й изведнъж изникна пред него две-три пресечки по-напред — тя вървеше в същата посока, по същия изпъстрен със слънчеви зайчета тунел, образуван от надвисналите клони на дърветата.

Фигурата й изглеждаше съвсем дребна от това разстояние, а същевременно играта на слънчевата светлина деформираше очертанията й, затова не беше напълно уверен, че е тя. Все пак му се струваше, че разпознава походката й, а когато сравни силуета й с този на един човек, който мина покрай нея, установи, че е толкова дребна не само защото е далече, а просто защото е нисичка; и не само това: когато излезе от къщи преди един час, той забеляза, че Бони е облечена в тоалет от тъмновиолетов шевиот — такъв беше и цветът на роклята, която се виждаше пред него. С една дума, имаше прекалено много общи неща и той беше сигурен, че е тя.

Безсмислено беше да й вика. Бони нямаше да го чуе, тъй като беше много напред. Разстоянието помежду им бе твърде голямо, не се надяваше да я настигне, дори ако се затича; тя междувременно щеше да е почти пред вратата им. Още повече нямаше никаква наложителна причина да бърза излишно, така или иначе щеше да я види след малко, а освен това се чувствуваше поуморен от току-що направената разходка и точно в този момент не изпитваше особено желание да се впусне в бяг.

Само преди миг тя не се виждаше, а мястото, от което се бе появила, беше някъде по средата на две съседни пресечки, и от това той заключи, че е излязла от някоя къща или учреждение, което се намира напред, там, където я бе забелязал.

Когато наближи въпросното място, Дюранд се извърна пътьом да погледне (в началото просто от повърхностно любопитство), за да разбере откъде е излязла и каква работа е вършила. Естествено нито за миг не преставаше да си мисли, че това е тя.

Още при първия поглед повърхностното му любопитство се превърна в явна изненада, която го накара да спре на място. Сградата до него беше пощата. Наистина непосредствено до нея имаше един доста неугледен на вид универсален магазин, но тъй като в района, където живееха, имаше още няколко, и то с далеч по-предразполагаща външност, на него му изглеждаше невероятно да си е направила труда да дойде чак дотук. Тогава сигурно бе излязла от пощата.

Имаше само една причина, поради която можеше да й потрябва поща: готвеше нов номер. Точно на тяхната улица бе поставена кутия за събиране на писма, а за доставянето им си имаше пощальон, който минаваше покрай самата им врата. Пък и какви ли писма получаваха? Нима някой знаеше, че са тук? Нима някой знаеше кои са?

Вече разтревожен, открил, че слънчицето, което го бе посгряло, се скрива зад бързо прииждащите облаци, Дюранд се обърна и влезе в пощата, без дори да си даде сметка какво възнамерява да прави. Вътре той съжали и се опита да се върне. Но безпокойството му се оказа по-силно от нежеланието да я шпионира и в края на краищата го принуди да се приближи към един чиновник с ластици на ръкавите, седнал зад прозорче с надпис „До поискване“.

— Търся едно лице — стеснително рече той. — Сигурно сме се разминали. През последните няколко минути идвала ли е при вас една нисичка руса дама, ей толкова висока?

Спомни си деня, когато я бе завел в банката в Ню Орлиънс. Сигурно току-що бе предизвикала същата реакция и тук. Би трябвало да я запомнят, ако изобщо бе влизала.

Очите на чиновника грейнаха, сякаш беше приятно възбуден от някакъв спомен.

— Да, господине — с удоволствие отвърна той. — Тя беше точно на това гише само преди няколко минути. — Той напето оправи единия ластик на ръкава си, после другия. — Търсеше някакво писмо.

Гърлото на Дюранд бе пресъхнало, но той направи усилие и изрече заседналия там въпрос:

— Имаше ли… всъщност получи ли писмо?

— Имаше, имаше. — Чиновникът поклати замислено глава и възхитено цъкна с език в дупката на някакъв липсващ зъб в устата си. — Госпожица Мейбъл Грийн — сети се той. — Сигурно е отскоро тук, не мисля, че съм я…

Но Дюранд вече не стоеше пред гишето.

Бони беше във всекидневната на долния етаж. Шапката и шалът й не се виждаха, като че ли изобщо не ги беше слагала. Стоеше до масата в средата на стаята и се занимаваше с някакви цветя — жълти нарциси, които бе натопила във вазата предния ден: вадеше започналите да увяхват. Във въздуха се носеше мирис на изгоряло, сякаш нещо не много голямо се бе превърнало в пепел само преди няколко минути; Дюранд го усети още при влизането си.

— Върна ли се? — запита приветливо тя, погледна го през рамо и отново се обърна към цветята.

Съвсем неволно той вдиша два пъти в бърза последователност, за да се увери, че наистина усеща някакъв непознат мирис.

Макар че не гледаше към него, Бони сигурно бе доловила какво прави.

Бързо остави цветята, отиде до прозореца и великодушно го отвори.

— Току-що пуших — каза тя, без да я питат. — Трябва да се проветри.

Но по пепелниците, които обикновено използуваше, нямаше никакви следи от пепел.

— Изхвърлих пурата недопушена през прозореца — обясни тя, след като отново се върна при цветята. — Нищо не струваше. Правят ги все по-лоши и по-лоши.

Но димът от собствените й пури никога досега не я бе дразнил. Още повече в случая не се носеше аромат на тютюн, а острата миризма, която остава след изгарянето на хартия.

Сега знам, че ще ме излъже, знам го, печално си мислеше той. Не може да не го направи. Ах, защо ли я питам. Защо ми трябва да се самонаказвам? — ала въпросът беше вече зададен, той не би могъл да го възпре, дори да го бяха заплашили, че ще изтръгнат езика му от корен миг след това.

— Ти ли беше на улицата преди малко? Теб ли видях?

Тя не отговори веднага, макар че как би могла да не е сигурна, щом току-що се бе върнала? Извади още едно цвете. Завъртя го за стеблото, за да огледа дали е безупречно. Остави го. После се обърна с лице към Дюранд, вече достатъчно подготвена. Видя как очите му за момент се спряха на тъмновиолетовата й рокля. И едва тогава отговори:

— Да.

— Къде беше, до пощата ли?

Бони отново изчака за момент. Като че ли си представяше какво има в близост до мястото, където току-що бе ходила, припомняше си го.

— Имах работа — отвърна тя доста категорично. — Трябваше да купя нещо.

— Какво? — попита той.

Тя погледна към цветята.

— Градински ножици, за да подрежа стеблата на цветята.

Добре го измисли. Те наистина се продаваха в универсалните магазини. А до пощата имаше универсален магазин.

— А купи ли?

— Нямаха в момента. Предложиха ми да поръчат специално за мен, но аз им казах, че не си струва труда.

Дюранд чакаше. Тя явно нямаше намерение да продължи.

— Не си ли ходила в пощата?

Но с това, че повтори въпроса си, всъщност още когато го зададе за пръв път, Дюранд косвено й бе подсказал отговора. Дори сам го разбра. Със самия въпрос се издаде, че знае.

— Да, наистина се отбих и в пощата — нехайно отвърна тя. — Сега си спомних. Бях забравила. Влязох да купя марки. В чантичката ми са. Искаш ли да ги видиш? — Тя се усмихна като човек, подготвен за всякакви непредвидени случаи.

— Не — намусено отвърна той. — Щом казваш, че си купила марки, това слага край на въпроса.

— Мисля, че е по-добре да ти ги покажа. — Тонът й не беше нито оскърбен, нито враждебен, по-скоро своенравен и весел. Като на човек, който търпеливо понася слабостите на другия и му ги прощава.

Отвори чантичката, извади портмонето си и му показа две малки червени квадратчета и перфорираната хартия край тях.

Нямаше какво да ги гледа. Можеше да ги е купила преди половин час. А можеше и да ги има от месец.

— Човекът ми каза, че ти е предал писмо.

— Така ли? — Веждите й закачливо се вдигнаха нагоре.

— Описах му как изглеждаш.

— Даде ми — заяви тя спокойно.

— Било адресирано до Мейбъл Грийн.

— Знам — съгласи се тя. — Затова му го върнах. Той ме взе за някоя друга. Бях спряла за миг близо до гишето му, без да обърна внимание къде съм и прибирах марките. Бях застанала, разбираш ли, с гръб към него. Изведнъж той извика: „Госпожице Грийн, има писмо за вас“, и го побутна навън към мене. Това така ме изненада, че в първия момент го взех, без да се замисля. После казах: „Аз не съм госпожица Грийн“ и му го върнах. Той се извини и това беше всичко. Но като си помисля, ми се струва, че грешката му не беше съвсем невинна. Май се опитваше — гласът й неволно придоби нотки на неудобство — да флиртува с мене. Веднага след това се опита да ме заговори, започна да обяснява колко съм приличала на онази, другата. Аз просто извърнах глава настрани и продължих нататък.

— Той не ми каза, че си върнала писмото.

— Но нали аз ти го казвам. — В гласа й нямаше възмущение, беше напълно безизразен. — А ти можеш да избираш на кого от нас двамата да повярваш.

Дюранд наведе глава. Беше загубил битката по съобразителност, както можеше и да се очаква. Тя нямаше абсолютно никакво чувство за вина. Това не означаваше, че е невинна, а само че й липсва страхът, който обикновено съпътствува вината и спомага за разобличаването й. Той би могъл да я изправи очи в очи с онзи чиновник, но това нямаше да промени нещата ни най-малко. Тя щеше да отрече неговото твърдение в лицето му, уверена, че той ще се предаде пръв.

На излизане от стаята Бони почти нежно погали Дюранд по гърба.

— Нямаш ми доверие, нали, Лу? — попита тя съвсем равнодушно.

— Иска ми се да ти имам.

Застанала на вратата, тя присви рамене и продължи:

— Тогава ми имай доверие и това е. Толкова е просто.

Заизкачва се по стълбите с лениво самодоволство. И макар че не виждаше изражението й, Дюранд беше абсолютно сигурен, че в този момент на лицето й е изписана усмивка на същото лениво самодоволство, което се долавяше и в походката й.

Той се спусна към камината, коленичи пред нея и бързо започна да описва кръгообразни движения с ръце по тухления й под. Върху иначе изметената почерняла повърхност имаше трошливи парченца изгоряла хартия, много дребни, не стигаха дори да напълнят шепата му. Вдигна едно късче, което не беше унищожено, може би защото точно там бяха попаднали пръстите на ръката, която го бе държала до последния момент. Беше само едно ъгълче, не повече, два ръба, скосени напряко от неравно обгоряла линия.

На него бе изписана една-единствена дума в заключение на писмо: „Били“. Но дори и тя не беше напълно невредима. Горната чертичка на буквата „Б“ липсваше, прогорена от врязалото се в нея кафяво петно.