Уилям Айриш
Валс в тъмнината (53)

LII

Джардин живееше на Еспланейд Авеню. Дюранд помнеше къщата добре. Беше ходил там на вечеря не една неделя през ергенските си години и Мари, дъщеричката на Джардин, се обръщаше към него с почетното звание „чичо“.

Къщата не се бе променила. Не къщите се променят, мислеше си той с горчивина, а хората. Беше все така почтена и приятелски гостоприемна. Сякаш се бе върнал три-четири години назад и стоеше на прага с кесийка бонбони за Мари в ръка. Но само сякаш, уви.

Дюранд почука на вратата и зачака, вдигнал носна кърпичка пред носа си, като че страдаше от силна хрема. Всъщност целта му беше да прикрие колко е възможно по-голяма част от лицето си. Докато стоеше така, му хрумна, че тази предпазна мярка е напълно излишна. Всеки, който изобщо го познаваше, щеше да се досети, че това е той, дори и в гръб, дори без да вижда лицето му.

И още преди вратата да се отвори, той се отказа от опита и прибра кърпичката в джоба си.

Отвори му Нели — същата негърка, която си спомняше отпреди. Щом го видя, лицето й грейна и тя кръстоса ръце на гърдите си от изненада.

— Я виж ти кой бил това! Бре да му се не види! Господин Лу! Къде се губихте толкова време?

Дюранд се усмихна смутено и предпазливо погледна надолу по улицата.

— Господин Джардин върна ли се вече от работа?

— Не е още. Нищо, влизайте. Той ей сегичка ще си дойде. Госпожа Огъста си е вкъщи. И госпожица Мари. Много ще се зарадват, като ви видят.

Той прекрачи прага и колебливо се поспря.

— Нели… не им казвай, че съм тук… поне засега. Първо трябва да говоря с Джардин по работа. Нека да го изчакам някъде тук, а на тях не им споменавай нищо…

Той се улови, че мачка шапката си в ръце като човек, който се моли за нещо и бързо престана да я върти.

На лицето на прислужницата се изписа неодобрение.

— Не искате да казвам на госпожа Огъста, че сте тук, така ли?

— Засега. Първо трябва да се видя насаме с Джардин.

— Е, щом е тъй, заповядайте в гостната и се чувствувайте като у дома си. Ще ви светна лампата — възторгът й се беше изпарил. Държеше се малко по-хладно. — Да ви взема ли шапката?

— Не, благодаря, ще я задържа.

— Ако искате нещо, докато чакате, само ми позвънете.

— Не се безпокой, ще се оправя.

Негърката се обърна да го погледне още веднъж от прага, после излезе.

Дюранд си даваше сметка колко несигурно е положението му. Всеки един от тях, дори самият Джардин, можеше да е научил за случилото се, можеше да го издаде и това да стане причина да го задържат незабавно. Беше в ръцете им; доверяваше им се, а не беше сигурен дали трябва да го направи. Приятелство ли? Да, но към обикновени хора като самите тях. А към човек, който е заклеймен като убиец? Това бяха две различни неща, изобщо не беше същото.

Един добре познат глас извика звънливо отгоре:

— Кой беше това, Нели?

Прислужницата се поколеба и Дюранд неволно стисна периферията на шапката си, която продължаваше да върти нервно в ръце; за момент застина така.

— Един човек търсеше господин Джардин по работа.

— Остана ли да го чака?

Нели съобразително избегна явната лъжа с уклончив отговор.

— Казах му, че още го няма.

Гласът отгоре, все още доловим, но вече не така висок, подхвърли към някой друг, който беше на същия етаж:

— Странно защо идват тук, а не в кантората на татко ти.

След което замлъкна и разговорът престана.

Дюранд седеше в ярко осветената гостна и се взираше като омагьосан в морското охлювче, нарисувано върху глобуса на лампата, увиснало сякаш в пространството между него и матово бялото сияние, в което плуваше.

Това е собственият дом, мислеше си той. Тук нищо не се случва, поне нищо лошо. Връщаш се в него спокойно, излизаш несмущавано и гледаш света с открити очи. А убийствата, насилствената смърт — за такива неща пише в Библията, в историческите книги; вършили са ги древните завоеватели и крале. Описват се в пасажите, които обикновено пропускаш пред децата си, когато им четеш на глас. Кортес, Борджиите, Медичите; кинжали и отрова в други епохи, на други места. Но не и във всекидневието на деветнайсети век, не и в собствения ти живот.

Това трябваше да е моят дом. Тоест моят дом трябваше да бъде като този. Защо съм лишен от това? Какво зло съм извършил?

Женският глас отгоре отново извика строго, но с обич към някоя от съседните стаи:

— Мари, среши се, миличка, и не забравяй да си измиеш ръцете. Баща ти скоро ще си дойде.

Чу се и отговорът на един по-млад, по-тъничък глас:

— Да, мамо. Да си вържа ли панделка в косите тази вечер? На татко много му харесва.

А отдолу, някъде от задната част на къщата, от време на време се долавяше апетитният аромат на готвени зеленчуци, ориз и нещо пикантно пържено.

Само това исках. Защо го загубих? Защо ми бе отнето? Всички останали го притежават. В какво прегреших? Спрямо кого прегреших?

Ключът на Джардин изщрака в ключалката и Дюранд бързо се извърна в креслото с лице към отворената врата, за да е готов, когато съдружникът му се появи на прага.

Бастунът чукна, оставен на мястото си, шапката тупна на закачалката.

После Джардин се показа, обърнал поглед към стълбите, там, където беше семейството му; разкопчаваше дългата си до средата на бедрата жълтеникава връхна дреха.

— Алън — тихо му извика Дюранд. — Трябва да поговоря с тебе. Можеш ли да ми отделиш няколко минути? Искам да кажа преди… преди да отидеш при семейството си.

Джардин рязко се извърна и едва сега видя кой е там. Влезе в гостната, протегнал, напред ръка, но след тези първи думи на лицето му се бе появил умислен и разтревожен израз.

— Защо стоиш тук така? Кога се върна? Огъста знае ли, че си тук? Защо са те оставили сам?

— Помолих Нели да не им казва. Първо трябва да поговоря насаме с теб.

Джардин дръпна една кожена лента с тънка метална халка на края. Отиде до отворената врата, погледна навън и когато прислужницата се появи, кратко й нареди с глас, който издаваше тревогата му:

— Не сервирай вечерята още няколко минути, Нели.

— Да, господине. Ама да знаете и двамата, че печеното не може да чака.

Джардин разтвори ръце и събра двете плъзгащи се врати, които отделяха гостната от салона. След това се върна и въпросително погледна към Дюранд.

— Алън, просто не знам как да започна… — Джардин поклати глава, като че недоволен от състоянието, в което виждаше, че се намира Дюранд.

— По-добре ли ще се почувствуваш, ако ти предложа нещо за пиене, Лу?

— Да, ако обичаш.

Джардин наля две чаши и двамата отпиха. После отново се взря в седналия на креслото Дюранд.

— Изглежда, се е случило нещо лошо, Лу.

— Случи се.

— Къде се загуби? Къде беше през цялото това време? Изобщо не ми се обади. Вече не знаех дали си жив, или мъртъв…

Дюранд прекъсна потока от въпроси с вяло повдигане на ръка.

— Отново съм с нея — отвърна той след малко. — Не мога да се върна в Ню Орлиънс. Не ме питай защо. Не за това съм тук. — Сетне добави: — Не си ли чел нещо във вестниците, което да ти го обясни?

— Не — рече Джардин и наистина нямаше откъде да знае. — Какво искаш да кажеш?

Дали всъщност е така, чудеше се Дюранд. Дали наистина не знае? Дали ми казва истината? Или проявява прекалена тактичност, прекалено внимание към мен и не иска да ми разкрие.

Джардин погледна чашата си, изпи и последната капка и рече:

— Не искам да знам нищо, което ти не желаеш да ми кажеш, Лу. Всеки си има свой собствен живот.

„И Даунс имаше собствен живот, мина през главата на Дюранд, докато аз не му го…“

— Добре тогава, ще ти кажа за какво съм дошъл — започна той с оживление, което съвсем не изпитваше. Извърна се в креслото и отново го погледна. — Алън, каква печалба носи фирмата в този момент? Искам да кажа каква разумна цена би поискал, ако някой дойде да ти предложи…

Джардин пребледня.

— Да не би да искаш да продаваш твоята част, Лу?

— Да, Алън, мисля да я продам. На тебе, ако искаш да откупиш моя дял. Как смяташ? Ще можеш ли?

Джардин, изглежда, не беше в състояние да отговори веднага. Закрачи бавно нагоре-надолу по къса права линия зад креслото, в което бе седнал Дюранд. Обгърна с ръце раменете си. После сключи длани зад гърба си, точно под развяващите се поли на сакото.

— По-добре е да го знаеш отсега, преди да продължим разговора — добави Дюранд. — Не мога да го продам на никой друг, освен на тебе. Не мога да се покажа пред никой друг. Не мога да го предложа на никой друг. Адвокатът ще трябва да дойде тук, в твоята къща. Всичко трябва да се извърши тихомълком.

— Почакай поне един-два дни — заубеждава го Джардин. — Размисли пак…

— Нямам време за чакане! — Дюранд поклати глава силно раздразнен. — Не можеш ли да разбереш? Трябва ли да ти казвам всичко направо?

След миг ще бъде вече твърде късно, предупреди се той; кажа ли му, ще бъда изцяло в неговите ръце. Това, което го моля да купи от мене, така или иначе ще стане негово, след като мен ме няма; трябва само да дръпне онзи звънец там.

Но въпреки това продължи и му го каза едва ли не веднага, след като се бе предупредил да мълчи.

— Бягам от закона, Алън. Крия се. Нямам никакви права.

Смаян от думите му, Джардин спря на място.

— Велики боже! — бавно промълви той.

Дюранд се тупна по бедрото в ядно отчаяние.

— Трябва да го свършим още тази вечер. Още сега. Няма време за отлагане, не мога да чакам. Рискувам дори с това, че оставам толкова дълго в града.

Джардин се наведе над него и здраво го стисна за раменете.

— Но ти разбиваш цялото си бъдеще, отказваш се, след като си работил цял живот, а плодовете на труда ти… Не мога да ти позволя…

— За мене няма бъдеще, Алън. И се боя, че каквото съм работил досега, това е, няма да има повече плодове от труда ми, независимо дали ще продам моя дял, или не.

Ръцете му съкрушено увиснаха между коленете.

— Какво ще правим, Алън? — отчаяно промълви той. — Ще ми помогнеш ли?

На вратата се почука. После един детски глас каза:

— Татко, мама иска да знае дали ще се бавиш дълго. Печената гъска изсъхва. Нели не може да я държи повече във фурната.

— Иди при семейството си — подкани го Дюранд. — Провалям ти вечерята. Ще те почакам тук.

— Не мога да се храня, след като главата ми е пламнала от това — каза Джардин. После отново се надвеси над приятеля си, сякаш да се опита още веднъж да изтръгне тайната, която искаше да узнае.

— Слушай, Лу. Познаваме се от времето, когато ти беше на двайсет и три години, а аз на двайсет и осем. От времето, когато се съсипвахме от работа като чиновници в експедиторския отдел на стария Моръл, превити над съседни бюра. Когато той искаше да те повиши, ти се застъпи за мене. Когато искаше да повиши мене, аз се застъпих за теб. Накрая, когато бяхме готови, събрахме заедно парите си и основахме обща фирма. Наша собствена фирма за внос на кафе. Отначало висяхме на косъм, макар че използувахме и парите, които Огъста ми донесе като зестра. Спомняш си това време, нали?

— Спомням си го, Алън.

— Но не се тревожехме. Казвахме си, че е по-добре да работим самостоятелно и да се провалим, отколкото да работим за друг и да преуспеем. Работихме самостоятелно… и преуспяхме. Но има някои неща в тази наша работа, които днес не могат да се продадат. Имаше пот, грижи и големи надежди на двама млади хора в най-хубавите им години. Сега идваш и искаш да купиш тези неща от мене, искаш да ти ги продам, като че са чували колумбийско кафе… Как бих могъл да го сторя, дори и да имах желание? Как мога да ти определя цена?

— Можеш да ми кажеш колко струва моят дял в сухи цифри, записани в счетоводните ни книги. И да ми дадеш половината в замяна на документ за прехвърляне на правата, за извършена търговска сделка или каквото там е необходимо. Забрави, че съм Дюранд. Аз съм просто един непознат, чийто дял е петдесет процента. Дай ми приблизително половината от парите в брой, това е всичко, което искам от тебе. — Той нервно размаха ръка. — Алън, не разбираш ли? Аз вече не мога да участвувам в предприятието, не мога да играя никаква роля в него. Няма да съм тук, за да го сторя, не мога да остана тук.

— Но защо? Не може да си извършил такова нещо, което…

— Може. Има едно такова нещо.

Джардин чакаше, вперил поглед в него.

— Кажа ли ти го, Алън, аз съм в ръцете ти. Няма да се налага да ми даваш и цент и моят дял във фирмата, така или иначе, ще бъде твой, тъй като няма да съм тук.

Но аз и сега съм в ръцете му, мрачно си даде сметка Дюранд, независимо дали ще му кажа, или не.

— Лу, с какво съм заслужил това отношение към мен? Ние сме приятели и…

— Няма място за приятелство след това, което ще ти кажа. Приятелството спира пред определени граници. Дори законът го забранява в този случай, наказва го.

На вратата отново се почука.

— Мама започна да се ядосва. Казва, че ще седне на масата без тебе. Гъската беше специално приготвена.

При тези думи, разкрили една кротка семейна идилия, Дюранд най-сетне изтърси истината, сякаш бе стигнал предела, след който вече не можеше да се въздържи.

— Алън, извърших убийство. Мога да остана тук само тази вечер. Трябва да получа парите.

И отпусна глава в обърнатите си нагоре длани, като че ли примката на бесилото беше вече прекършила врата му.

— Татко — чу се нова подкана иззад вратата.

— Почакай, дете, почакай — рече съкрушено Джардин с побеляло като платно лице.

Настъпи зловеща тишина.

— Знаех си, че ще се стигне до това — заяви Джардин, снишил глас. — Тя не беше за теб от самото начало. Огъста го почувствува още в деня на сватбата ви и ми го каза. Жените по-бързо долавят тези неща…

Наля си бренди в чашата, сякаш той бе извършил престъплението.

— Срещнал си я… Запознали сте се… Изгубил си ума си по нея… — Той подаде чаша и на Дюранд. — Но не си виновен. Всеки мъж на твое място… Лу, нека да ти намеря добър адвокат. Няма съд в този щат, който…

Дюранд вдигна поглед към него и покъртително се усмихна.

— Алън, ти не разбираш. Не става дума… за нея. Става дума за човека, когото наех да я намери и да я хване. Той я откри и за да я спася, аз…

Джардин отстъпи крачка назад, още по-ужасен, тъй като в предишната му загриженост явно личеше доволство, че си е получила заслуженото.

— Аз отново съм с нея — призна Дюранд. И с едва доловим шепот, сякаш разговаряше със съвестта си, а не с човека, с когото беше в стаята, добави: — Обичам я повече от собствения си живот.

— Татко — чу се ужасяващо близо пискливият гласец. — Мама каза да стоя пред вратата, докато не излезеш! — Топката на бравата се завъртя и отново се върна в първоначалното си положение.

Джардин дълго стоя, взрян не толкова в приятеля си, колкото в някаква въображаема сцена, която се разиграваше пред очите му…

Най-сетне ръката му бавно се протегна и легна тежко и съкрушено, ала с неизказана преданост върху рамото на Дюранд.

— Ще се погрижа да получиш половината от авоарите, Лу — каза той. — А сега… не бива да караме Огъста да ни чака повече. Горе главата. Ела да вечеряш с нас.

Дюранд се изправи и почти смаза дланта на Джардин, стискайки я с две ръце. После, сякаш засрамен от този неволен изблик на чувства, бързо я пусна.

Джардин отвори вратата и се наведе да целуне някой, който не се виждаше иззад гърба му.

— Тичай горе, миличка. Идваме.

Дюранд се стегна за предстоящото изпитание, изправи рамене, дръпна надолу сакото си, оправи якичката на ризата си. После тръгна след домакина.

— Алън, нали няма да им кажеш?

Джардин отвори широко вратата и я задържа, за да го пусне да мине пръв.

— Има някои неща, Лу, за които човек забравя, когато сяда на вечеря — прегърна приятеля си през рамо и редом с него, предано до него, тръгна към трапезарията, където го очакваше семейството му.