Уилям Айриш
Валс в тъмнината (54)

LIII

След безсънната тревожна нощ Дюранд стана още призори, облече се и закрачи из занемарената си стаичка в отдалечения хотел. Чакаше Джардин да му донесе парите.

— Не мога да ти дам парите преди утре, Лу. Нямам толкова у дома; ще трябва да ги изтегля от банката. Ще можеш ли да почакаш?

— Налага ми се. Аз съм в хотел „Палмето“, под името Касъл. Стая номер шейсет. Донеси ми ги там. Колкото можеш да вземеш, не мога да чакам окончателните изчисления.

… като с всеки изминат мъчителен час все повече и повече се боеше, че той няма да дойде. Часът, в който отваряха банките, дойде и отмина, а с напредването на сутринта страхът му постепенно се превръщаше в увереност, а увереността в убеденост. Знаеше, че да чака повече, би означавало да стане доброволна жертва на неизбежното предателство, което щеше да го улови като в капан.

Стотици пъти отключваше вратата, ослушваше се в мрачния коридор и отново се заключваше отвътре. Нямаше жива душа. Джардин нямаше да дойде. Това бе пълна донкихотовщина. Кой би могъл да се надява на такова нещо?

Отново се сети как изцяло се бе оставил на благоволението на бившия си съдружник. Джардин просто можеше да доведе полицията със себе си, вместо да донесе парите, и тогава край на всичко. Защо да се отказва от хиляди долари, припечелени с труд? А парите, напомни си Дюранд, действуват по странен начин на хората. Изправят ги дори срещу собствената им плът и кръв, а какво остава за външен човек?

Дойде му наум забележката на Бони: „Нито един от нас, даже и най-добрият, не е стока, както мъжете, така и жените“. Тя имаше опит. Знаеше какви са човешките взаимоотношения, знаеше ги много по-добре от него. И никога не би изпаднала в такова нелепо положение.

Човек не бива да подлага дори и приятеля си на подобно изпитание. Преследваният от закона вече няма право да иска, не може да очаква нищо…

На вратата леко се почука и Дюранд се сви до стената. „Ето ги, идват да ме арестуват — прониза го мълниеносна мисъл. — Той ме е издал.“

Стоеше, без да помръдва. Почука се отново.

След това се чу шепотът на Джардин:

— Лу? Тук ли си? Всичко е наред. Аз съм.

Значи ги е довел със себе си, лично. Мрачно предизвикателен, защото вече не можеше да избяга, защото бе чакал прекалено дълго, Дюранд пристъпи към вратата и я отключи. Сетне се отдръпна от нея и се остави в ръцете на съдбата.

Последва кратка пауза, после вратата се отвори от само себе си и Джардин влезе — сам. Той я затвори и отново заключи. В ръцете си държеше малка чантичка.

Занесе я до масата и я остави отгоре.

Всичко, което каза, простичко и делово, беше следното:

— Ето парите, Лу. Извинявай, че се забавих толкова.

Дюранд не можа да отговори веднага; извърна се, сломен докрай.

— Какво има, Лу? Очите ти са…! — Джардин го наблюдаваше с недоумяващ поглед.

Дюранд засрамено изтри очи с юмрук.

— Нищо. Просто ти дойде, както беше казал… Донесе ги, както беше казал… — Нещо го задави и той не успя да продължи.

Джардин го гледаше съчувствено.

— Някога щеше да приемеш, че това е естествено, щеше да очакваш от мене да постъпя, точно така. Лу, какво те промени толкова? Кой те промени? — той ядно стовари пестник върху масата и тихо процеди през зъби: — Проклети да са! Няма нищо по-лошо от това да завлечеш един почтен човек в калта.

Дюранд стоеше безмълвен.

— Знаеш, че говоря истината, иначе нямаше да стоиш и да ме слушаш — изръмжа Джардин. — Но край, млъквам; всеки си носи кръста.

Знам, че говори истината, мрачно си мислеше Дюранд, но аз трябва да следвам зова на сърцето си; как мога да не му се подчиня?

— Не, не казвай нищо повече — съгласи се той.

Джардин откопча чантата и я отвори.

— Всичките пари са тук вътре — вече бързо и делово заяви той. — И с това сметките ни са приключени.

Дюранд ледено кимна.

— Не мога да те приемам повече в дома си — добави Джардин. — В твой интерес е.

Дюранд някак рязко и неприятно се изсмя.

— Разбирам.

— Не, не разбираш. Искам да те предпазя. Огъста вече има някакви подозрения и не мога да гарантирам, че ще мълчи, ако дойдеш отново.

— Огъста ме мрази, нали? — запита Дюранд с безпристрастно любопитство, като че недоумяваше защо е така.

Джардин не отговори и с това потвърди думите му.

Той посочи съдържанието на чантичката, която все още държеше в ръцете си.

— Лу, давам ти ги, но само при едно условие. За твое добро е.

— Какво е то?

— Не давай никому тези пари, колкото и да чувствуваш някого близък. Пази ги. Дръж ги у себе си. Не ги изпускай от ръцете си.

Дюранд мрачно се изсмя.

— Кому смяташ, че мога да ги поверя? Положението, в което се намирам, само налага да не ги…

Джардин отново наблегна на думите си, така че да не се получи недоразумение:

— Казах, колкото и да чувствуваш някого близък.

За миг Дюранд се взря настойчиво в него.

— В добри ръце съм, няма що. Огъста мрази мене, ти мразиш жена ми.

— Жена ти — глухо рече Джардин.

Дюранд сви юмруци.

— Жена ми, казах.

— Да не се караме, Лу. Дай ми дума.

— Думата на един убиец?

— Думата на човека, който беше най-добрият ми приятел. Думата на човека, който беше Луис Дюранд — твърдо рече Джардин. — На мен повече не ми трябва.

— Добре тогава, обещавам ти.

Джардин му подаде чантичката.

— Е, аз си тръгвам.

Последва момент на неудобство, на някаква принуденост. Джардин протегна ръка за сбогом, Дюранд го видя, но се поколеба, преди да я поеме. Когато най-после си стиснаха ръцете, то беше по-скоро заради старото им приятелство, а не защото чувствуваха предишната сърдечност.

— Това сигурно е последното ни сбогом, Лу. Съмнявам се дали някога ще се видим пак.

Дюранд сведе навъсено поглед.

— Нека не се бавим тогава. Желая ти успех и благодаря, че някога си ми бил приятел.

— Аз все още съм твой приятел, Лу.

Десниците им се пуснаха и се отдръпнаха една от друга. Джардин пое към вратата.

— Ти, разбира се, знаеш какво бих направил на твое място. Щях да се предам в полицията и да приключа веднъж завинаги с тая история.

— И да увисна на бесилото — мрачно допълни Дюранд.

— Дори бесилото е по-добър изход. Все пак можем да ти помогнем, Лу. А така е изключено. Ако бях на твое място…

— Ти никога не би могъл да бъдеш на мое място — прекъсна го сприхаво Дюранд. — Първо на първо, всичко това нямаше изобщо да ти се случи. Не си човек, който може да бъде сполетян от подобни неща. Аз съм такъв човек. Ти отблъскваш нещастията. Аз ги привличам. На мене се случи. Само на мене, на никой друг. И затова сам ще се оправям. Ще постъпя така… както трябва.

— Да, предполагам, че точно така трябва — тъжно се съгласи Джардин. — Никой не може да говори от името на другия — той отвори вратата и се загледа в ръба й, като че никога преди това не бе виждал ръб на отворена врата. Дори прокара длан по него, сякаш да разбере какво е това.

Последните му думи бяха:

— Пази се, Лу.

— Ако аз не се пазя, кой ще се погрижи за мен? — отвърна Дюранд от дълбините на самотата си. — Нима има някой по широкия свят, който би го сторил?