Уилям Айриш
Валс в тъмнината (49)

XLVIII

Стори му се, че я няма цяла сутрин. Как може да се бави толкова много само за да купи някакви билети за влак? — питаше се той отново и отново, изпотен от ужас. Как? Как? Имаше време да купи билети неведнъж, а три пъти.

Сновеше насам-натам, стиснал здраво с две ръце чаша кафе, като че ли се боеше да не я загуби. Тя му я бе оставила да се топли на печката. Ала струйката пара, която първоначално се бе носила на лениви вълнички след него, отдавна бе изтъняла и изчезнала. Дюранд отпиваше по глътка от време на време, но вместо да поднася чашата към устните си, той нервно ги топеше в нея и не се сещаше да я вдигне по-високо. Не усещаше никакъв вкус, не знаеше дали е топло, или не, не знаеше дори какво пие.

Тя нямаше да се върне, просто нямаше да се върне. Беше го напуснала, качила се бе на влака сама, оставила го бе да се оправя както може с последствията от деянието си. Обливаше го пот при тази мисъл, болеше го, като че ли кръв капе от него, а всъщност това бяха изпаренията на страха. После се сещаше, че преди да тръгне, тя нарочно го бе събудила, пък ако се канеше да бяга, щеше да внимава да не го допусне, поемаше си отново дъх, а опасенията му отслабваха. Но след малко започваха да го глождят още по-силно, в някакъв дяволски мъчителен кръговрат.

Точно когато бе изпаднал във върха на този душевен смут, ново изпитание го връхлетя изведнъж и му се наложи сам да се справя.

На входната врата се почука; той знаеше, че не може да е тя, надникна през един от страничните, обърнати към улицата прозорци, скрил лице в диплите на завесата, и видя пред къщата празен файтон с файтонджия на капрата — явно чакаше някого.

Отново се почука. Дюранд тръгна от вътрешността на къщата, стигна до средата на салона и хвърли крадешком боязлив поглед към полупрозрачното прозорче в горната част на вратата: там се бяха очертали два смътни силуета на мъж и на жена, които чакаха пред прага.

Един до друг, само в светлина и сянка. Горната част на мъжки цилиндър и наклонената периферия на дамска шапка.

Чукането се потрети и въпреки нежеланието на Дюранд, то сякаш го принуди да издаде глас.

— Кой е? — Той се опита да го възпре, да задържи думите си, но беше твърде късно — произнесъл ги бе още преди да се усети.

— Долард — отвърна нечий дълбок и звучен мъжки глас.

Неизвестно име, нищо не му говореше. Дюранд се сви, изгубил ума и дума от страх. Гласът отново се чу:

— Мога ли да поговоря за малко с вас, господин Дюранд?

Значи гласът беше на човек, който го познаваше. Нямаше грешка, него търсеха.

Ако не го бяха безпокоили повече, той едва ли щеше да се помръдне, въпреки че се бе издал.

Но името му отново се чу.

— Господин Дюранд.

В новото почукване се долавяше недоумение, въпрос. И пак извикаха името му.

— Господин Дюранд. Ей! Господин Дюранд.

Гласът сякаш го хипнотизираше; привлечен от него той отключи вратата и отвори.

Оловносивите силуети моментално се обагриха в различни цветове, а бюстовете на фигурите, които се виждаха досега, прераснаха в изображения в дял ръст.

Жената беше тъмнокоса, с бледа кожа, доста слаба в лице, но при все това хубава; носеше моравосин тоалет от памучно кадифе, украсен с черни шнурове на корсажа като хусарска униформа. Лицето на мъжа беше червендалесто, с рижи мустаци, увиснали като на морж над ъгълчетата на устата; на свитата му ръка се крепеше дръжката на бастун, а нагръдникът на ризата му бе обсипан със ситни незабравчици.

От уважение към дамата той поздрави Дюранд с повдигане на цилиндъра си, при което се видя, че темето му е леко пооплешивяло, а също така и леко загоряло от слънцето.

В първия момент Дюранд не го позна.

— Аз съм Долард, посредникът, чрез когото наехте къщата.

Той зачака, готов да се усмихне при обичайната реакция на разпознаване, ала нямаше нищо такова.

— Госпожа Дюранд ми съобщи, че неочаквано ви се е наложило да заминете и ще освободите къщата.

Значи при него е била. Значи и за това е помислила.

— Аха — смутено рече той. — Ами да. Разбира се.

Долард го погледна някак странно, като че ли не можеше да проумее как така не е разбрал веднага за какво става дума.

— Вярно е, нали?

— Да — отвърна Дюранд с ясното съзнание, че прави грешка след грешка от мига, в който отвори вратата.

— Ще ми позволите ли да разведа тази евентуална клиентка из къщата?

— Сега ли? — втрещено продума Дюранд й почувствува как дробовете му се свиха от липса на кислород.

Интонацията му, изглежда, убягна на Долард, който изведнъж се сети за най-изисканите си делови маниери.

— Моля да ме извините. Госпожо Теър, мога ли да ви представя господин Дюранд?

Дюранд видя как младата жена погледна забравената в ръката му чаша кафе, която той все още стискаше като някакъв църковен потир със свръхестествени възможности да изважда хората от затруднението им.

— Боя се, че сме избрали неподходящо време — възпротиви се тя. — Безпокоим господин Дюранд. Не е ли по-добре да дойдем по друго време, господин Долард?

Междувременно посредникът чевръсто се бе вмъкнал в къщата и тъй като не се връщаше при нея, жената някак колебливо го последва, преди още да се е доизказала.

— Знам колко е разхвърляно, когато човек се кани да се мести; опаковане, какво ли не още — опита се да се извини тя.

— Сигурен съм, че господин Дюранд няма да има нищо против — каза Долард. — Ние изобщо няма да се бавим. И понеже вече бе успял да затвори дискретно вратата след тримата, той постави всички пред свършен факт.

Тръгнаха през салона един до друг — Долард с уверени и тежки стъпки, младата жена в средата и Дюранд, който почти залиташе.

— Това е салонът. Забележете колко е просторен. — Долард махна с ръка като оперен певец, взел някой по-висок тон.

— И осветлението е много добро — съгласи се младата жена.

След моментно спиране продължиха нататък.

— Ето, това там е гостната — важно произнесе Долард със същия драматичен жест.

— Мебелировката ваша ли си е, господин Дюранд? — запита жената.

Долард отговори пръв, с което спести на Дюранд усилията да казва каквото и да било.

— Къщата се дава заедно с мебелировката — категорично заяви посредникът.

Жената одобрително кимна.

— Много приятна стая. Да, много е приятна.

Тя вече се бе извърнала, готова да ги поведе по-нататък, когато Долард най-неочаквано, сякаш чак сега осъзнал какво е забелязал преди малко, погледна назад и посочи с бастуна.

— Тук нямаше ли един килим?

Изведнъж се оказа, че нищо в стаята не е така очебийно, както прашното петно. Не само в стаята, но и в целия свят. Изпъкваше зловещо като намазано с фосфор. Поне на Дюранд му се стори, че е нажежено до бяло и беше сигурен, че и те го виждат така. Почувствува как пребледнява, как кожата на лицето му се опъва на скулите, сякаш нечия жестока ръка я дърпа откъм врата.

— Къде? — едва успя да изрече той.

Бастунът на Долард раздразнено чукна два пъти.

— Тук. Ето тук.

— Ах, да — рече злощастният Дюранд, като умишлено насичаше фразите си, за да спечели време. — Ах, там ли… Ах, да, мисля, че вие… Трябва да попитам…

Изведнъж отново се овладя и с твърд, макар и леко пресекващ глас заяви:

— Махнахме го, за да се изтупа. Сега си спомних.

— Тогава значи е на двора? — запита Долард, като че не напълно удовлетворен. Без да чака отговор, отиде до единия от прозорците, пъхна глава под завесите и обходи с поглед всичко наоколо. — Не, не го виждам там — отново извърна глава към Дюранд, сякаш очакваше от него да успокои тревогата му.

Очите на Дюранд, затворени за миг в пристъп на световъртеж, се отвориха тъкмо навреме, за да срещнат пронизващия поглед на посредника.

— Килимът е тук, не е похабен — каза той. — Някъде из къщата е. Но сега не зная точно къде…

— Беше доста скъп — заяви Долард. — Надявам се, че не е откраднат. Вие, разбира се, ще трябва да ми дадете обяснение.

— Разбира се — беззвучно въздъхна Дюранд.

Младата жена леко се раздвижи в сдържан опит да им напомни, че я бавят, при което Долард моментално се сети за текущите си задължения и изостави темата.

Забързано се върна при нея и докосна лакътя й с два пръста в кавалерска подкана.

— Продължаваме ли, госпожо Теър? Сега нека ви покажа горния етаж.

Тръгнаха по стълбите един след друг, тя — начело, Дюранд — най-накрая. Изкачваха се бавно и той чувствуваше всяка стъпка със сърцето си, сякаш една по една се отпечатваха там. Съскането и шумоленето на многобройните й фусти напомняше шуртенето на вода в дървено корито, макар че всъщност течеше нагоре, а не надолу.

— Забележете отличното осветление в цялата къща — надуто заяви Долард, когато отново стъпиха на равно. Пъхна палци в жилетката си и доволно размърда пръсти. — Това тук е още една дневна за домакинята. За да си шие ръкоделието може би. — Той снизходително се усмихна и смигна на Дюранд зад гърба й, за да му покаже, че добре познава жените и знае какво им се харесва.

Явно беше в добро настроение днес; доставяше му удоволствие да изпълнява своите често повтарящи се задължения. Дюранд си припомни какво е това удоволствие — една суха дума от смътното минало, която нищо не му говореше. Припомни си думата, но не и чувството. Усещаше китките си изтръпнали, сякаш в плътта му се бяха впили железни въжета, които отдавна бяха спрели всякакъв приток на кръв.

На прага пред спалнята младата дама се смути и разбрала предназначението на тази стая, добродетелно отдръпна назад стъпалото, с което колебливо бе пристъпила навътре.

— А тази стая има чудесен изглед — ораторствуваше Долард, без да забелязва нищо. — Ако бъдете така добра да влезете и да…

Очите й се разшириха, пълни с достойнство и възмущение.

— Господин Долард! — упрекна го тя с остър тон. — Нима не знаете, че вътре има легло, а съпругът ми не ме придружава?

— О, простете! Разбира се! — усърдно запротестира той, докато се оттегляше с непрекъснати поклони. — Господин Дюранд?

Двамата мъже тактично се отдръпнаха чак до стълбите, за да я изчакат, а тя, вече освободена от неудобството на смесената компания, влезе да разгледа стаята на спокойствие.

— Истинска дама — възхитено сниши глас Долард, съвестно обърнал глава в друга посока, за да не изглежда, че дори с поглед следи самостоятелната й обиколка из спалнята.

Дюранд бе сложил ръка на яката си още преди малко, когато бе посегнал да я разкопчее и я бе забравил така.

Младата жена скоро излезе. Лицето й беше малко по-зачервено, отколкото когато влизаше, тъй като бе видяла неоправеното легло, но тя не каза нищо.

Отново слязоха в същия ред, по който се бяха качили. В края на стълбите грациозната й ръка пусна парапета и тя се обърна към Долард:

— Всичко ли ми показахте?

— Мисля, че да. — Но може би преценил, че жената все още не е убедена колко подходяща е къщата за нея, той се заоглежда за нови достойнства, които да й изтъкне. — Всичко, освен избата…

Дюранд почувствува как стомахът му се сви, сякаш бе получил гърч. Едва успя да устои на инстинктивното желание да се хване за корема и да се превие на две.

За щастие те бяха обърнати на другата страна — гледаха назад към избата. Долард я бе накарал с поглед да се извърне натам малко преди това.

— Доста просторна е, има удобства. Нека да ви я покажа. Няма да ни отнеме много…

Обърнаха се и поеха нататък.

Дюранд се бе задържал в един миг за колоната на перилата, тъй като щеше да падне; сега се пусна и тръгна след тях с несигурни стъпки.

Виеше му се свят. В съзнанието му започнаха да хвърчат извинения, с които би могъл да ги задържи, същински искри от бръмчащ точиларски камък. Плъхове, кажи им, че има плъхове — тя ще се изплаши… Паяжини, прах; може да си изцапа дрехите…

— Няма светлина — дрезгаво рече той. — Нищо не се вижда. Боя се, че госпожа Теър може да се удари…

Гласът му беше прекалено рязък и хриплив за тясното коридорче, което интимно ги притискаше един към друг. Всъщност извика им толкова високо, сякаш се намираха на много по-голямо разстояние, и двамата учудено извърнаха глави. Но това остана единствената им реакция на тази негова чудатост.

— Значи нямате светлина в избата, така ли? — нацупи се недоволно Долард. — Би трябвало да имате. Какво правите, когато пожелаете да слезете долу? — огледа се наоколо с растящо раздразнение от това, че среща пречки и погледът му попадна върху лампата, която някой от двамата — или Бони, или Дюранд — беше оставил близо до вратата, когато се качваха горе предната нощ.

Някаква част от Дюранд умря, както бе ставало вече няколко пъти през изминалия половин час. Изтъкнал бе погрешна причина; трябваше да спомене плъховете или прахта.

— Светлина ли няма, казвате? Ами че ето тук има лампа. Какво е това? — вдигна вежди Долард.

Дюранд успя да изрече само едно неясно, заекващо:

— Сигурно съпругата ми я е оставила там… Нямаше я, когато аз… Помня, че й се оплаках…

Долард хвана лампата, повдигна шишето. Поднесе запалена клечка кибрит към фитила, отново я захлупи и жълтото пламъче грейна ярко и на Дюранд му се стори, че това е някакъв разгневен, затворен зад стъклото зъл дух, създаден, за да го унищожи.

Помисли си: „Дали да не се обърна и да избягам? Дали да не се обърна и да се втурна навън през вратата? Какво стоя тук и надничам над рамената им да видя как?…“ Но колкото и да му се искаше да се обърне и да хукне, той откри, че не може да го стори; краката му като че бяха залепнали за пода и не го слушаха.

Долард отвори вратата на избата. Прекрачи прага и стъпи на малката площадка в горната част на стълбите, после едно-две стъпала надолу. Бледата размита светлина на лампата се плисна издайнически пред него и запълзя надолу по останалите стъпала, по пода и дори по стените на избата като жива, но колкото по-надалече проникваше, толкова по-мъждива и слаба ставаше тя, докато накрая изобщо загуби способността си да осветява.

Долард слезе още едно-две стъпала надолу, протегна ръка напред и бавно завъртя лампата, така че да озари всички кътчета, макар и за кратко.

— Има вградени корита за прането на семейството — обясни той — и резервоар за топла вода, който се загрява с дърва, за да можете да…

Слезе още по-надолу. Сега беше почти в края на стълбите. Госпожа Теър бе застанала на площадката горе и придържаше полите на роклята си, за да не се изцапат. Дъхът на Дюранд кънтеше в собствените му уши, той се държеше за касата на вратата с две ръце, една над друга, а главата и раменете му бяха наведени напред и надолу.

Долард протегна ръка към госпожа Теър.

— Искате ли да слезете?

— Мисля, че и оттук се вижда — отвърна тя.

За да я улесни, той отново завъртя лампата в обратната посока. Докато отразената светлина обхождаше помещението, един продълговат отрязък от пода, по-тъмен от останалата му част, се мярна за миг по пътя й, после отново изчезна с преместването на яркия лъч. Появи се така внезапно, като че ли се движеше от само себе си, сякаш се бе развяла пелена от мрак, а после се бе отдръпнала. Видя се за миг и изчезна.

Дюранд изпита такъв ужас, че сърцето му заби до пръсване. Но те, изглежда, не забелязаха нищо или пък не разбраха какво е това. Може би защото само неговите очи търсеха да го видят.

Изведнъж Долард вдигна лампата на височината на лицето си и се взря напред. Малко встрани обаче, не в самото място.

— Чакайте, не е ли това килимът от горната стая, за който стана дума преди малко? — той слезе от стълбите и тръгна нататък.

Отново по-тъмното петно се плъзна напред и този път стигна под нозете му. Долард спря точно върху него; стъпи отгоре с двата си крака и леко се наведе към намиращия се наблизо килим, който бе привлякъл вниманието му.

— Как е попаднал тук? В избата ли си тупате килимите, господин Дюранд?

Дюранд не пророни и дума. Не можеше да си спомни дали по килима има кървави петна. Само за това мислеше.

Госпожа Теър тактично му се притече на помощ.

— Понякога и у нас правим така. Налага се, когато навън вали. И освен това не мисля, че господин Дюранд се занимава с това лично. — Тя успокоително се усмихна към единия, после към другия.

— Може да се изчака дъждът да спре — гърлено измърмори Долард. — Още повече, доколкото си спомням, не е валяло цяла седмица… — За момента той престана с критиката.

Миг по-късно Дюранд видя как той се наведе да вземе килима, вдигна го, както си беше навит, и го понесе пред себе си към стълбите, за да го върне на мястото му. Вероятно не искаше да го замърсява още повече, като го разстеле върху пръстения под на избата.

Но светлината горе беше по-добра. Дъхът на Дюранд пареше небцето му, сякаш излизаше от тухларска пещ. Дори и да имаше какво да каже, той не би могъл да го произнесе. Двамата с госпожа Теър се дръпнаха на различни страни, за да сторят път на Долард — тя леко и грациозно, той зашеметено и несигурно, ала за щастие политването му убягна от вниманието им или пък беше взето за естествена мъжка тромавост при движение в тясно пространство.

Обърнаха се и последваха носещия килима посредник към всекидневната; докато вървеше, Дюранд незабелязано се подпираше с ръка на стените, сякаш беше куц.

— Това би могло да почака, господин Долард — рече младата жена.

— Знам, но исках да видите стаята в завършен вид.

Долард издърпа свободния край на килима силно нагоре, остави го да падне и повлече крака назад, за да развие рулото и да го разстеле гладко по пода.

В този момент оттам изхвръкна нещо. Толкова малко, че не се разбра какво е. Видяха го как изскочи, после изтрака по дъските и изчезна.

Долард се наведе и взе нещо от пода с два пръста, макар че там не се виждаше нищо. Поне не от мястото, където бяха застанали другите двама. Вдигна го, каквото и да беше то, изправи се и се приближи до Дюранд.

— Предполагам, че това е ваше, господин Дюранд — рече той, вперил поглед право в очите му. — Копче за яка.

Постави го с острия връх напред и понатисна неохотно подадената ръка на Дюранд, чиито пръсти се свиха да го хванат.

Копчето беше все още топло от дланта на Долард, но на Дюранд му се стори, че е запазило топлината от шията на Даунс. Чувствуваше се като разпънат на кръст, а това бе гвоздей, потънал в плътта му, и той едва ли не очакваше да види как измежду стиснатите му пръсти се процежда кръв.

— Господин Теър постоянно ги ръси из нашата къща — любезно се намеси госпожа Теър в желанието си да смекчи неудобството му от факта, че това средство, необходимо за закопчаване на сравнително интимна част от облеклото му, е било показано пред хората и особено пред самата нея. Сигурно си мислеше, че в това отношение мъжете са като жените и че ако тя бе загубила безопасна игла или друга закопчалка от собственото си бельо, може би щеше да има същия втрещен вид и щеше да потърси опора в облегалката на някое кресло, както забеляза, че стори той.

— Ъ-ъ! — изсумтя Долард, като че искаше да каже: „Аз пък не ги губя, защото не съм немарлив като него“.

Сетне се върна при килима и се зае да оправя гънките му с крак.

Дюранд прибра зловещия символ дълбоко в джоба си. Но чувствуваше как го пари дори и през дрехите. Гледаше напрегнато другите двама със замъглените си от страх очи и му се струваше, че те се люлеят. Чудеше се дали и на тях им се струва, че той се люлее. Очевидно не, тъй като на лицата им не се появяваше израз на внезапно изострено внимание или прекомерна загриженост, когато поглеждаха към него.

— Смятам, че вече ви показах всичко — каза Долард най-накрая.

— Да — съгласи се евентуалната клиентка.

Тръгнаха бавно към външната врата; Дюранд креташе покрай тях като призрак. Най-сетне успя да се вкопчи във вратата и сега всяко негово странно олюляване би могло да се отдаде на нейното движение.

Госпожа Теър се обърна усмихнато към него.

— Благодаря ви много. Надявам се, че не ви обезпокоихме.

— Довиждане — каза Долард и си спести по-нататъшни вежливости, тъй като от негова гледна точка това беше излишна проява на внимание към хора, които щяха да напуснат къщата.

Той придружи дамата до файтона, помогна й да се качи, като междувременно не спираше да говори, опитвайки се да я убеди да сключи договора. Тъкмо щеше да се качи и той, за да отпътуват заедно — за неизразимо облекчение на Дюранд, — когато най-неочаквано се появи Бони, забързана по улицата. Докато свиваше към къщата, тя се обърна и ги видя.

Дюранд отвори вратата по-широко, за да влезе и веднага да затвори след нея, но Бони се спря и му попречи.

— За бога — изнурено рече той. — Влизай, че още малко и ще умра.

— Почакай — невъзмутимо отвърна тя. — Той не може да даде къщата под наем, докато не подпишем документа, че я освобождаваме. Даде ли му ключовете?

— Не.

— Чудесно — отривисто каза тя и за негов най-голям ужас вдигна ръка и замаха към Долард. Дори го извика по име: — Господин Долард, един момент, ако обичате.

— Не го викай — примоли се Дюранд. — Нека да си върви, да си върви. Какво си намислила?

— Знам какво правя — твърдо отвърна Бони.

Ужасен, Дюранд видя как посредникът неохотно слиза от файтона и се отправя към тях.

— Мисля, че успях да сключа договора — сподели той, като доволно потриваше ръце. — И то при значително по-висок наем. Тя почти е решила.

Дюранд видя как при тази забележка в очите на Бони блесна лукаво, пресметливо пламъче.

— Така ли — сладко изчурулика тя. — Но вие май сте забравили някои подробности. Ключовете например и документа за освобождаване на къщата.

Долард припряно заопипва джоба си.

— О, наистина съм забравил. Но формулярът е у мене и ако ми дадете ключовете сега, ще ми спестите още едно връщане… — Той погледна към чакащия го файтон. Почти изгаряше от нетърпение да си тръгне, както впрочем и Дюранд.

Бони обаче нямаше бърза работа. Взе документа, който Долард подаваше на Дюранд, и започна да го разглежда, като старателно отбягваше нямата молба в безумния поглед на мъжа си. Дюранд крадешком попи потта от челото си.

Бони вдигна глава и започна да потупва с документа по извитата си нагоре китка, без ни най-малък признак, че има намерение да го връща.

— А какво ще стане с неизползувания остатък от наема? Тук не виждам нищо по този…

— Неизползувания остатък?… Не ви разбирам.

Тя задържа документа, въпреки че Долард неуверено протягаше ръка към него.

— Наемът за този месец е вече платен.

— Естествено.

— Но днес сме едва десети. Значи напускаме три седмици по-рано, така ли е?

— Просто губите тези пари. Не мога да ви ги върна, след като веднъж са платени.

— Чудесно — заяви язвително тя. — Но тогава не можете и да дадете къщата под наем, докато не изтече месецът. Най-добре идете и кажете това на дамата, за да й спестите разочарованието, което я очаква.

Долард зяпна поразен.

— Но вие няма да сте тук. Нали напускате днес? Самата вие дойдохте да ми го кажете тази сутрин. — Той хвърли безпомощен поглед към файтона, където очакващата го госпожа Теър започваше да проявява сдържани признаци на нетърпение. Тя го изгледа въпросително и се окашля в шепа — напълно безшумно от това разстояние. — Хайде, госпожо, бъдете разумна. Та вие сама казахте, че…

Ала Бони беше непреклонна. В ъгълчетата на устата й се бе изписала лека усмивка. И сякаш знаеше, че Дюранд потайно й прави отчаяни знаци иззад гърба на посредника, затова упорито отказваше да обърне очи към него.

— Вие трябва да бъдете разумен, господин Долард. Ние със съпруга ми нямаме никакво намерение да ви подарим по-голямата част от месечния наем. В такъв случай заминаването ни прекрасно може да се отложи. Или ни върнете парите, или ще останем тук до първи следващия месец.

Бони хладнокръвно се обърна и влезе в антрето. Застана пред огледалото. Долард добре видя как вдигна ръце към шапката си, свали я и докосна косата си, за да се увери, че не е разрошена.

— Затвори вратата, скъпи — каза тя на Дюранд. — И после ела горе да ми помогнеш да разопаковаме. — След това многозначително подхвърли към Долард: — Довиждане, господине.

Посредникът погледна обезпокоено към файтона, за да прецени още колко би могъл да си позволи да го задържи. Сетне към нея — тя вече се бе отправила към стълбите, сякаш се канеше да се качи на горния етаж. И отново към файтона, вече по-забързано. После още по-забързано — пак към нея. Файтонът поне стоеше неподвижно, ала не и тя.

Накрая Долард се втурна в къщата покрай вече едва ли не стенещия Дюранд.

— Почакайте малко — предаде се той. — Добре, седемдесет и пет долара на месец. Ще ви върна сумата за последните две седмици. Значи трийсет и седем и петдесет.

Бони се обърна, усмихна му се ледено и поклати глава. След това продължи пътя си, стъпи на най-долното стъпало, с ръка върху колонката на перилата.

— Днес не е петнайсети. Днес е десети. Използували сме къщата само една трета от времето, за което сме платили. Значи трябва да ни върнете две трети. Петдесет долара.

— Госпожо! — викна Долард и вдигна ръка към темето си, забравил, че там вече няма какво да разроши.

— Господине! — иронично отвърна тя като ехо.

В рамката на отворената врата се мярна сянка и на прага застана файтонджията.

— Ще прощавате, господине, ама госпожата вика, че не може да чака повече.

— Ето — навъсено рече Долард и извади пари от портфейла си, — петдесет долара. По-добре да се махам оттук, че току-виж сте ми поискали да ви платя, задето изобщо сте живели в къщата.

— Подпиши документа, мили мой — сладко рече тя. — И дай ключовете на господин Долард. Не бива да го задържаме повече.

Дюранд затвори вратата зад кипналия посредник. След това едва не рухна от другата й страна.

— Как можа да го направиш, след като през цялото време знаеш какво лежи под пода, по който?… — задавено каза той, задърпал яката си до скъсване. — Нямаш ли нерви, нямаш ли сърце?

Тя бе застанала на стълбите и тържествуващо броеше купчината пари в ръката си.

— Да, но той не знаеше; в това е цялата разлика. Ти май никога не си играл покер, нали, Лу?