Уилям Айриш
Валс в тъмнината (64)

LXIII

По-късно тя отново дойде, облечена в лека шумоляща рокля, хубава като картинка и като същинска Флорънс Найтингейл^[1] седна на леглото до него, готова да го утешава, успокоява и задоволява нуждите му по всички възможни начини. По всички възможни начини, освен един.

— Бедничкият ми Лу. Много ли страдаш?

Дюранд решително отказа да го признае.

— Ще се оправя — задъхано изрече той. — Никога не съм боледувал през живота си. Ще ми мине.

Бони сдържано сведе поглед. Въздъхна утешително в съгласие и спокойно го увери:

— Да, скоро ще ти мине.

В главата му, кой знае защо, за миг се мярна картина на доволно котенце, което току-що е изблизало паничката си с мляко; после отново потъна в забвението, откъдето се бе появила.

Бони му помаха с голямо ветрило. Донесе леген и охлади с влажна кърпичка пламналото му чело и задъхващите се гърди, леко и нежно, сякаш го галеше с пеперудени крилца.

— Искаш ли чаша чай?

В нежеланието си той рязко извърна глава.

— А не искаш ли да ти почета? Може да те поразсее.

Тя слезе в гостната, донесе оттам една стихосбирка и със сладко приспивна интонация му зачете Кийтс:

„О, рицарю, какво те мъчи,

защо си тъй изпит от горест?“

На това място спря и невинно попита:

— Какво означава „La Belle Dame Sans Mers“? Звучи красиво, но няма смисъл. Всички стихотворения ли са такива?

Дюранд запуши уши с ръка и изтерзано извърна глава.

— Стига — замоли я той. — Не мога да понасям повече. Моля те.

Бони затвори книгата. Изглеждаше учудена.

— Опитах се просто да те разсея.

Когато само водата не можеше вече да утоли пламтящата му и все по-силна жажда, тя излезе и с много увещания успя да получи кофа натрошен лед от рибарския магазин. Донесе я вкъщи и му даде да смучи и хруска леда парче по парче.

Правеше всичко необходимо за него. Всичко, освен едно.

— Повикай лекар — помоли я той най-сетне. — Не мога да се справя с болестта сам. Имам нужда от помощ.

Тя дори не стана от мястото си.

— Не е ли по-добре да почакаме още един ден? Нима това е моят неустрашим Лу? Може би утре ще си толкова добре, че…

Той се вкопчи в роклята й с няма молба, но тя се отдръпна леко, за да не му позволи да я измачка. Лицето му се сгърчи, сякаш щеше да заплаче.

— Утре сигурно ще съм умрял. О, Бони, едва ли ще преживея тази нощ. Този пожар в стомаха ми… Ако ме обичаш… Ако ме обичаш. Лекар. Моля те!

Най-после тя отиде да повика лекар. Нямаше я в стаята половин час. Върна се с шапка и ръкавици и започна да ги сваля. Беше сама.

— Не доведе ли?… — Той усети, че идва краят.

— Не може да дойде по-рано от утре. Описах му признаците на болестта ти. Каза, че няма причини за тревога. Било някакъв вид… колики и щяло да мине от само себе си. Посъветва ме какво да правим, докато дойде да те прегледа. Хайде сега, успокой се…

Очите на Дюранд не се откъсваха от нея, блеснали от треската и обхваналото го отчаяние. Най-сетне прошепна:

— Не те чух да затваряш външната врата след себе си.

Тя бързо го стрелна с поглед, но отговорът й дойде гладък и уверен.

— Оставих я открехната, за да не губя време да я отключвам, когато се върна. В края на краищата ти остана съвсем сам в къщата. Да не би да ти е минало през ум… — После добави: — Нали видя, че съм с шапка?

Той не отвърна нищо. В пламналия му мозък се въртеше все една и съща мисъл:

Не чух да затваря вратата след себе си.

И тогава, най-после, макар и късно, Дюранд осъзна истината.

 

 

Зората — втората след започването на болестта му — пропълзя през щорите, а с нея се завърнаха и последните му остатъци от сила. Сила, грижливо съхранена зрънце по зрънце за неимоверното усилие, което му предстоеше. Сила, която не беше вече сила на тялото, а сила на духа. На волята за живот, за спасение; самозараждаща се, независима от нищо, вдишваща произведен от самата нея кислород. А когато и тя се изчерпеше, вече нищо не би могло да я замести.

И макар че в този миг само клепачите му потрепнаха, това беше началото на едно пътуване. На едно дълго пътуване.

Известно време той остана да лежи в същото положение. Да започне прекалено скоро, би означавало да се изложи на опасността да го открият и осуетят намеренията му.

Ето, шум от стъпки откъм салона — тя излизаше от стаята си. Клепачите му мигом се отпуснаха, покриха зениците му.

Вратата се отвори и Дюранд усети, че тя го наблюдава. Лицето му щеше да трепне, но той успя да се овладее.

Какъв продължителен поглед! Нямаше ли най-после да престане да се взира в него? Какво ли си мислеше сега? „Още ли не си умрял?“ А може би „Любов моя, днес не си ли по-добре?“ Коя беше истинската й мисъл? Коя беше истинската Бони и коя лъжливата му представа за нея?

Тя влезе в стаята. Приближаваше се към него.

Наведе се и внимателно го заразглежда. Дюранд чувствуваше топлината на дъха й. Долавяше теменужения аромат на одеколона, с който току-що се бе напръскала. Ала най-вече чувствуваше как погледът й изгаря кожата му като две изпъкнали лещи, фокусирали слънчевите лъчи върху талаш, който тлее и пуши, за да избухне в пламъци. Толкова съсредоточено се бе втренчила в него.

Дюранд не трябваше да мръдне, не трябваше да трепне.

Изведнъж нещо тежко притисна сърцето му и то почти замря. Беше поставила ръка върху гърдите му, за да провери дали все още бие. То изпърха като птичка под разтворената й длан, но тя сигурно си помисли, че пулсът му е неравен и учестен, ако всъщност го бе почувствувала. После ръката й се вдигна от гърдите му и пръстите й се насочиха към клепачите — да проверят очния му рефлекс може би. Той предугади движението, тъй като миг по-рано нещо докосна леко кожата точно под очите му. Извъртя зениците си нагоре и когато тя повдигна клепача му, видя само бялото на очната ябълка.

След това Бони хвана ръката му, изправи я вертикално от лакътя и опря палец в китката й. Мереше пулса му.

Положи ръката му на мястото й. И макар че не я пусна грубо, нито пък я блъсна надолу, по начина, по който го стори — някак рязко и нервно — той съвсем ясно почувствува разочарованието й от това, че всички нейни проверки показват, че е все още жив.

Тя се оттегли, роклята й изшумоля и го погали леко за сбогом. Миг по-късно вратата се затвори и той остана отново сам в стаята. Чу как тя тръгна надолу по дървената стълба, сякаш на всяко стъпало някой чукаше с кокалчетата на ръката си.

От този момент започна бягството му към живота.

Събрал всичките си останали сили, Дюранд се справяше добре в началото. Отметна завивките, придърпа тялото си извън леглото и се преметна настрани върху пода.

Лежеше проснат до леглото; оставаше му само да се изправи.

Почина си малко. Обзе го силна, раздираща болка, която лизна стените на стомаха му, както пламъкът лиже горящ в камината пън; тя плъзна нагоре по гърлото му като по кюнец и отново затихна в тъпото болезнено пулсиране, което изпитваше постоянно — то поне беше поносимо.

Изправи се на крака, хвана се за леглото и тръгна към края му. Оттам до стола имаше празно пространство, където не би могъл да се опре на нищо. Отблъсна се рязко и предизвикателно от таблата на леглото и се озова пред гладката повърхност на пода. Направи две твърди крачки и политна несигурно. Още две крачки, пак политна и вече загуби равновесие. Само да можеше да се добере до стола, преди да падне… Спусна се към него с всички сили и успя. Прекоси разстоянието, сграбчи го, като едва не го събори, но остана на крака.

Облече сакото си както беше без риза и го закопча. Това бе сравнително лесно. После обу панталоните; успя да се справи с тях, като седна на стола и ги издърпа нагоре. Ала обувките се оказаха почти непреодолимо препятствие. Беше невъзможно да се наведе към тях по нормалния начин — не би могъл да се огъне в такава мъчителна поза.

Първо ги нагласи с крака така, че да застанат точно една до друга, с върховете напред. След това насочи ходилата си едно по едно към съответния отвор и бавно ги напъха вътре. Но обувките зееха незакопчани и беше невъзможно да върви с тях, без да рискува да се изуят, докато слиза по стълбите.

Дюранд легна ребром на пода. Вдигна единия си крак и хвана ходилото си с две ръце. Всяка обувка имаше пет копчета, но той избра най-горното — това, което му беше най-лесно да достигне и с мъка го закопча в съответната капсулка. После вдигна другия си крак и стори същото.

Сега отново беше прав, облечен за тръгване, оставаше му само да върви напред и да измине необходимото разстояние. Стига да мога, рече си той с мрачна ирония.

С вдървената походка на сомнамбул или на моряк, който залита по наклонената от силно вълнение палуба, Дюранд прекоси разстоянието от стола до вратата и се облегна за миг на касата й. Сетне хвана внимателно топката, завъртя я и я задържа за малко в това положение, за да не изщрака при връщането си.

Отвори вратата и прекрачи прага.

В дъното на коридора имаше кръгло прозорче с изглед към улицата, което служеше и за осветление на стълбището. На рамката му беше опънато дантелено перде.

Дюранд стигна дотам, опирайки се с лакът на стената и жадно се взря с едно око навън към живота. Поради непосредствената си близост до ретината на окото му, пердето изглеждаше като едра мрежа, която насичаше гледката на отделни квадратчета, обрамчени плътно от всъщност съвсем тънките нишки, уголемени от късото разстояние.

В едно от квадратчетата се виждаше само част от предната алея, цялата покрита с еднообразно сиви плочи. В по-горното — отново алеята, но в по-далечна перспектива, с врязало се отгоре й зелено триъгълниче от затревената площ покрай нея. В още по-горното — колкото трева, толкова и плочник и започналата да се появява над тях бяла основа на един от стълбовете на пътната врата. И така нататък — все откъслечни фрагменти, които не му позволяваха да си създаде цялостна картина на света.

Искам отново да живея, молеше се сърцето му, искам отново да живея там, навън.

Дюранд се извърна от това бледо копие на живота, нетърпелив да слезе долу при оригинала. Сега пред него се проснаха стълбите; спускаха се надолу като пропаст, като стръмна урва. За момент той изгуби кураж, тъй като си даде сметка колко усилия ще му струва да слезе по тях. А едно далечно проскърцване на стол някъде долу в кухнята още повече го обезсърчи.

Но той можеше да върви само напред. Връщането би означавало смърт само по себе си, смърт в леглото.

Когато стигна до стълбището, погледът му се насочи към дългата сякаш с километри верига от стъпала, която го делеше от долния етаж. Зави му се свят, но съумя да запази равновесие, като се вкопчи с две ръце в колонката на перилата, сякаш на нея се крепеше животът му.

Знаеше, че няма да може да слезе по стълбите изправен както когато беше здрав. Щеше да загуби равновесие и да полети с главата надолу, просто защото краката му не го държаха. Затова първата му работа беше да намали височината, от която би могъл да падне. Седна на първото стъпало и стъпи с крака на второто като дете, което все още не може да ходи. Оттам краката му се преместиха на третото стъпало, а той седна на второто.

Колкото по-надолу слизаше, толкова повече се приближаваше към нея. Защото тя беше там, точно където отиваше.

Сега Бони, изглежда, беше съвсем наблизо. Той можеше да си представи всичко, което тя върши, съдейки по звуците, долитащи до него.

Няколко леки иззвънтявания, последвани от почти недоловимо докосване по ръба на чаша: значи, разбъркваше захарта в кафето си.

Проскърцване на стола: навеждаше се напред, за да отпие.

Още едно проскърцване: облягаше се назад след първата глътка.

Чу се хрускане на препечена коричка: отчупваше от кифлата си.

Покашляне: в гърлото й, изглежда, бяха попаднали трохички.

Ново проскърцване: навела се бе напред, за да ги преглътне с малко кафе.

Щом аз я чувам така добре, помисли си той, нима е възможно тя да не чува как се прокрадвам, шумоленето, което сигурно издавам при движенията си?

Боеше се дори да си поеме дъх, а точно сега имаше нужда да диша дълбоко.

Най-сетне стигна началото на стълбището; там трябваше да полежи за малко, присвит на две като празен чувал, хвърлен отгоре, макар че всеки момент тя можеше да излезе и да го види.

От мястото му до входната врата оставаха само няколко крачки по права линия. Но той знаеше, че не може да ги измине прав. Слизането надолу бе отнело всичките му сили, беше прекалено изнемощял, за да го стори. Как тогава да стигне дотам? На какво щеше да се подпира?

Докато се изправяше с усилие, разрешението дойде от само себе си. Опря рамене на стената, първом с лице към нея, после с гръб, пак с лице, с гръб и т.н. — въртеше тялото си по нея, без да пада, и същевременно напредваше към вратата.

По средата на разстоянието обаче имаше препятствие, което щеше да го лиши от опората на стената. Това беше украсеното с рога порт манто, чиято долна част, пригодена за седалка, се издаваше доста напред, а горната представляваше тънък дървен плот с огледало. То поначало беше нестабилно поради неправилната си конструкция и Дюранд се боеше да не го събори с тежестта на тялото си.

Заобиколи го тромаво, като се придържаше за него, колкото да не го клати и се озова от другата му страна. Но сега, когато опасността порт мантото да падне бе отминала, Дюранд откри, че е по-трудно да се отдели от него, отколкото да се реши да го използува за опора и в продължение на няколко изпълнени с ужас секунди остана там като уловен в капан и не смееше да го пусне изведнъж, за да не би то да се разклати и да го издаде.

Най-напред пусна по-близкия му край, а с другата си ръка продължаваше да го придържа и по този начин порт мантото се уравновеси. После отдръпна и тази ръка, то само леко се разлюля за момент, след което отново се успокои.

Отделил се най-сетне от него, Дюранд се сви ниско на пода, скрит зад издадената напред седалка. Не от предпазливост, а просто от изтощение, от невъзможност да направи и крачка, макар че всъщност само това го спаси.

Тъй като най-неочаквано, без никакво предупреждение, Бони се появи на прага на кухнята и погледна нагоре към стълбите. Дори излезе навън и заинтригувана изкачи няколко стъпала, за да може да чуе по-добре и да се увери, че всичко е тихо. След това, вече успокоена, слезе надолу, обърна се с гръб към него и се върна в кухнята.

Дюранд извади от устата си парчето плат, което бе натъпкал в нея, за да заглуши тежкото си дишане, тъй като не би могъл да го овладее и видя, че е оцветено в бледорозово.

Секунди след това притисна устни към ръба на вратата и макар че го бе направил съвсем неволно, това беше една истинска целувка.

Сега му оставаше много малко и той беше сигурен, че дори сърцето му да бе спряло, мъртвото му тяло да бе започнало да изстива, пак би могъл някак си да продължи и да довърши започнатото. Дори природните закони нямаше да могат да го спрат, след като бе стигнал толкова близо до целта си.

Езичето на бравата потъна почти безшумно навътре и той, без да помръдва глава, но изпънал шия напред, зачака да види дали лекото щракване — разбира се, ако го беше чула — ще я накара да излезе от кухнята. Тя обаче не се показа.

Дюранд дръпна неуверено дръжката към себе си и вратата се отвори подканващо пред него.

Прекрачи прага. Политна напред, опря се на една от колоните на верандата и остана неподвижен, почти легнал върху нея.

След малко се заклатушка по стъпалата пред входа.

След още малко премина със залитане по алеята и се задържа на стълба на пътната врата; изглеждаше като че ли е паднал върху него и той го е пробол.

Беше спасен.

Беше се върнал към живота.

Странен аромат изпълни ноздрите му: ароматът на чист въздух.

Странна топлина обля лицето и раменете му като балсам: топлината на слънцето.

Излезе на тротоара. Заолюлява се в ярката слънчева светлина, а с него се люшна и сянката му на земята. Една залитаща фигура и една залитаща сянка. Набеляза си някакво дърво до бордюра, само на два-три метра от себе си.

Тръгна към него като дете, което току-що прохожда, като едно голямо дете. С къси тромави крачки, без да прегъва колене, изхвърляше нагоре ходила, изпънал ръце напред, за да сграбчи приближаващата се цел. Политна върху ствола на дървото, прегърна го, притисна се към него.

Оттам, по същия начин, до другото дърво.

После до следващото.

Но след това нямаше повече дървета. Беше откъснат.

Покрай него минаха две жени с пазарски кошници и той се опита да ги спре с пиянски жест, за да му обърнат внимание и да му окажат помощ.

Те пъргаво го заобиколиха, извърнали презрително глави и бързо отминаха нататък.

— Не е ли възмутително да се напиват по това време! — чу той едната да казва на другата.

— За пияниците часът няма никакво значение! — отвърна осъдително спътницата й.

Дюранд отпусна коляно на земята, но отново се изправи. Въртеше се на едно място като птица с пречупено крило.

Някакъв мъж позабави крачка и внимателно се вгледа в него. Дюранд използува това, за да привлече вниманието му и залитна към него с умолително протегнати напред ръце.

— Господине, помогнете ми! Лошо ми е.

— Какво има, приятелю? Болен ли сте?

— Има ли някъде наблизо лекар? Трябва ми лекарска помощ.

— Знам един на две пресечки по-назад. Току-що минах покрай дома му.

— Бихте ли ми помогнали да отида дотам? Боя се, че няма да мога да се справя сам…

От време на време фигурата на мъжа се раздвояваше пред очите му, после отново се сливаше в едно цяло.

Човекът колебливо погледна часовника си.

— Закъснял съм вече — смръщи вежди той. — Но не мога да откажа за такова нещо. — Сетне се извърна решително към Дюранд. — Облегнете се на мене. Ще ви заведа дотам.

Дюранд опря рамо на него и двамата с усилие се затътриха нататък.

По едно време Дюранд вдигна глава за миг и погледна онова, което всички други виждаха всеки ден.

— Колко е прекрасен светът! — въздъхна той. — Слънцето е огряло всичко… и все пак остава още толкова много светлина…

Мъжът го погледна учудено, но не каза нищо.

Скоро спряха: бяха стигнали.

Ако не от всички къщи в града, то поне от всички лекарски къщи единствено в тази не се влизаше от първия етаж, а от втория. Пред входната врата имаше малка площадка, до която се стигаше по стълби. Това беше нов вид строителство и такива сгради — до една построени от тъмнокафяв камък — бяха започнали да никнат като гъби във всички по-големи градове на страната; имаше цели квартали от тях — с нисък първи етаж, който вече не се наричаше така, а беше известен като „сутерен, американски тип“.

Иначе той щеше да е вече в безопасност вътре, секунди след като бяха стигнали до нея.

Ала добрият самарянин, който го бе довел дотук с цената на някакви си десетина загубени минути, въздъхна дълбоко, притеснен от своите грижи, извади часовника си и отново го погледна, този път съвсем явно разтревожен.

— Бих искал да ви помогна да се качите догоре — призна той, — но вече съм закъснял с четвърт час за срещата, която имах. Май няма да можете да се справите сам… Почакайте, ще се кача да позвъня. Който и да се покаже, ще ви помогне да се изкачите по стълбите.

Той се завтече по стъпалата, натисна звънеца и веднага слезе.

— Нали ще се оправите, ако ви оставя сега?

— Благодаря — едва си пое дъх Дюранд, опрян на декоративната колонка в началото на стълбите. — Благодаря. Само да си почина малко.

Мъжът се затича тромаво в посоката, от която току-що бяха дошли — явно не бе казал, че бърза просто за извинение.

Останал отново сам и безпомощен, Дюранд се обърна и погледна нагоре към вратата. Все още никой не бе дошъл да я отвори. Погледът му се плъзна встрани към най-близкия прозорец и той видя, че в долния му ъгъл бе поставена табелка, която никой от двамата не си бе направил труда да прочете докрай.

„Доктор Ричард Фрейзър

Приемни часове:

сутрин — от 11 до 13 часа.“

Камбаната на някаква църква наблизо удари един път. Още нямаше единайсет. Значи беше десет и половина.

Изведнъж две бели меки ръце хванаха нежно и увещаващо приведените му от изтощение рамене, миг по-късно Бони се прокрадна между него и къщата и му препречи пътя към стълбите.

— Лу! Миличък! Какво правиш тук в това състояние? Какво си намислил… Току-що открих, че външната врата е отворена. А тебе те нямаше в леглото. Тичала съм по улицата като… За щастие още от предната пресечка видях, че стоиш тук… Лу, как можеш да ме тревожиш така, как можеш да ме плашиш така?

Някъде съвсем наблизо, макар и със закъснение, се отвори врата, но лицето на Бони му пречеше да я види — беше непосредствено пред неговото и закриваше целия свят.

— Да, моля — чу се женски глас. — Желаете ли нещо?

Бони леко извърна глава, просто на сантиметър и отговори:

— Не, не. Сгрешили сме.

Вратата рязко се затвори и с това угасна всяка надежда за живот.

— Хей — промълви той. — Хей, вие горе… Няма ли кой да ми помогне?

— Аз съм тук — тихо отвърна Бони. — Тук пред тебе… Само аз мога да ти помогна.

Той направи немощна крачка встрани, за да се освободи, а да се изкачи по стълбите не можеше да става и дума.

Тя също се отмести, за да бъде пак пред него.

Той се дръпна и залитна в обратната посока.

И така валсът продължи на стълбището, бавният и ужасен валс на смъртта.

— Горе — молеше се той. — Пусни ме да се кача горе. При вратата. Имай милост.

Гласът й беше изпълнен със състрадание, от устата й капеше мед от жалост.

— Върни се при мен. Любов моя. Миличкият ми. Съпруже мой.

Дори и очите й се бяха насълзили. Ръцете й го придържаха нежно — толкова нежно, че той изобщо не ги усещаше.

— Стига ти толкова — тихо ридаеше Дюранд. — Достатъчно злини ми направи. Дай ми една последна възможност… Не ми я отнемай…

— Мислиш, че ще ти сторя зло ли? Доверяваш се на някакви непознати повече, отколкото на мене? Нима не вярваш, че и аз те обичам? Толкова ли се съмняваш в мен?

Той объркано поклати глава. Когато тялото е отпаднало, остротата на мисълта също се притъпява. Бялото става черно, а черното бяло и последният глас, който заговори, е гласът на истината.

— Наистина ли ме обичаш? Наистина ли, Бони? Въпреки всичко?

— Как можеш да ме питаш? — Устните й се сляха с неговите, там, на светло, на самата улица. Едва ли някога е имало по-нежна целувка, която да излъчва такова себеотрицание. Лека като крилце на пеперуда.

— Попитай сърцето си — прошепна тя. — Попитай сърцето си.

— Какви ли не ужасни неща ми минаваха през главата. Сигурно съм сънувал кошмари. Но изглеждаха толкова правдоподобни. Мислех си, че искаш да се отървеш от мене.

— Нима си допускал, че аз съм причината за… болестта ти? — До последния момент Бони си оставаше привърженичка на хазарта. Дръпна се крачка встрани, крачката, която той я бе молил да направи. — Аз съм тук. Вратата е там пред тебе. Можеш да отидеш, където пожелаеш.

Той направи неуверена крачка към нея. Главата му клюмна на гърдите й в неизразима с думи капитулация.

— Толкова съм уморен, Бони. Заведи ме вкъщи.

Дъхът й разбърка косите му.

— Хайде, Бони ще те заведе вкъщи.

Помогна му да слезе от стъпалото — единственото, на което бе успял да се изкачи по пътя към спасението си.

Тук-там около тях, в близкия и далечния край на улицата няколко любопитни минувачи се бяха поспрели да видят трогателната сцена, без да знаят какво става.

Когато Дюранд и Бони се обърнаха да си вървят, хората загубиха интерес и всеки пое по пътя си. Но тя викна към един човек, преди още да е успял да се отдалечи.

— Господине! Бихте ли се опитали да ни намерите файтон. Съпругът ми е болен и трябва да го заведа вкъщи колкото е възможно по-скоро.

Можеше да трогне и най-безчувственото сърце. Мъжът повдигна шапка към нея, кимна и веднага се зае да изпълни задачата. След няколко минути той се появи иззад близкия ъгъл, изправен на страничното стъпало на някакъв бързо приближаващ се файтон.

Конете спряха, мъжът подхвана Дюранд от едната страна, а тя — удивително силна за дребния си ръст — самоотвержено го подкрепяше от другата. Поведоха го внимателно към файтона и го настаниха удобно на седалката; за да сторят това, непознатият трябваше да се качи заднишком. После той остави Дюранд и слезе от другата страна.

Седнала до него, Бони протегна ръка и леко докосна рамото на неизвестния помагач в израз на прочувствена благодарност.

— Благодаря ви, господине. Благодаря ви. Не знам какво щях да правя, ако не бяхте вие.

— Всеки би го сторил, госпожо — мъжът съчувствено я погледна. — Бог да ви помага и на двамата.

— И аз за това се моля — набожно отвърна тя, когато файтонът потегли.

Зад тях на същите онези стълби бе застанал мъж с черна чанта в ръка. Той погледна с мимолетно любопитство към отдалечаващия се файтон, сви рамене в недоумение и продължи да се изкачва, докато вадеше ключ за вратата.

По време на краткото пътуване до къщата им Бони беше самата грижовност.

— Облегни се на мен. Отпусни глава в скута ми, мили. Така по-малко ще ти друса.

Само след няколко минути отново бяха пред вратата на дома си; дългият път на Дюранд към Голгота завърши, изминат напразно. Ала той не съжаляваше, така пълна и упоителна беше илюзията, че и тя го обича.

Сега файтонджията й помогна да го свалят. Пред пътната врата тя остави Дюранд на грижите му за малко.

— Почакай тук за секунда, скъпи. Дръж се за стълба, ще ида да взема пари за файтона. Излязла съм без чантичката си, така се бях изплашила за тебе.

Втурна се вътре сама, за миг зад вратата зейна празно пространство, а той почувствува липсата й, почувствува я дори за този кратък миг, после тя отново се върна, все така тичешком, плати на файтонджията и Дюранд остана единствено на нейните грижи.

Изкачиха се по стълбите към верандата; един последен лъч гаснеща бяла светлина трепна по гърбовете им, преди да влязат вътре. Тя посегна назад и вратата се затвори след тях. Може би завинаги? Може би за последен път?

Продължиха нататък през дългия сумрачен салон, покрай украсеното с рога порт манто, до началото на стълбите. Всеки сантиметър му бе струвал някога капка кръв.

Но любовта го бе завладяла, държеше го в прегръдките си и Дюранд не мислеше за нищо друго. Или пък може би това беше смъртта; понякога, когато тя настъпва, човек също не го е грижа за нищо.

След това Бони го затегли нагоре по стълбите стъпало по стъпало. Силата й беше неимоверна, волята й да му помогне несломима.

На площадката, преди да завият, той задъхано промълви:

— Спри за малко тук.

— Какво има?

— Нека да погледна още веднъж всекидневната, преди да се качим. Може никога да не я видя отново. Искам да й кажа сбогом. — Той посочи с трепереща ръка над перилата. — Погледни, там е масата, на която седяхме толкова вечери преди това да ми се случи. Погледни лампата, същата онази лампа, която винаги съм си представял… когато бях млад и неженен… че ще осветява красивото лице на жена ми точно срещу мене. И тя осветяваше твоето лице, Бони. Благодарен съм й за това. Нима никога вече няма да те озарява пред очите ми, Бони? — Пръстите му погалиха очертанията на лампата в празното пространство, което ги делеше от нея. — Гаснат вече лампите на нашия дом, на любовта ни. За мене те никога вече няма да греят… Сбогом…

— Хайде — тихо рече тя.

Отново в стаята; смъртното ложе щеше да приеме своя мъртвец.

Тя му помогна да седне на леглото и удобно да се облегне назад. След това вдигна нагоре и краката му. Събу обувките му, свали му сакото и толкова. После бавно дръпна завивките върху него — отстрани като покров.

— Добре ли си така, Лу? Изпънати ли са чаршафите отдолу? — Сложи ръка върху челото му. — Неразумната ти постъпка е изцедила всичките ти сили.

Очите му бяха приковани в нея, странно нежни и печални. Като на ранено животно, което моли да не го измъчват.

Тя извърна поглед, но нещо непреодолимо я накара отново да се взре в него.

— Защо ме гледаш така, скъпи? Искаш да ми кажеш нещо ли?

Дюранд я повика с пръст да се наведе.

Бони леко наклони глава, за да чуе по-добре какво ще й каже.

Той протегна трепереща ръка към бретона й, погали русите копринени къдри, които увенчаваха хладното й гладко чело.

После с усилие се поизправи на лакът, като че повдигнат от отлива, който бързо се отдръпваше под него, за да го остави на сухия пясък.

— Обичам те, Бони — прошепна той с жар. — Само тебе, никоя друга. Отначало докрай, само тебе. И в отвъдното. В отвъдното, Бони, чуваш ли ме? В отвъдното. Любовта ми не свършва сега. Аз може да умра, но не и тя.

Лицето й още повече се приближи, бавно, неуверено, като на човек, който се потапя в нещо непознато, непреживяно, налучквайки пипнешком пътя си. Беше променено и продължаваше да се променя: той никога не го бе виждал така разнежено. Като че беше непознато лице, все още неродено, което срамежливо наднича иззад маската, сковавала го през всичките тези години — лице, което би трябвало да е нейното, но не беше. Лицето на душата й преди ударите на живота да го обезобразят до неузнаваемост.

То плахо се приближаваше към неговото през безкрайните, неизследвани пространства на чувства, непознати досега за нея.

В очите й блестяха сълзи, той не се заблуждаваше, видя ги.

— Ще бъдеш ли доволен от мъничко любов, Лу?

— Ще ми стигне, колкото и да е.

— Тогава знай, че наистина е имало един момент, в който съм те обичала. Ето сега.

Целувката й, непринудена и спонтанна, носеше горчивината на неудовлетворения копнеж за любов, която би могла да съществува между тях. И той разбра, сърцето му разбра, че това е първата й истинска целувка.

— Стига ми — усмихна се щастливо той. — Никога не съм искал нещо повече.

Потърси ръката й, хвана я в неговата и потъна в трескавата забрава на неспокоен и кратък сън.

 

 

Когато се събуди, последните искри на деня гаснеха на запад и се слягаха като ситна бяла пепел в огнище — свечеряваше се. Ръката й все още беше в неговата, тя седеше на леглото и го гледаше. Сякаш не бе мръдвала през всичките тези часове, издържала бе на това ново за нея изживяване — да се измъчва заради друг — твърдо и безропотно; будувала бе само с мислите си срещу това обречено на смърт лице. Дюранд пусна ръката й.

— Бони — измъчено простена той. — Направи ми пак от онзи тоник. Готов съм за него. Мисля, че… че е по-добре така…

Тя сепнато вдигна глава за миг. Взря се втренчено в очите му. После отново се наведе над него.

— Защо ме молиш за това сега? Не съм ти го предложила.

— Боли ме — простичко отвърна той. — Не мога да издържам повече. — Обърна се на една страна, после на другата. — Ако не от любов, направи го поне от милосърдие…

— По-късно — уклончиво рече тя. — Не говори така. Не казвай такива неща.

По лицето му изби пот. Дъхът излизаше през ноздрите му със свистене.

— Когато не го исках, ти ми го даде насила… Сега, когато те моля, ми отказваш… — Той се попривдигна нагоре и отново се отпусна. — Сега, Бони, сега! Не мога да издържам повече. Какво значение има? Защо да чакаме да изтече нощта? Спести ми я, Бони, спести ми тази нощ! Толкова е дълга… толкова тъмна… толкова самотна…

Тя бавно стана и разсеяно потърка ледената си ръка.

После още по-бавно тръгна към вратата. Отвори я и спря, за да го погледне. След това излезе. Дюранд я чу да слиза до стълбите. Чу как на два пъти се спря, сякаш огънят на решимостта й гаснеше, и отново тръгваше.

Нямаше я десетина минути, не повече. Десет минути, които той прекара в пламъците на ада.

Сетне вратата се отвори и тя се върна. Носеше чашата с тоника в ръка. Приближи се до него и я остави на етажерката малко настрани, за да не може да я достигне.

— Недей… Не още… — каза тя, когато Дюранд посегна към чашата. — Това може да почака. Малко по-късно.

Запали лампата и отиде до камината, за да хвърли кибритената клечка в нея. Остана на мястото си, загледана в огнището. Дюранд знаеше, че там няма нищо за гледане, просто се бе замислила с незрящи очи.

За разлика от нея той виждаше всичко — в мислите си. Всичко отново. Отново танцуваха валс в ресторант „Антоан“ в деня на сватбата им: „Вале към слънцето, любов моя, в лазура, в златно сияние, валс в бяло.“ Отново прозвуча закачливият й въпрос зад вратата на спалнята: „Кой чука?“, и отговорът „Вашият съпруг“. Тя отново застана на прага, обляна в лунно сияние. „Ела в спалнята на твоята съпруга, Луис.“ Отново се разхождаха под ръка по крайбрежната алея в Билокси, вятърът отново духна шапката му, той тръгна да я гони, а тя се смееше сред феерията на развените си от повея поли. Той отново вдигна ръце над спящото й тяло, за да я засипе със стодоларови банкноти. Отново…

Отново, отново и отново — за последен път.

Жестокостта на смъртта не е в това, че тялото умира, а че всички спомени си отиват завинаги.

Някаква ярка светлина прогори призрачната примка на предсмъртните му видения като ярка, нажежена до бяло комета, Дюранд погледна към Бони и видя, че е застанала до камината с горящ факел в протегнатата си напред ръка. Но не беше цепеница или клечка, а някаква свита на тънко руло хартия. Когато пламъкът допълзя до ръката й, тя хвана овъгления край, за да може да го изгори изцяло.

Хвърли го в огнището, протегна крак напред и стъпка останалата тук-там пепел, сякаш окончателно приключваше с нещо.

— Какво правиш, Бони? — едва чуто прошепна Дюранд.

Тя не извърна глава, като че ли не я интересуваше дали той е видял какво бе направила, или не.

— Изгорих един лист хартия.

— Каква хартия?

Гласът й беше безизразен.

— Една застрахователна полица… върху живота ти… за двайсет хиляди долара.

— Не си заслужаваше труда. Нали ти казах, че е невалидна?

— Отново беше станала валидна. Заложих пръстена си и изплатих вноските.

Изведнъж той видя как тя скри лице в дланите си, сякаш споменът за полицата я измъчваше, дори и след като я бе изгорила.

Дюранд въздъхна, но не се беше развълнувал много.

— Бедничката ми Бони. Толкова ли ти трябваха тези пари? Аз бих… — Той не се доизказа.

За миг-два остана неподвижен.

— Време е вече да го изпия — тихо каза той най-сетне.

Протегна ръка към чашата. Хвана я и я поднесе към устните си.