Уилям Айриш
Валс в тъмнината (2)

I

Беше май месец, небето беше синьо, грееше ярко слънце; Ню Орлиънс приличаше на рай, а раят най-вероятно е бил някой друг Ню Орлиънс — по-хубав не можеше и да се измисли.

Луис Дюранд се преобличаше в ергенската си квартира на Сейнт Чарлс Стрийт. При това не за първи път от сутринта, тъй като слънцето беше вече високо, а той бе станал преди много време; сега се преобличаше за голямото събитие на този ден. Не беше какъв да е ден, а най-важният от всички. Ден, който идва само веднъж в живота и ето че най-после, макар и късничко, бе дошъл и за него. Това бе мигът, това бе денят.

Дюранд не беше вече млад. Все още не му го казваха, но той сам си го мислеше. На трийсет и седем години един мъж не е стар, но за такова събитие не е и кой знае колко млад.

На стената висеше календар; първите четири листа бяха отметнати и се откриваше петият. Най-отгоре, в средата му, беше написано „Май“, от двете страни релефно изпъкваха наклонените и украсени с безброй завъртулки цифри на годината: 1880-та. Отдолу квадратчетата на първите деветнайсет дати бяха зачертани с черен молив. Около двайсетата, този път с червен молив, беше изрисуван плътен кръг, напомнящ мишена. Кръгът бе многократно очертаван, сякаш една линия не е била достатъчна. След него на квадратчетата с датите нямаше нищо — бъдещето.

Дюранд облече ризата с колосаното жабо, изпрано с такава любов от Маман Алфонсин, че всяка къдричка беше като произведение на изкуството. Маншетите му бяха закопчани със сребърни копчета, украсени с гранат. В широката вратовръзка, разперена като ветрило под брадичката, бе забодена задължителната игла, без която никой добре облечен мъж не можеше да мине. Неговата имаше полумесец от диамантени люспици с рубинчета в двата края.

От дясното джобче на жилетката му висеше тежка златна халка. От нея към лявото джобче, издуто от възголемичък часовник, точно отпред, явно за да се вижда от пръв поглед, се изнизваше плътен златен ланец. И как иначе, защото какво представлява един мъж без часовник, а какво е часовникът, ако нищо не подсказва наличието му?

Богатата риза, надиплена под плътно прилепналата по тялото му жилетка, придаваше на Дюранд вид на гушест гълъб. Но и бездруго надигащата се този ден в гърдите му гордост би го карала да изглежда така.

На бюрото, пред което той приглаждаше косите си, лежаха дагеротипна снимка и куп писма.

Прекъсвайки за малко приготовленията си, Дюранд остави четката и започна набързо да прехвърля писмата едно по едно. Първото беше на бланка с надпис най-отгоре: „Общество за приятелска кореспонденция, Сейнт Луис, Мисури — Дружество на благопристойни дами и господа“.

По-долу следваше текст, изписан с хубав мъжки почерк:

„Драги господине,

В отговор на Вашето запитване ние се радваме да Ви предложим името и адреса на една от дамите, членуващи в нашето общество. Уверени сме, че ако лично се свържете с нея, между вас би могла да се установи взаимно удовлетворителна кореспонденция…“

Второто писмо бе написано с още по-хубав, но този път женски почерк. Започваше с: „Драги господин Дюранд…“ и беше подписано: „Ваша госпожица Дж. Ръсел.“

Третото гласеше: „Драги господин Дюранд… Искрено Ваша госпожица Дж. Ръсел.“

Следващото беше: „Драги Луис Дюранд… Ваша искрена приятелка Джулия Ръсел“

Сетне идеше: „Драги Луис… Ваша приятелка Джулия.“

По-нататък: „Скъпи Луис… Твоя искрена Джулия.“

Още по-нататък: „Мили Луис… Твоя Джулия.“

И накрая: „Луис, любими мой… Твоя изгаряща от нетърпение Джулия.“

В това писмо имаше и послепис: „Кога най-после ще дойде вторник? Броя часовете до отплуването на парахода!“

Дюранд отново събра писмата, подреди ги нежно, с любов и ги пъхна във вътрешния си джоб, точно над сърцето. После вдигна малката корава снимка и дълго я разглежда в захлас. Жената на снимката не беше млада. Не бе старица, разбира се, ала не бе и девойка. Чертите й бяха като изсечени и вече се долавяше в каква посока ще се променят. Устните бяха стиснати и ако не сега, то скоро щяха да изразяват хапливост. Острият поглед предвещаваше дълбоки орбити и бръчки около тях. Нямаше ги все още, но скоро — щяха да се появят — основата бе положена. Не след дълго орловият нос щеше да се превърне в клюн, а леко издадената брадичка да изпъкне силно напред.

Не беше красавица. Можеше да мине за привлекателна, тъй като го привличаше, а известно е, че привлекателността е там, където искаме да я видим.

Тъмната й коса бе прибрана в малък кок на тила, като част от нея, сресана напред, падаше като бретон над челото й, каквато беше модата от доста дълго време. Всъщност от толкова дълго, че вече неусетно преставаше да бъде модна.

Единствената част от облеклото, която се виждаше в рамките на снимката, беше панделка от черно кадифе, плътно обгърнала шията й; непосредствено под нея изображението завършваше опушено в кафяви фотографски облаци.

Такъв беше неговият жребий в любовта, взел бе каквото имаше подръка, внезапно разбързал се, отчаян и уплашен, че може да остане и без туй, че е чакал прекалено дълго, обръщайки й упорито гръб цели петнайсет години.

Онази, ранната, първата любов (навремето той се закле, че ще е и последна) беше вече само смътен спомен, едно полузабравено име от миналото. Маргьорит; произнасяше го, но то не носеше оня смисъл, който имаше тогава. Беше сухо и плоско като цвете, престояло с години между страниците на книга.

Име от нечие минало, не даже неговото собствено. Казват, че на всеки седем години ние се променяме изцяло и нищо не остава от онова, което сме били. Значи оттогава той на два пъти бе ставал друг човек.

Два пъти се бе отдалечил от онова момче на двайсет и две години, наречено като него Луис Дюранд — име, което остана единственото общо нещо помежду им. Вечерта преди сватбата това момче бе почукало с блеснали очи и цветя в ръка на вратата на бъдещата си съпруга. Но за първи път никой не откликна на неговия зов. После вратата бавно се открехна и той видя как двама души изнасят някакво мъртво тяло върху покрита носилка.

— Дръпнете се. Жълта треска.

Видя ръката й с годежния пръстен да се влачи по земята. Не извика. Не издаде нито звук. Само се наведе й нежно положи цветята върху минаващата покрай него носилка. После се обърна и замина.

Далеч от любовта за цели петнайсет години.

Маргьорит, просто едно име. Само то му остана.

Беше верен на това име до смъртта си, тъй като и той умря, макар и не така скоропостижно като нея. Момчето на двайсет и две умря, за да се превърне в младеж на двайсет и девет, който също остана верен на името й, докато и той умря, за да се превърне в по-възрастен мъж на трийсет и шест.

И изведнъж един ден събраната и потискана от петнайсет години самота се изсипа върху му като порой, заля го и той, почти изпаднал в паника, започна да се лута насам и натам.

Любов, каквато и да е, откъдето и да е, на всяка цена. Бързо, преди да е станало твърде късно! Само да не е вече самотен.

Да беше се запознал с някоя жена в ресторант.

Да беше се запознал на улицата… Но той не се запозна.

Погледът му обаче попадна на обявление във вестника. Обявление от Сейнт Луис в нюорлиански вестник: „Не можете да избягате от любовта“.

Шум на спиращ някъде отвън файтон го извади от унеса му. Той пъхна снимката в портфейла си и го прибра в джоба. После излезе на верандата на втория етаж и погледна надолу. Когато се навеждаше през парапета, притискайки с гърди алените като жарава цветове на декоративните храсти, израснали чак до ръба, слънцето внезапно освети гърба му и той побеля като поръсен с брашно.

Един чернокож влизаше в подобния на кладенец вътрешен двор през пасажа откъм улицата.

— Защо се забави толкова? — викна към него Дюранд. — Цветя купи ли ми? — въпросът му беше чисто реторичен, тъй като ясно виждаше конусовидната опаковка от восъчна хартия, от която надничаше нещо бледорозово.

— Иска ли питане?

— А файтон намери ли?

— Чака ей там.

— Вече си мислех, че няма да се върнеш — продължи Дюранд. — Нямаше те толкова…

Негърът поклати глава с философско добродушие.

— Така е то — влюбените винаги бързат.

— Хайде, Том, качвай се де — дойде нетърпеливата подкана отгоре. — Цял ден ли ще стоиш долу?

Все още ухилен весело, Том продължи пътя си и се скри под близката страна на фасадата. След малко външната врата на апартамента се отвори и той се появи в стаята.

Дюранд се обърна, отиде до него, грабна букета и започна да развива тънката външна обвивка по-скоро нервно и припряно, отколкото старателно.

— Тоя букет ще й го давате ли или ще го късате на парченца? — сухо попита негърът.

— Ами нали трябва да го видя? Мислиш ли, че такива рози ще й се харесат, Том? — в последната част на въпроса му се долавяше жаловитата безпомощност на удавник, който се хваща и за сламка.

— Че коя жена не ги харесва?

— Не знам. Единствените момичета, на които… — Дюранд не се доизказа.

— Аха, ясно — рече великодушно Том. — Цветарят каза, че се харесват. Каза, че все такива търсели — допълни той, докато възстановяваше със собственическа загриженост елегантния вид на дантелената украса около цветовете.

Междувременно Дюранд се готвеше да тръгне и трескаво събираше останалите си вещи.

— Първо искам да намина към новата къща — заяви той, почти останал без дъх.

— Ами нали бяхте там вчера? — отбеляза Том. — Няма да избяга, ако не я видите един ден.

— Знам, знам, но искам за последен път да се уверя, че всичко е… Том, ти каза ли на сестра си? Искам да е там, когато пристигнем.

— Там ще е.

Вече сложил ръка върху дръжката на вратата, Дюранд се спря и хвърли внимателен поглед наоколо. Трескавата бързина, с която беше тръгнал, рязко спадна до почти пълен покой.

— За последен път сме в този апартамент, Том.

— Хубаво и спокойно беше тук, господин Лу — призна прислужникът. — Поне през последните години, откакто взехте да остарявате.

Последва ново разбързване, предизвикано сякаш от намека, че времето лети.

— Прибери каквото е останало и гледай да изпратиш всичко оттатък. И преди да тръгнеш, не забравяй да върнеш ключовете на мадам Телие.

Дюранд отново спря. Този път дори бе завъртял топката на вратата, но все още не отваряше.

— Какво има, господин Лу?

— Сега пък се страхувам. Боя се, че тя… — Той преглътна през коравата висока яка и избърса с опакото на дланта си едва забележимата влага, избила по челото му — … че тя няма да ме хареса.

— Мен ако питате, нищо ви няма.

— Досега всичко беше с писма. А така е лесно.

— Снимка нали й изпратихте? Тя знае как изглеждате — опита се да го окуражи Том.

— Снимката си е снимка. Човекът на живо е друго нещо — заяви Дюранд, застанал отчаян, вече с профил към вратата.

Том се приближи към него и изтупа няколко прашинки от рамото му.

— Е, може да не сте най-красивият мъж в Ню Орлиънс, ама не сте и най-грозният.

— О, нямах предвид външността, а вътрешно…

— На години си подхождате. Нали й казахте на колко сте?

— Смъкнах една година. Казах й, че съм на трийсет и шест. Някак по-добре звучеше.

— Но вие ще я осигурите много добре, господин Лу.

При тези думи Дюранд оживено закима, сякаш за първи път се почувствува върху здрава почва.

— Не, няма да е бедна.

— Тогава аз на ваше място нямаше да се притеснявам чак толкова. Един мъж, като се влюби, търси хубостта, а една жена, ще ме извините, господин Лу, иска да знае как ще я осигурят материално.

Лицето на Дюранд се проясни.

— Няма да й се налага да пести. — Изведнъж той вдигна глава, сякаш бе направил някакво откритие. — Дори да не оправдая всичките й очаквания, тя ще свикне с мене.

— Искате ли да ви дам нещо… ей така, за по-сигурно?

Том затършува из дрехите си, дръпна някаква връвчица, скрита под сакото му, измъкна едно доста протрито заешко краче, на чийто край беше нанизана малка позлатена халка, и му го подаде.

— Но аз не вярвам на такива… — смутено запротестира Дюранд.

— Никой бял не си признава — подсмихна се Том, — ама инак всички вярвате. Я го пъхнете в джоба си за всеки случай, няма да ви навреди.

Дюранд гузно прибра крачето. Погледна часовника си и пак го затвори със звучно щракване.

— Закъснявам! Не искам да изпусна парахода! — Този път той широко отвори вратата, сякаш това имаше символично значение, и прекрачи прага на ергенския си живот.

— Цял час ще мине, преди да се покаже дори коминът му нагоре по реката.

Но бъдещият младоженец не го беше изчакал да свърши. Тропаше надолу по облицованите с плочки стъпала на мадам Телие с бодро отекваща стъпка. Миг по-късно от двора долетя развълнуван вик.

Том излезе на верандата.

— Шапката! Пусни ми я долу. — Дюранд подскачаше от нетърпение.

Том му я хвърли и се прибра. Само след секунда отдолу се разнесе още по-отчаян вик.

— Бастуна! Пусни ми го и него.

Пуснатият отгоре бастун беше сръчно уловен още във въздуха; миг по-късно само едно огряно от слънцето облаче прах остана да трепти над не съвсем безупречно пометения плочник на мадам Телие.

Том се обърна и примирено поклати глава.

— Влюбените винаги бързат, няма що.