Джонатан Страуд
Портата на Птолемей (45)

38

Умирането беше лесната част. Главният ни проблем бе да привлечем вниманието на Нуда.

Стояхме двамата в нашето едничко тяло, точно под средния купол. Тук трябваше да го примамим, в епицентъра, на мястото с най-много желязо. Но Нуда беше прекалено голям, прекалено шумен, прекалено объркан и разстроен, за да бъде подмамен лесно. Кандилкаше се напред-назад върху бъркотията си от крайници, тъпчеше маси и детски катерушки и тикаше напосоки дървета в зейналата си паст. Вършеше тази сериозна работа с възхитителна отдаденост и нито едно от очите му не беше обърнато към нас.

За летене вече не можеше да става и дума. Дори подскачането би било прекалено. Повечето от останалата ми енергия отиваше да поддържам момчето изправено. Ако го оставех сам, щеше да рухне на пода.

Така че останахме там, където си бяхме и изкрещяхме. Или поне аз го направих — по онзи начин, който задейства лавините в Тибет^[1].

— Нуда! Това съм аз, Бартимеус Сакр ал-Джини Н’горсо Могъщия и Змията на сребърните пера! Водил съм хиляди битки и съм ги спечелил всичките! Унищожавал съм далеч по-велики създания от теб! Рамутра избяга пред моето величие. Чуй се сви в пукнатина в земята. Хопо Гръмотевичната змия глътна собствената си опашка и така се погълна сам, вместо да изпита яростта ми! И така, сега призовавам теб. Ела и се изправи срещу мен!

Никакъв отговор. Нуда усилено дъвчеше някои от експонатите от Пещерата на препарирането. Момчето си позволи да опита да мисли.

Това брои ли се за провокация? Беше си чисто и просто явно фукане, нали така?

Слушай сега, провокация е всичко, което предизвиква или подстрекава врага и… О, виж какво, не проработи, нали? Времето ни изтича. Още няколко стъпки и ще излезе навън.

Нека опитам аз. Момчето си прочисти гърлото.

— Проклет демон! Ти срещна смъртта си! Трептящият огън те очаква! Ще пръсна гнусната ти същност из тази зала като… ъъъ, като маргарин на много дебел слой… — Поколеба се.

Дааа бе… Не съм сигурен, че ще схване аналогията. Няма значение, продължавай.

— Проклет демон — ела при мен!

Жалкото беше, че гласът на момчето бе отчайващо слаб и продължаваше да отслабва. Едва го чувах аз, да не говорим за Нуда. Но завърши с едно много ефикасно допълнение, по-точно мълния от Жезъла, която силно бодна Нуда в задните части. Големият дух отвърна с рев. Надигна се, крайниците му трепереха, очите му ни търсеха. Моментално запрати множество мълнии, разбиващи всичко наоколо. Мерникът му бе скапан.

Една или две паднаха на няколко метра от нас, но ние останахме непоклатими. Не помръднахме.

Силният глас:

— Бартимеус! Виждам те…

Момчето прошепна нещо в отговор, прекалено слабо, за да се чуе. Но аз прочетох мислите му и изрекох думите вместо него.

— Не! Аз съм Натаниел! Аз съм твоят господар! Аз съм твоята смърт!

Пореден взрив от бяла енергия прободе същността на Нуда. В тежкия си гняв той метна една препарирана мечка настрани. Тръгна, пълзейки, към нас — огромна сянка, чужда за този свят, откъсната от другия, скриваща светлината.

Ето това се казва добра провокация, помисли Натаниел.

Да, не беше лошо. Добре, изчакай докато се надвеси над нас и тогава ще счупим Жезъла.

Колкото по-дълго отнеме, толкова по-добре. Кити…

Тя ще се измъкне, не се тревожи.

Силите на момчето намаляваха, но решителността му оставаше непоколебима. Усетих как призовава всичките си сили. Твърдо, спокойно, мърморейки си под носа, той започна да отпуска връзките, които удържаха Жезъла на Гладстон. И изведнъж, надеждите на затворените вътре същества се събудиха: те забутаха, напъваха, притискаха оставащите магически брънки, отчаяно стремейки се към свободата си. Без помощта ми Натаниел нямаше да може да ги контролира — щяха веднага да изригнат. Но Нуда все още не беше там, където го искахме. Задържах Жезъла на място. Сега трябваше единствено да чакаме.

Според някои^[2], героичната смърт е възхитително нещо. Никога не съм бил убеден от този аргумент, най-вече защото, независимо колко готин, стилен, хладнокръвен, невъзмутим, мъжествен или предизвикателен си, в края на краищата и ти ще умреш. Това е твърде неотменимо за моя вкус. Направил съм дълга и успешна кариера като съм офейквал в решителния момент. Затова сега, когато Нуда ни връхлиташе в онази огромна гробница от желязо и стъкло, със значително съжаление осъзнах, че всъщност нямах тази възможност за отстъпление. Бяхме обвързани с момчето, моята същност и неговата плът. Отивахме си заедно.

Що се отнася до такива съмнителни неща като последна битка, най-близко до това състояние съм бил с Птолемей — всъщност той го предотврати на косъм с последното си действие. Предполагам, че ако старият ми господар можеше да ме види, вероятно щеше да одобри. Тази работа беше точно като за него: нали знаете — човек и джин обединени, работещи заедно като един и т.н., и т.н. Проблемът беше, че бяхме приели това малко прекалено дословно.

Бартимеус… Мисълта беше много слаба.

Да?

Ти беше добър слуга…

Какво може да се отговори на подобно нещо? На фона на приближаващата смърт и 5000 години кариера на несравними постижения, отиваща към своя край? Подходящият отговор, честно казано, е някакъв груб жест, последван от възможно най-шумното изпърдяване с уста, но отново бях поставен в затруднено положение — това, че се намирах в тялото му, правеше изпълнението прекалено неудобно^[3]. Така че, изморено, искайки ми се да имахме някой сълзлив саундтрак, аз се включих в играта.

Е, ъмм, и ти беше екстра.

Не казах, че си бил съвършен.

Какво?

Изобщо. Нека си го кажем честно, като цяло успяваше да оплескаш нещата…

КАКВО? Проклет нахалник! Да обижда в такъв момент! Пред връхлитащата смърт! Виж го ти!

Метафорично навих ръкави.

Е, щом ще си говорим откровено, нека ти кажа, приятелче…

… затова ще те освободя веднага.

А?

Но не бях сгрешил. Знаех, че не бях. Четях му мислите.

Не ме разбирай погрешно…

Мисълта му беше накъсана, мимолетна, но устата му вече мърмореше заклинанието.

Просто… трябва да счупим Жезъла в точния момент. Ти го удържаш цял, но не мога да разчитам на теб за нещо толкова важно като това. Писано ти е да го оплескаш някак си. Най-добре ще е… най-добре ще е да те освободя. Това автоматично ще задейства Жезъла. Така ще знам, че е станало както трябва.

Унесе се. Вече му беше трудно да остане буден. Енергията му изтичаше безпрепятствено от едната му страна, но с последно усилие на волята, той продължи да изрича необходимите думи.

Натаниел…

Поздрави Кити от мен.

В този миг Нуда се надвеси над нас. С отворени усти и устремени надолу пипала. Натаниел завърши Освобождаването. Тръгнах си. Жезълът се счупи.

Типичен господар. Чак до края не ми даде шанса да си отворя устата. Което е жалко, защото в онзи последен миг ми се искаше да му кажа какво мислех за него. Но все пак, тъй като в онази част от секундата ние бяхме във всяко отношение едно цяло, смятам, че той така или иначе знаеше.