Джонатан Страуд
Портата на Птолемей (35)

29

Почти тридесет секунди Натаниел и наемникът се гледаха тихо през залата. Никой от двамата не помръдна. Ножът в ръката на наемника стоеше неподвижно; свободната му ръка висеше близо до колана. Натаниел гледаше внимателно, но без надежда. Той беше виждал колко бързо можеха да се движат тези ръце. Чувстваше се напълно беззащитен. При другите им срещи той бе имал Бартимеус на своя страна.

Наемникът проговори първи.

— Дошъл съм да те върна — рече той. — Демонът те иска жив. — Натаниел не каза нищо. Не помръдна. Опитваше се да измисли стратегия, но мозъкът му бе скован от страх; всяка мисъл се движеше мудно като ледник.

— Мисля, че няколко от перспективните приемници бяха убити — продължи наемникът. — Нуда иска да запази възможно най-много млади тела. Е? Или предпочиташ по-достойна смърт? Мога да ти направя тази услуга.

— Ние не трябва — гласът на Натаниел беше плътен, сякаш езикът му не се събираше в устата, — ние не трябва да се бием.

Гърмящ смях.

— Да се бием? Това предполага известно равенство между нас.

— Остана ми още един роб под мое командване — излъга Натаниел. — Мисли бързо преди да е нападнал. Все още можем да работим заедно срещу врага. Освен това е и в твой интерес, сигурно го разбираш. Ще ти платя добре от държавната съкровищница. Ще ти дам неизмеримо много злато! Мога да те направя лорд, да ти дам земи, територии, каквото желае черното ти сърце. Само трябва да се биеш рамо до рамо с мен. Ето, в тези трезори има оръжия, които можем да използваме…

В отговор наемникът се изплю на пода на залата.

— Не искам земи и титли! Моята секта забранява такива маловажни неща. Злато — да! Но демоните ще ми дадат, ако им служа. Не говори! Знам аргументите ти! И какво ако Нуда унищожи цял Лондон или цяла Европа, какво от това? Може да изгори целия свят, не ми пука! Аз не вярвам в империи, министри или крале. Нека да настъпи хаос! Аз ще просперирам. Е, какъв е отговорът ти? Тук ли ще умреш?

Очите на Натаниел се присвиха.

— Отговорът ми идва на пръсти зад гърба ти. Убий го, Белазил! Смачкай го!

С извикването на тези думи, той посочи назад към стълбите. Наемникът приклекна, завъртя се обратно в готовност и видя стъпалата празни. Изруга тихо, завъртя се отново, като сега в ръката му имаше сребърен диск. Видя как Натаниел също се завъртя и се насочи през коридора към трезорите. Ръката се раздвижи; дискът изчезна…

Натаниел се опита да се завърти и да хукне само с едно движение. Изгуби равновесие, препъна се на плочките и падна…

Сребърният диск проблесна във въздуха, удари стената над падащата глава на Натаниел, рикошира в отсрещната стена на коридора и издрънча на пода.

Натаниел падна на ръце и колене; изправи се бързо на крака и, грабвайки диска, продължи да бяга. Хвърли един поглед зад себе си.

В далечината наемникът крачеше към коридора, лицето му бе смръщено от раздразнение. Не бързаше; около ботушите му висяха пулсиращи светлини и петънца. Първата му стъпка бе три пъти по-голяма от тази на обикновен човек; с втората вече беше точно зад гърба на Натаниел. Вдигна ножа. Натаниел изпищя и се хвърли на една страна…

От зидарията на коридора се появи сива сянка, безмълвна като дим. Един виещ се крайник се омота около кръста на наемника; една ръка се огъна около гърлото му. Главата на мъжа отскочи назад. Той вдигна ножа си и замахна. Сянката изстена, но го захвана още по-здраво. От нея се появи болнаво синьо сияние, което обгърна наемника; той кашляше и плюеше. Още сенки се появиха от стените и пода, увиха се около ботушите и панталона, сграбчиха плющящото наметало. Наемникът режеше наляво и надясно. Тропна с пета и бързоходните ботуши потеглиха. Само с една стъпка той се озова далеч навътре по коридора, спирайки при едно разклонение. Но синьото сияние висеше около главата му, сенките се бяха лепнали за него като пиявици, а и други прииждаха бързо от камъните.

Натаниел се облегна на стената за опора. Ботушите, разбира се: аурата им беше задействала капана в момента, в който наемникът влезе в коридора. Сенките веднага се нахвърлиха върху собственика им. Проблемът беше, че това бе магическо нападение, а както той знаеше от горчивия си опит, устойчивостта на наемника към магия бе огромна.

Но тяхната намеса му даде отсрочка. Трезорът със съкровищата се намираше някъде отпред, отвъд мястото, където наемникът се биеше и отбраняваше. Нямаше друг начин. Стиснал внимателно сребърния диск (ръбовете му бяха много остри), Натаниел се прокрадна по коридора, покрай множество врати и завои, все по-близо и по-близо до разклонението.

Сега вече толкова много сенки се бяха нахвърлили върху врага му, че Натаниел едва успяваше да го различи. Беше скрит в купчина гърчещи се тела. Тежестта им го бе принудила да падне на колене. От време на време виждаше само лицето му, мораво под брадата, както и задушаващото синьо сияние. Изглеждаше полузадушен, но ножът му все още проблясваше около него. По пода, като дървени стърготини, падаха лентички топяща се същност.

Ножът, и той е от сребро, помисли си Натаниел. Не могат да му противостоят. Рано или късно ще се освободи.

Този неприятен факт го подтикна да продължи. Стигна до разклонението. Вдигнал диска и опрян в стената, той заобиколи, като през цялото време наблюдаваше биещите се. Докато минаваше, една от сенките падна, прерязана на две с един-единствен замах. Натаниел не се бави повече, нямаше много време.

Надолу по коридора, право под земята. Там, в края: стоманената врата с металната решетка — входът към трезора със съкровищата.

Натаниел изтича до него. Погледна назад към мястото, откъдето бе дошъл. Далечно боричкане, пъшкане, неземни стонове. Забрави наемника сега. Какво трябваше да направи?

Огледа внимателно вратата. Беше напълно обикновена: резето с решетката за гледане, проста дръжка, никакви други следи или изпъкналости. Можеше ли да има капан? Възможно беше. Освен това пазачът беше споменал нещо. Съкровищата вътре се охраняваха от чума, това го знаеше, но как се задействаше? Може би дори просто отварянето на вратата щеше да я раздвижи…

Ръката на Натаниел спря на дръжката. Дали?

Погледна назад през рамо. Не, не можеше да се откаже, трябваше да вземе Жезъла. Иначе щеше да умре. Стисна дръжката, завъртя и дръпна…

Нищо не се случи. Вратата остана затворена.

Натаниел изруга и пусна. Беше заключена по някакъв начин… Напрегна си мозъка. Не се виждаше ключалка. Някакво магическо заключване? Ако е така, никога нямаше да намери заклинанието. Хрумна му една глупава мисъл. Отново завъртя дръжката. Този път бутна.

Аха. Вратата се отвори. Натаниел я остави да се люшне навътре. Задържа дъх…

Никаква чума не заклокочи. Включиха се автоматични светлини, вероятно от някое пленено дяволче, затворено на тавана на трезора. Всичко си беше както го видя преди два дни: мраморният пиедестал по средата, затрупан със съкровища. Иначе стаята беше празна. Широкият пръстен от маслиненозелени плочки около пиедестала се простираше почти до вратата.

Натаниел потърка брадичка. Най-вероятно, ако стъпеше върху тези зелени плочки, чумата щеше да се появи и той щеше да загине по ужасен начин. Идеята не му допадна. Но как можеше да я преодолее? Пръстенът от плочки беше прекалено широк, за да го прескочи, нямаше как да се покатери над тях и не можеше да лети…

Обзе го нерешителност. Не можеше да се върне. Положението бе прекалено отчайващо, а Кити разчиташе на него да успее. Но да влезе в стаята означаваше сигурна смърт. Нямаше средство за защита: нямаше Щит, нямаше заклинания…

Очите му бяха приковани от един предмет в центъра на далечния пиедестал. Нефритен камък, вложен в нежен кръг от пресовано злато. Висеше на верижка от една дървена стойка. Амулетът на Самарканд… Натаниел знаеше много добре на какво беше способен. Беше го видял как отблъсква силата на демона Рамутра. Определено можеше да се справи с една нищожна чума. Ами ако се втурнеше толкова бързо, колкото можеше…?

Прехапа устна. Не, разстоянието до пиедестала бе прекалено голямо. Никога нямаше да успее да вземе Амулета преди…

Не го разтревожи определен звук — коридорът зад него бе напълно тих, — а някаква интуиция. Едно внезапно, силно и лошо предчувствие, от което по гръбнака му пробягаха иглички, го накара да се обърне. От гледката в коридора му се преобърна стомахът, коленете му омекнаха.

С ножа и юмрука си наемникът бе успял да отблъсне всички сенки, с изключение на една. По пода около него отпуснато лежаха парчета от другите. От камъните все още продължаваха да изникват нови сенки — една от тях изстреля син импулс към наемника. Това го блъсна за секунда в стената, но той не се колебаеше. Пренебрегна сянката на гърба си, която искаше да го задуши, наведе се и първо изрита единия ботуш, а после и другия. Удариха се в камъните и останаха отсреща.

Наемникът се отдалечи от ботушите. Сенките, заинтригувани от тях, моментално се отдръпнаха. Прелитаха бързо и безшумно около ботушите, душеха и ги побутваха с дългите си пръсти. Сянката на гърба му се разсея и охлаби хватката си. Свиване на рамене, замахване със сребърния нож и къде беше сянката сега? Две парчета на пода, които драпаха едно към друго.

Докато Натаниел гледаше, наемникът се отправи по коридора към него. Идваше неумолимо, но бавно. Наметалото му бе съдрано, ходеше по чорапи. Дивото нападение на сенките явно го бе отслабило. Лицето му бе станало бледомораво от напрягане; куцаше и кашляше при всяка стъпка.

Натаниел стоеше на прага, наполовина във, наполовина извън съкровищницата. Главата му правеше трескави движения — от една страна на друга, от зелените плочки към наемника. Повдигна му се от паниката. Сега вече му оставаше само да реши как иска да умре.

Стегна се. В едната посока смъртта бе неизбежна. Изражението по лицето на наемника му обещаваше болка. А що се отнася до другата посока…

Хладните проблясъци на Амулета просветваха върху пиедестала в другия край на стаята, викаха го. Беше толкова… чумата поне щеше да бъде бърза.

Натаниел взе решение. Излезе през вратата вън от съкровищницата и се насочи към приближаващия наемник.

Сините очи се впиха в него. Мъжът се усмихна. Ножът се вдигна.

Натаниел се завъртя на пети и хукна обратно към вратата. Пренебрегна яростното ръмжене зад себе си и се концентрира право напред. Беше жизненоважно да набере скорост, да стъпи върху плочките с максимална бързина…

В рамото му избухна болка. Изрева като животно, препъна се, но продължи да тича: през вратата… в стаята… зелените плочки се простираха отпред…

Зад него се чуваха куцащи стъпки и приглушено кашляне.

Ръбът на плочките. Той подскочи, полетя във въздуха възможно най-далеч… Падна. Продължи да бяга.

Навсякъде около него се надигна съскане като от хиляди змии. От плочките се виеше жълто-зелена пара.

Отпред се намираше пиедесталът. Върху него блестяха съкровищата. Жезълът на Гладстон, ръкавица със скъпоценности, древна цигулка, оцапана с кръв; бокали, мечове, ковчежета и гоблени. Очите на Натаниел бяха приковани върху Амулета на Самарканд, който се тресеше и се друсаше при всяка крачка.

Зелената пара покри всичко с блед воал. Натаниел усети щипене по кожата — щипенето се усили, превърна се във внезапна непоносима болка. Замириса му на изгоряло…

Чу кашляне зад себе си. Нещо го докосна по гърба.

Пиедесталът… Ръката му се протегна, грабна огърлицата и я откъсна от стойката. Подскочи, извъртя се, просна се върху пиедестала, пръскайки бижутата и другите предмети, извъртя се и падна на плочките от другата страна. Очите му горяха; стисна ги здраво. Кожата му пламтеше. От разстояние чу как един глас нададе агонизиращ писък. Беше неговият собствен.

Невиждащо надяна огърлицата на врата си и усети как Амулетът на Самарканд се отърка в гърдите му…

Болката изчезна. Кожата му все още гореше, но усещаше остатъчно щипене, не засилващо се мъчение. Рамото обаче го болеше, пулсираше силно и болезнено. Чу шепот. Отвори едното си око и видя как парата се извива навсякъде около него. Виеше се, търсеше плътта му, но биваше неумолимо всмуквана от нефритения камък по средата на Амулета.

Натаниел вдигна глава от мястото където лежеше. Виждаше тавана и единия край на пиедестала. Парата изпълваща стаята. По-нататък не се виждаше нищо.

И така къде…?

Кашляне. Точно зад пиедестала.

Натаниел бавно се раздвижи. Болката в рамото не му позволяваше да натоварва дясната си ръка. С лявата се надигна, после бавно се изправи.

От другата страна на пиедестала стоеше наемникът, обгърнат от развълнуван облак жълто-зелена пара. Все още държеше ножа си; очите му не се отделяха от Натаниел. Но се бе облегнал тежко на пиедестала и кашляше при всяко вдишване.

Бавно се изправи и тръгна да заобикаля съкровищата, за да стигне до Натаниел.

Той се отдръпна.

Брадатият мъж се движеше крайно внимателно, сякаш го боляха крайниците. Не обръщаше внимание на врящата чума, която прояждаше наметалото му, впиваше се в черните му дрехи и в плътните черни чорапи на куцащите крака. Той отстъпи от пиедестала.

Гърбът на Натаниел се блъсна в стената в далечния край на залата. Не можеше да отстъпва повече. Ръцете му бяха празни. Бе изпуснал някъде сребърния диск, докато тичаше. Нямаше никаква защита.

Чумата се вихреше все по-плътно около идващата фигура. Натаниел видя как по лицето на наемника трепна гримаса, вероятно от съмнение или от болка. Нима устойчивостта му отслабваше? Вече бе принуден да се справи с дългото нападение на сенките, а сега и чумата го атакуваше… Дали кожата му не си променяше цвета? Дали пък не беше леко пожълтяла, малко на петна…?

Безпощадните стъпки продължаваха да се приближават. Бледите сини очи го пронизваха.

Натаниел се притисна назад към камъните. Ръката му инстинктивно се сви около Амулета. Допирът на метала беше студен.

Изведнъж чумата се разбунтува, обви се около наемника като наметало. Сякаш изведнъж бе намерила пропукване, слабо място в бронята му. Завихри се като рояк стършели, обгръщайки врага си и жилеше ли, жилеше. Наемникът продължи да върви. Кожата на лицето му запука като стара хартия. Плътта отдолу се стопяваше, сякаш биваше изсмуквана. Черната брада започна да се обезцветява. Бледите сини очи останаха втренчени в Натаниел с изпиваща омраза.

Все по-близо и по-близо. Ръката с ножа се съсухри, не остана нищо освен ръбести кости под кора от кожа. Сега брадата беше сива, после стана бяла; скулите изскочиха между космите като каменни зъбери. На Натаниел му изглеждаше сякаш наемникът се усмихваше. Усмивката се разтегна и разкри невероятно пространство от зъби… Кожата на лицето напълно падна и остана един лъщящ череп с подстригана бяла брада и бледи сини очи, които просветнаха ярко. После изведнъж угаснаха.

Кости в черни дрехи. Следващата му стъпка се превърна в истински погром. Той рухна и се раздроби, пръскайки множество парцали и парчета около краката на Натаниел.

Злата сила на чумата отслабна. Остатъците й бяха изсмукани от Амулета, докато Натаниел куцаше обратно през стаята. Стигна до пиедестала. Погледна през лещите си. От общата аура на съкровищата го заболяха очите. Най-ярък от всички беше Жезълът. Той протегна ръка (подсъзнателно забеляза петната от малките рани по кожата си) и го взе. Изведнъж си припомни колко гладко и леко беше старото дърво.

Натаниел не изпитваше триумф. Бе прекалено слаб. Жезълът се намираше в ръката му, но дори само мисълта да го задейства го обезкуражаваше. Повдигаше му се от болката в рамото. Съзря виновника за това — окървавен сребърен диск на пода. До него имаше втори диск — онзи, който той беше изпуснал. Приведе се сковано и го прибра в джоба си.

Жезълът, Амулетът… Трябваше ли му още нещо? Той огледа предметите на пиедестала. Някои, за които бе чувал, не му трябваха веднага. Другите просветваха тайнствено и беше най-добре да не се пипат. Без повече да се бави той напусна стаята със съкровищата.

По пътя обратно през коридора сенките-пазители, привлечени от пулсиращите аури на Жезъла и Амулета, се опитаха да го причакат. Смразяващото им синьо сияние биваше погълнато от Амулета. Всяка една, която се нахвърляше върху Натаниел, биваше много бързо засмуквана в нефритения камък. Натаниел остана необезпокояван. Докато минаваше, той взе бързоходните ботуши. Няколко минути по-късно прекоси линията от плочки и се озова в преддверието.

Гадателското му стъкло лежеше върху бюрото.

— Дяволче, имаш три задачи и след това си свободно.

— Сигурно се майтапиш. Едната от тях е невъзможна, нали? Като да направя въже от пясък? Да построя мост до Другото място? Давай. Кажи ми най-лошото.

Докато дяволчето го нямаше, магьосникът седеше превит на бюрото, подпирайки се на Жезъла. Рамото му пулсираше силно. Кожата по лицето и ръцете му все още пареше. Дишаше неравномерно и задъхвайки се.

Дяволчето се върна. Лицето му беше току-що почистено и сияеше. Едва сдържаше нетърпението да си тръгне.

— Първата задача. Точно в този момент висшите духове напускат сградата. Гледай. — От дълбините се появи картина: Натаниел разпозна старата фасада на Уестминстър. В стената бе взривена дупка. Оттам се изсипваше беснееща тълпа — мъже и жени от правителството подскачаха със странни, нечовешки движения. Просветваха Детонации, искряха Инферно, безразборни магически светкавици прелитаха и изчезваха. Сред тях крачеше ниската, пълна фигура на Куентин Мейкпийс.

— Тръгват — отбеляза дяволчето. — Около четиридесет са, мисля. Някои от тях все още се движат несигурно на краката си, като новородени телета. Но съм сигурен, че ще свикнат.

Натаниел въздъхна.

— Много добре.

— Втората задача, шефе. Ще намериш склад за оръжие нагоре по стъпалата, третата врата вляво. Третата задача…

— Да? Къде е тя?

— На горния етаж, хващаш вдясно, след Залата на статуите. Вратата право напред. Ето, мога да ти покажа, ако искаш. — Оформи се картина: кабинет на администратор в Уайтхол. На пода, в пентаграма, напълно неподвижно лежеше момиче.

— Приближи — нареди Натаниел. — Можеш ли да се приближиш до нея?

— Аха. Но гледката не е хубава. Все пак е същото момиче. Не мисли, че не е. Ето. Виждаш ли какво имам предвид? Поначало не бях много сигурен, но разпознах дрехите…

— О, Кити — рече Натаниел.