Джонатан Страуд
Портата на Птолемей (28)

22

Кити се събуди от заслепяваща я светлина и остра болка в едната си страна. След като изминаха няколко секунди и тя лежа напълно неподвижно, усети пулсирането на кръвта в главата си и сухотата в отворената си уста. Китките я боляха. Миришеше ужасно на изгорял плат, а едната й ръка бе плътно притисната.

В гърдите й се надигна паника. Изви крайници, отвори очи, опита се да повдигне глава. Бе възнаградена с цялостна болка и започна да разбира положението си: китките й бяха завързани, лежеше на нещо твърдо, някой се бе навел до нея и я гледаше в лицето. Натискът върху едната ръка внезапно изчезна.

— Чуваш ли ме? Добре ли си?

Кити отвори леко очи. Една тъмна фигура изплува на фокус. Магьосникът Мандрейк, наведен близо до нея. Изглеждаше загрижен и облекчен.

— Можеш ли да говориш? Как се чувстваш?

Гласът на Кити бе слаб.

— Ти ли ми държеше ръката?

— Не.

— Добре.

Вече свикваше със светлината. Постепенно и двете й очи се отвориха и тя се огледа. Седеше на пода в края на огромна каменна стая, по-стара и по-величествена от всичко, което бе виждала. Сводест таван, поддържан от дебели колони. На пода по плочките бяха постлани красиви килими. По стените, в множество ниши, стояха статуите на царствени мъже и жени, облечени в старомодни костюми. Под тавана се носеха магически сфери, хвърляйки постоянно менящи се светлини и сенки. По средата на стаята имаше лъскава полирана маса и седем стола.

Откъм близкия край на масата напред-назад вървеше един мъж.

Кити се напрегна да се премести, движение затруднено от вървите, които стягаха китките й. Нещо се заби в гърба й. Тя изруга.

— Ах! Можеш ли…?

Мандрейк вдигна ръце. Бяха здраво стегнати заедно с пръстите от тънка бяла връв.

— Опитай да се извиеш наляво. В момента си се облегнала на една каменна обувка. Внимателно. Ранена си лошо.

Кити се премести настрани и й стана малко по-удобно. Погледна надолу към тялото си. Едната страна на палтото й бе почерняла и изгоряла. Виждаше парцаливи парчета от ризата си отдолу и обгорелия край на книгата на господин Бътън във вътрешния си джоб. Навъси вежди. Как се беше…?

Театъра! Изведнъж си спомни всичко: експлозиите в ложата отсреща, светлините, морето от демони в партера долу. Да, и Мандрейк до нея, пребледнял и уплашен, дебелият дребен мъж, притиснал ножа към гърлото му. Тя се беше опитала…

— Радвам се, че си жива — каза магьосникът. Лицето му бе сиво, но гласът му беше спокоен. По шията му имаше засъхнала кръв. — Имаш впечатляваща устойчивост. Можеш ли да виждаш и през Илюзиите?

Тя разтърси глава раздразнено.

— Къде сме? Какво е…?

— Залата на статуите в Уестминстър. Това е стаята, където се събира Съветът.

— Но какво се случи? Защо сме тук? — Обхвана я паника. Трескаво задърпа вървите.

— Успокой се… наблюдават ни. — Той тръсна глава към фигурата до масата. Беше някой, когото Кити не познаваше: млад мъж с дълги, криви крака, който крачеше напред-назад.

— Да се успокоя? — Кити нададе задушаващ я вик на ярост. — Как смееш? Ако бях свободна…

— Да, но не си. Нито пък аз. Така че млъкни за малко и ме остави да ти кажа какво се случи. — Наведе се по-близо. — Цялото правителство бе пленено в онзи театър. Всички. Мейкпийс използва множество демони, за да ги хване.

— Имам си очи, нали? Видях всичко това.

— Добре, хубаво. Е, някои може да са били убити, но повечето, смятам, са живи, само че са овързани и със запушени усти, така че не могат да призоват нищо. Всички ние бяхме подбрани и изведени отзад, където чакаха камиони. Натикаха всички вътре; нахвърляха министрите върху другите, като торби с картофи. Камионите тръгнаха от театъра и дойдоха тук. Никой извън театъра все още не знае какво се е случило. Не знам къде закараха пленниците. Сигурно са затворени някъде наблизо. Мисля, че точно с това се занимава Мейкпийс сега.

Главата на Кити я болеше. Напрягаше се да разбере неизреченото.

— Той ли беше, който — тя погледна надолу към тялото си — ми причини това?

— Точно той. Инферно. Отблизо. Когато се опита да… — бледото му лице леко се изчерви — … когато се опита да ми помогнеш. Трябваше да си мъртва; всъщност, мислехме, че си мъртва, но точно когато наемникът ме вдигаше, ти изстена и помръдна, така че взе и теб.

— Наемникът ли?

— Не питай.

Кити остана мълчалива за момент.

— Значи Мейкпийс поема властта?

— Явно така си мисли. — Магьосникът се намръщи. — Човекът е напълно луд. Как планира да ръководи Империята без управляваща класа, не мога да разбера.

Кити изсумтя.

— Твоята управляваща класа не се справяше особено добре, нека да си го кажем. Може пък това да е за добро.

— Не ставай глупава! — Лицето му потъмня. — Нямаш ни най-малка представа… — Удържа се с голямо усилие. — Съжалявам. Ти не си виновна. Поначало изобщо не трябваше да те водя в театъра.

— Така е. — Кити огледа залата. — Но това, което не разбирам е, защо двамата с тебе сме тук!

— Нито пък аз. Отделиха ни поради някаква причина.

Кити изгледа човека, който вървеше напред-назад до масата на Съвета. Изглеждаше нервен; често си поглеждаше часовника и отправяше очи към двойната врата.

— Не изглежда толкова опасен — прошепна тя. — Не можеш ли да извикаш някой демон и да ни измъкнеш оттук?

Мандрейк изпъшка.

— Всичките ми роби са на мисия. Ако можех да се добера до някоя пентаграма, щях да ги призова лесно, но без такава и с вързани пръсти, нямам шанс. Не мога да извикам нищо повече от дяволче.

— Безполезно — изстреля Кити. — И ти се наричаш магьосник.

Мандрейк се нацупи.

— Дай ми време. Моите демони са силни, особено Кормокодран. С малко късмет ще имам възможността да…

Вратите в края на залата се отвориха с трясък. Мъжът край масата се завъртя. Кити и Мандрейк обърнаха глави.

В стаята влезе малка процесия.

Първите няколко човека бяха непознати за Кити. Един дребен мъж с кръгли, влажни очи и телосложение като клонка през зимата; мрачна, малко мърлява жена; джентълмен на средна възраст с бледа, лъщяща кожа и издадени устни. Зад тях вървеше млад мъж, слаб, с пъргава походка, гелосана червеникава коса и очила, курдисани на малкия му нос. Около тях сякаш витаеше чувство на потиснато вълнение. Кикотеха се, хилеха се и се оглеждаха с бързи, нервни движения.

Кривокракият до масата побърза да се присъедини към тях.

— Най-после! — рече. — Къде е Куентин?

— Тук съм, приятели!

През вратите влезе Куентин Мейкпийс, във ветреещ се смарагдовозелен редингот, с издути като на малък петел гърди. Поклащаше рамене и въртеше ръце във високомерно перчене. Мина покрай другарите си, потупа шумно червенокосия по гърба, разроши косата на жената и намигна на останалите. Продължи към масата, поглеждайки собственически насам-натам из стаята. Забелязвайки седналите до стената Кити и Мандрейк, той размаха дебелия си пръст.

На масата на Съвета Мейкпийс си избра най-големия стол, богато гравиран златен трон. Настани се и кръстоса крака. С широка усмивка извади от джоба си огромна пура. Щракна с пръсти: на върха на пурата избухна тлеещ огън. Куентин Мейкпийс я постави между устните си и вдъхна с наслада.

Кити чу как Мандрейк до нея се задъхваше яростно. Тя самата не виждаше нищо повече от една театрална показност в това изпълнение. Ако не беше затворник, може би дори щеше да се забавлява.

Мейкпийс махна широко с пурата.

— Клайв, Руфъс! Бихте ли били така добри да докарате нашите приятели тук? — Червенокосият се приближи, последван от другаря си с дебелите устни. Грубо и без много да се церемонят с тях, Кити и Мандрейк бяха вдигнати на крака. Кити забеляза, че и двамата конспиратори се отнасяха към Мандрейк със злобна омраза. Докато Кити ги наблюдаваше, по-възрастният, с жадно разтворени устни, пристъпи напред и силно удари Мандрейк през лицето.

Мъжът потърка ръката си.

— За онова, което причини на Лавлейс.

Мандрейк се усмихна слабо.

— Никога досега не ме беше удряла мокра риба.

— Чувам, че си ме търсил, Мандрейк — каза червенокосият. — Е, какво ще ми направиш сега?

От златния стол се чу сладък глас:

— Спокойно, момчета, спокойно! Джон е наш гост. Привързан съм към него! Докарайте ги тук.

Сграбчиха Кити за рамото, избутаха я напред и двамата с Мандрейк застанаха на едно килимче пред масата.

Останалите конспиратори се бяха настанили. Очите им изглеждаха враждебни. Жената с мрачното лице заговори.

— Какво правят те тук, Куентин? Моментът е съдбоносен.

— Трябва да убиеш Мандрейк и да приключиш с него — каза магьосникът с рибешкото лице.

Мейкпийс си дръпна от пурата. Малките му очички блестяха от радост.

— Руфъс, ти си прекалено прибързан. Ти също, Бес. Вярно, че Джон все още не е част от нашата група, но силно се надявам, че може да стане. Дълго сме били съюзници, той и аз.

Кити изгледа косо младия магьосник. Едната му буза, където бе попаднал ударът, беше зачервена. Той не отвърна.

— Нямаме време да си играем игрички. — Говореше малкият човек с големите влажни очи; гласът му звучеше носово, пискливо. — Трябва да вземем властта, както ни обеща. — Той погледна надолу към масата и прокара пръсти по нея с жест, едновременно алчен и изплашен. На Кити й изглеждаше слаб и страхлив, и същевременно ядосан от тази си страхливост. От това, което виждаше, никой от конспираторите не беше по-различен, като изключим Мейкпийс, който излъчваше самодоволство на златния си трон.

Драматургът изтръска голям къс пепел върху персийския килим.

— Няма никакви игрички, скъпи ми Уидърс — рече той усмихнато. — Мога да те уверя, че съм напълно сериозен. Шпионите на Девъро отдавна докладват, че сред обикновените хора Джон е най-популярният от магьосниците. Той може да придаде на новия ни Съвет едно ново, привлекателно лице. Е, със сигурност по-привлекателно от това на всеки един от вас. — Изхили се на недоволството, което причини изказването му. — Освен това той има талант и амбиция в излишък. Имам чувството, че отдавна търси начин да изрита Девъро и да започне начисто… Не е ли така, Джон?

Кити отново погледна Мандрейк. Бледото му лице дори не загатваше за мислите му.

— Трябва да дадем на Джон малко време — рече Куентин Мейкпийс. — Всичко ще му се изясни. А съвсем скоро и вие ще получите цялата власт, с която можете да се справите, господин Уидърс. Само ако добрият Хопкинс побърза, ще можем да продължим. — Той се изсмя сподавено на себе си. При този звук, при споменаването на това име, Кити го позна.

Сякаш някакво плътно було се свлече от очите й. Тя отново се върна назад, преди три години, по времето на Съпротивата. Според съвета на приличащия на мишка чиновник, Клем Хопкинс, тя бе отишла на тайна среща в един запустял театър. А когато стигна… последва кама, опряна в гърлото й, тих разговор с мъж, когото не видя и чиито напътствия ги отведоха до абатството и до ужасния пазител на криптата…

— Ти! — извика тя. — Ти!

Всички очи се обърнаха към нея. Тя стоеше неподвижна като пън, втренчена в мъжа на златния трон.

— Ти беше дарителят — прошепна тя. — Ти беше този, който ни предаде.

Господин Мейкпийс й намигна.

— Ах! Разпозна ли ме най-сетне? Чудех се дали изобщо ще си спомниш… Разбира се, аз те познах веднага като те видях с Мандрейк. Точно затова ми беше забавно да те поканя на малкото ни шоу тази вечер.

Джон Мандрейк най-после се раздвижи.

— Какво е това? Срещали сте се и преди?

— Не бъди толкова шокиран, Джон! За всичко си имаше добра причина. Чрез помощника ми, господин Хопкинс — когото скоро ще видиш; в момента се занимава с пленниците ни — аз отдавна следях действията на Съпротивата. Забавляваше ме да наблюдавам усилията им, да виждам яростта по лицата на глупаците в Съвета при неуспеха им да ги заловят. Присъстващите правят изключение, Джон! — Отново последва сподавен смях.

Гласът на Кити бе безизразен.

— Ти знаеше за чудовището в гробницата на Гладстон, но все пак вие с Хопкинс ни изпратихте да вземем Жезъла. Приятелите ми умряха заради теб. — Направи малка крачка към него.

— О, стига — Куентин Мейкпийс извъртя очи. — Вие бяхте предатели и то, обикновени хора. А аз бях магьосник. Очаквахте ли да ми пука? И не се приближавай повече, млада госпожице. Следващия път няма да правя магия. Направо ще ти прережа гърлото. — Той се усмихна. — В интерес на истината, обаче, аз бях на ваша страна. Надявах се да унищожите демона. После щях да взема Жезъла от вас за собствена употреба. Всъщност — той изтръска пурата, смени местата на кръстосаните си крака и огледа слушателите си — всъщност резултатът беше смесен: ти избяга с Жезъла и оставихте африта Хонориус да избяга от гробницата. Какво сътресение предизвика Хонориус! Костите на Гладстон подскачаха по покривите със затворен в тях демон! Великолепен спектакъл. Но накара мен и Хопкинс да се замислим…

— Кажи ми, Куентин — Мандрейк проговори отново; гласът му беше мек. — Този господин Хопкинс явно също е бил замесен с голема. Така ли е?

Мейкпийс се усмихна и направи пауза преди да отговори. През цялото време играе, помисли си Кити. Непоправим фукльо, който се отнася към ситуацията като към една от пиесите си.

— Разбира се! — извика Мейкпийс. — Под моите напътствия! Имам пръст в много от бъркотиите. Аз съм артист, Джон, човек с безкрайна креативност. От години Империята върви към упадък и разруха. Девъро и останалите я ръководеха зле и позорно. Знаеш ли, че няколко от пиесите ми трябваше да бъдат спрени в Бостън, Калкута и Багдад, благодарение на местната бедност, безредици и насилие? И тази безкрайна война!… Нещата трябваше да се променят! Е, в продължение на години аз наблюдавам отстрани и експериментирам с разни неща. Първо окуражих моя добър приятел Лавлейс в опита му за бунт. Помниш ли онази несъмнено огромна пентаграма, Джон? Беше моя идея! — Той се изсмя сподавено. — После дойде ред на бедния Дювал. Искаше власт, но нямаше грам изобретателност в себе си. Биваше го единствено да следва съветите ми. Насърчих го чрез Хопкинс да използва голема и да причини безредици. А докато правителството беше объркано — той отново се усмихна на Кити — аз почти се сдобих с Жезъла. Който, между другото, определено възнамерявам да си присвоя още тази вечер.

За Кити повечето от тези неща не означаваха нищо. Тя се взираше в омразния, малък човек на огромния златен стол, почти трепереща от ярост. Тя видя, като от много далеч, лицата на мъртвите си другари. С всяка своя дума Мейкпийс оскверняваше тяхната памет. Не можеше да проговори.

За разлика от нея, Джон Мандрейк явно ставаше все по-разговорлив.

— Всичко това е много интересно, Куентин — каза той. — Жезълът определено ще е полезен. Но как ще управлява правителството? Ти опразни всички отдели. Това несъмнено ще създаде проблеми, дори и при наличието на такива титанични фигури в екипа ти като тези тук. — Той се усмихна към навъсените конспиратори.

Мейкпийс направи непринуден жест.

— Някои от затворниците ще бъдат освободени след време, разбира се, след като се закълнат във вярност.

— А останалите?

— Ще бъдат екзекутирани.

Мандрейк сви рамене.

— Изглежда ми рисковано за теб начинание, въпреки Жезъла.

— Не е така! — За пръв път Мейкпийс изгледаше ядосан. Той стана от стола си и захвърли остатъка от пурата на една страна. — Ние ще увеличим властта си чрез първия творчески акт за две хиляди години магия. Всъщност, ето го и самият човек, който ще ви покаже това. Дами и господа, представям ви господин Клем Хопкинс!

В стаята влезе една скромна и неуверена фигура. Бяха изминали три години от времето, когато Кити го бе видяла за последен път, седнал на масата в едно кафене под приятното лятно слънце. Тогава тя беше още момиче; пиеше млечен шейк и ядеше глазирана кифличка, а той й задаваше въпроси за Жезъла. След като не можа да му даде информацията, която той искаше, господин Хопкинс за пореден път я бе предал — изпрати я в къщата, където в засада я очакваше Мандрейк.

Така беше навремето. През изминалите три години чертите на учения бяха избледнели в паметта й, а сянката му бе нараснала у нея, разпростираше се като зараза дълбоко в съзнанието й. Понякога й се надсмиваше насън.

И ето го сега, пристъпваше тихо по килимите в Залата на Статуите с лека усмивка на лицето. Появата му явно предизвика голямо вълнение сред конспираторите. Последва нетърпеливо размърдване. Господин Хопкинс застана край масата, точно срещу Кити. Погледна първо Мандрейк, после нея. Бледите му сиви очи я изучаваха, лицето му не изразяваше нищо.

— Предател — изръмжа Кити. Господин Хопкинс се намръщи малко, сякаш в недоумение. По никакъв начин не показваше, че я беше познал.

— И така, Клем — Мейкпийс го потупа по гърба, — не се притеснявай от присъствието на младата Кити тук. Просто малка шега от моя страна, за да ти припомня дните на Съпротивата. Все пак, не й позволявай да се приближава до теб. Тя е истинска малка лисица! Как са затворниците?

Ученият кимна енергично.

— Напълно обезопасени, сър. Не могат да мръднат наникъде.

— А навън? Всичко спокойно ли е?

— Има малко безредици в централните паркове. Полицията си върши работата. Никой не знае, че сме напуснали театъра.

— Добре. Значи е време да действаме. Приятели мои, Хопкинс е истинско чудо, абсолютно скъпоценен камък. Ражда идеи така, както аз и вие дишаме въздух. Сънува ги насън, смила ги с вечерята. Точно той пръв забеляза уникалните качества на африта Хонориус. Не е ли така, Клем?

Хопкинс се усмихна леко.

— Щом така смятате, сър.

— Хопкинс и аз веднага забелязахме, че демонът се е вселил в костите на Гладстон. Това не беше просто някаква маскировка, някаква илюзия на същността му: скелетът беше истински. Демонът се беше смесил с реалните кости. Хрумна ни една амбициозна идея: защо не призовем демон в живо тяло? По-точно в живото тяло на магьосник? Ако магьосникът можеше да контролира демона и да използва силата му — какви чудеса само щеше да може да извърши! Вече нямаше да са нужни пентаграми, да се занимаваме с руни и тебешири, нямаше да има риск от фатални грешки! Всъщност и самото призоваване скоро няма да е необходимо!

Кити бе научила достатъчно от господин Бътън, за да осъзнае радикалното естество на това предложение. Знаеше достатъчно, за да споделя дълбокото недоверие на Мандрейк.

— Но рисковете са прекалено големи! — каза той. — Онзи обикновен в кабинета ти — той чуваше как демонът говори в главата му! Щеше да полудее от това!

— Само защото не притежаваше волята да потисне демона. — Мейкпийс ставаше нетърпелив; говореше бързо. — При хора с интелигентност и силен характер, като нас, ефектът ще е единство на личността.

— Нали не казваш, че всички ще поемете риска? — протестираше Мандрейк. — Не и това! Резултатите може да са катастрофални! Не знаете какво може да случи.

— О, всъщност знаем, знаем. Хопкинс призова един демон в себе си преди два месеца, Джон. Не изпита странични ефекти. Нали така, Клем. Кажи им.

— Точно така, сър. — Ученият изглеждаше притеснен от това да е център на вниманието. — Призовах един доста силен джин. Когато влезе, усетих известна борба, сякаш имах жив червей в главата си. Но трябваше само да се концентрирам и демонът прие неизбежното. Сега е напълно спокоен. Почти не усещам, че е в мен.

— Но можеш да използваш силите и знанията му, нали, Хопкинс? — рече Мейкпийс. — Това наистина е доста забележително.

— Покажи ни! — прошепна жената-конспиратор.

— Да, покажи ни! Покажи ни! — Около масата се надигнаха умолителни гласове. Всяко от лицата грееше от яростен, ненаситен копнеж. На Кити й изглеждаха зли, но и безпомощни, като очакващи храна пиленца. Внезапно я изпълни отвращение. Копнееше да се махне оттук.

Очите на Мейкпийс се бяха превърнали в искрящи процепи. Той бутна ръката на учения.

— Какво ще кажеш, Хопкинс? Да им покажем ли нещо малко, просто за да засилим апетита им?

— Ако смятате, че е уместно, сър.

Ученият отстъпи назад и наведе глава концентрирано. После, очевидно без усилие, се издигна във въздуха. Няколко от конспираторите ахнаха. Кити хвърли поглед към Мандрейк. Той гледаше с отворена уста.

Хопкинс се издигна на два метра от пода, после се понесе надалече от масата. Когато се отдалечи на известно разстояние, вдигна ръка, насочвайки я към една алабастрова статуя в далечния край на залата. Изобразяваше плешив, набит магьосник, пушещ пура.

Последва светкавица от синя светлина и статуята експлодира сред сноп от искри. Червенокосият магьосник ахна от вълнение. Останалите станаха и заръкопляскаха или заудряха по масата от радост. Господин Хопкинс се издигна още по-високо към тавана.

— Покажи им още нещо, Хопкинс! — извика Мейкпийс. — Направи шоу!

Очите на всички се насочиха напред. Кити използва шанса си. Бавно, много бавно, тя се отдръпна от масата. Стъпка, две… Никой не забеляза. Всички гледаха как ученият извършваше акробатически подвизи високо под тавана, как мяташе огнени пламъчета от пръстите си…

Кити се обърна и хукна. Двойните врати в края на залата бяха отворени. Стъпките й бяха безшумни върху дебелите, меки килими. Ръцете й бяха завързани, което правеше бягането малко странно, но след секунди тя мина през вратите и излезе навън в каменния коридор с маслени картини по стените и стъклени витрини със златни украшения… Тръгна надясно. Коридорът свършваше с отворена врата.

Кити се втурна вътре. Спря, изруга. Празна стая, вероятно кабинет на някой служител: бюро, рафт с книги, пентаграма на пода. Нямаше изход.

Въздъхна безсилно, обърна се и хукна обратно натам, откъдето бе дошла — отново по коридора, покрай отворените врати. Зави зад друг ъгъл… и се блъсна с пълна сила в нещо твърдо и тежко. Отхвърлена на една страна, тя инстинктивно се опита да спре падането си като протегне ръка, но ръцете й бяха завързани и не можа да го направи. Падна тежко на плочките.

Кити вдигна поглед и спря да диша. Над нея стоеше мъж, фигурата му се очертаваше на фона на сферите на тавана. Висок мъж, облечен в черно. Светлите, сини очи я изучаваха, черните вежди се свиха намръщено.

— Моля ви! — изпъшка Кити. — Моля, помогнете ми!

Брадатият се усмихна. Една ръка в ръкавица се протегна надолу.

В Залата на статуите господин Хопкинс се бе върнал на земята. Лицата на конспираторите бяха удивени. Двама от мъжете издърпваха килимите от средата на стаята. С внасянето на Кити, полузадушена и висяща на яката си във вдигнатата ръка на брадатия мъж, те спряха и пуснаха килимите обратно. Един по един всички се обърнаха да я погледнат.

До рамото на Кити заговори един дълбок глас.

— Какво да правя с това момиче? Хванах я, докато се насочваше към улицата.

Червенокосият тръсна глава.

— Боже. Дори не забелязах, че я няма.

Господин Мейкпийс пристъпи напред с кисела физиономия.

— Госпожице Джоунс, наистина нямаме време за такива лудории… — Той се намръщи, сви рамене и се извърна от нея. — В началото присъствието й ме забавляваше, но ако трябва да съм честен, тя вече не ме интересува. Можеш да я убиеш.