Джонатан Страуд
Портата на Птолемей (20)

15

Кити веднага разбра, че теорията й е била вярна. Реакцията на джина й го показа. Преди да спомене Птолемей, младото египтянче стоеше в края на пентаграмата с лице към нея, с изпъчени гърди и с издадена напред брадичка, като размахваше ръце насам-натам, за да онагледи пространните си изказвания и за да намести препаската си. В момента, в който изрече името му обаче, цялото това размахване и перчене моментално спря. Изведнъж джинът остана напълно неподвижен: лицето му замръзна, тялото му се вкамени, сякаш застинало във времето. Само очите се движеха: бавно, много бавно зениците се преместиха и я фиксираха. Очите на момчето винаги изглеждаха тъмни, но сега бяха станали напълно черни. Без да иска Кити се улови, че ги гледа. Беше като да гледаш безоблачно нощно небе — бяха напълно черни, студени и безбрежни, с малки проблясващи светлинки, недостижими и много далечни… Беше ужасно и все пак красиво. Чувстваше се привлечена като дете към прозорец. Досега стоеше на сигурно място в средата на пентаграмата, но изведнъж раздвижи крака и се наведе напред, подпирайки се на едната си ръка и протегнала другата към тези очи, към тяхната уединеност и празнота. Върховете на пръстите й потрепериха над границите на кръга. Тя въздъхна, поколеба се и протегна ръка напред…

Момчето примигна, клепачите му се движеха бързо, като на гущер. Магията бе развалена. По кожата на Кити пробягаха тръпки. Ръката й се отдръпна. Тя се сви в средата на кръга, по веждите й изби пот. Момчето все така не помръдваше.

— Какво смяташ, че знаеш за мен — каза един глас.

Бе прозвучал навсякъде около нея — не високо, а много отблизо — глас, различен от всички други, които бе чувала преди. Говореше на английски, но окончанията бяха странни, сякаш за него английският бе чужд и странен език. Гласът сякаш идваше от някакво неопределимо разстояние — беше едновременно близък и далечен.

— Какво знаеш? — попита отново гласът, малко по-тихо. Устните на джина бяха неподвижни, черните очи не се отделяха от нея. Кити се прегърби на пода, трепереше, зъбите й бяха здраво стиснати. Нещо в гласа я обезкуражи, но какво? Не говореше злобно или гневно, в никакъв случай. Но беше властен глас от далечно място, глас ужасно заповеднически и същевременно детски.

Тя склони глава и я разклати безмълвно, вторачена в пода.

— КАЖИ МИ! — Сега вече имаше гняв в гласа. Докато говореше, в стаята се чу силен шум — гръмотевица, която разтресе прозореца и прогърмя по дъските на пода, смъквайки парчета изгнила мазилка от стените. Вратата се затръшна (а тя не я бе отваряла, нито я беше виждала отворена). Прозорците се разтресоха и паднаха. В същото време в стаята се изви страшен вятър, развихри се около нея все по-бързо и по-бързо, запращайки купите розмарин и самодивско дърво във въздуха, блъскайки ги в стените. Вятърът подхвана книгата и свещниците, чантата и палтото й и ги развя нагоре-надолу из стаята, виеше и стенеше, въртеше се и се въртеше и въртеше, докато всичко се сля.

Сега вече се движеха и самите стени, откъсваха се от връзките си в пода и се включваха в дивия танц, изхвърляха тухли при въртенето си и обикаляха ли, обикаляха под тавана. А най-накрая и таванът изчезна и отгоре се разпростря ужасната необятност на нощното небе, звездите и луната се въртяха, а облаците се превърнаха в бледи нишки, стрелкащи се във всички посоки, докато единствените неподвижни точки в цялата вселена останаха Кити и момчето в кръговете си.

Кити постави длани върху очите си и зарови глава в коленете си.

— Моля те, спри — изпищя тя. — Моля те!

И безредицата спря.

Тя отвори очи, но не видя нищо. Ръцете й все още бяха на лицето.

Сковано и болезнено предпазливо, тя вдигна глава и свали ръце. Стаята си беше точно както и преди, както винаги: врата, книга, свещници и прозорец, стени, таван, под, а зад прозореца — спокойното небе. Всичко бе тихо, освен… В противоположната пентаграма момчето се раздвижи, бавно-бавно сгъваше колене, после седна отсечено и окончателно, сякаш цялата му енергия го бе напуснала. Очите му бяха затворени. Изморено прокара ръка по лицето си.

Тогава я погледна, а очите му, при все че бяха все така тъмни, не съдържаха нищо от предишната си празнота. Когато заговори, гласът му бе отново нормален, но звучеше изморен и тъжен.

— Ако призоваваш джинове — каза той, — с тях призоваваш и тяхната история. Мъдро е да се придържаш към настоящето от страх от това, което можеш да разбудиш.

С огромна трудност Кити се насили да седне изправена и да се обърне с лице към него. Косата й беше мокра от пот; тя прокара ръка през нея и избърса чело.

— Това не беше необходимо. Аз едва споменах…

— Едно име. Трябва да си наясно какво могат да причинят имената.

Кити прочисти гърлото си. Първият пристъп на страх отшумяваше и се заместваше от тъжно чувство. Тя го потисна.

— Ако толкова искаш да се придържаш към настоящето — тя преглътна ядно — защо постоянно носиш… неговата форма?

Момчето се намръщи.

— Днес си малко по-умна от необходимото, Кити. Какво те кара да мислиш, че нося нечия форма? Дори и в отслабеното си състояние мога да изглеждам както си искам. — Без да се бави много, той промени формата си веднъж, дваж, шест пъти, а всяка форма бе по-стряскаща от предишната, всяка седеше на същото място в кръга. Накрая остана като някакъв гигантски гризач, закръглен и пухкав, с кръстосани задни крака и раздразнено скръстени предни лапи.

Кити не мигна.

— Да, ама обикновено не обикаляш насам-натам като огромен хамстер — изстреля тя. — Винаги се връщаш към същото мургаво дете в препаската. Защо? Защото значи нещо за теб. Това е очевидно. Той е някоя важна личност от миналото ти. Аз само трябваше да разбера кой е.

Хамстерът облиза розовата си лапа и приглади туфа козина зад едното си ухо.

— Не признавам да има някаква истина в тези пресилени твърдения — рече той. — Но съм любопитен. Какво направи след това? Момчето би могло да е всеки.

Кити кимна.

— Вярно. Ето как стана. След последната ни среща много исках да говоря с теб отново. Всичко, което знаех за теб, беше името ти — или поне едно от тях — Бартимеус. Дори само това беше достатъчно трудно, понеже не знаех на какъв език е. Но знаех, че ако търся достатъчно упорито, ти ще се появиш някъде в историческите записки. И така, когато започнах да уча, държах очите си отворени дали не те споменават някъде.

Хамстерът кимна скромно.

— Предполагам, не е отнело много време. Трябва да има безброй споменати мои подвизи.

— Всъщност отне почти година, за да открия и най-дребната следа. Видях имената на купища други демони от всякакви видове и навсякъде в книгите от библиотеката. Постоянно се появяваше Нуда Ужасния, както и един африт на име Чуи, а и нещо наречено Факарл бе прочуто в десетина различни култури. И тогава, най-после се появи ти — беше бегло споменат в една бележка под линия.

Хамстерът настръхна.

— Какво? В кои книги си търсила? Сигурно най-добрите са били вече взети. Някаква си бележка под линия! — Продължи да си мърмори под козината.

— Проблемът ми — рече Кити бързо — беше, че ти невинаги си бил известен като Бартимеус, така че дори и когато имаше много пространни и много важни разкази, не можех да те разпозная. Но бележката под линия ми помогна, защото, разбираш ли, тя свързваше името, което вече знаех — Бартимеус от Урук — с две други: Сакр ал-Джини (не беше ли това персийското ти име?) и Уаконда от Алгонкин. След това можех вече да намеря повече неща за теб тук-та… искам да кажа, навсякъде, където погледнех. И така продължих. Научих малко за някои от задачите и авантюрите ти и открих имената на част от господарите ти, което също беше много интересно.

— Е, надявам се, че си била впечатлена — каза хамстерът. Все още звучеше доста ядосано.

— Естествено — продължи Кити. — Много. Наистина ли си говорил със Соломон?

Хамстерът изсумтя.

— Да, да, само една кратка беседа. — Все пак изглеждаше малко облекчен.

— През цялото време — каза Кити — изучавах изкуството на призоваването. Господарят ми беше доста бавен, а и аз бях бавна, за съжаление, но постепенно напредвах към нивото, където чувствах, че бих могла да те извикам. Но все още нямах следа към самоличността на това момче, което беше жалко, защото знаех, че е било важно за теб. И тогава, изведнъж, открих важната следа! Открих египетското ти име — Рекит — и го свързах с магьосника Птолемей. — Тя избухна, хилейки се триумфално.

— Дори и така да е — рече хамстерът — какво може да ти разкрие това? Имал съм стотици господари и независимо дали пентаграмите са били начертани на пясъка или в степите, враждата…

— Да, да — Кити махна на хамстера да мълчи. — Точно това беше. Един разказ споменаваше за близката връзка на този Птолемей с робите му. Споменаваше също така, че бил още момче, когато умрял. Точно тогава всичко ми се изясни. Точно тогава разбрах самоличността и причината за любимия ти външен вид.

Хамстерът бе зает да почиства един от ноктите на крака си.

— И какви подробности — попита той безгрижно, — би могъл да ти даде разказът за взаимоотношенията между джина и момчето? Просто ми е интересно, нали разбираш.

— Не много — призна Кити. — Всъщност нищо. Не мисля, че вече се знае много за Птолемей като човек. Някои от творенията му са оцелели, вярвам. Споменаваше се за нещо, наречено „Портата на Птолемей“, каквото и да е това…

Тя спря. Хамстерът гледаше нощната луна през прозореца. Накрая обърна главата си към нея и едновременно с това се върна към познатата форма на момчето-магьосник, Птолемей от Александрия.

— Достатъчно — рече момчето. — Какво точно искаш от мен?

Сега, след като догадката й бе потвърдена, Кити откри, че възприятието й за външния вид на джина бе напълно променено. Беше интересно и объркващо да осъзнае, че гледа лицето на истинско момче, мъртво от две хиляди години. Преди това бе гледала на маскировката просто като на една маска, един костюм, една от многото илюзии. Сега, когато все още приемаше, че това е истина, тя не можеше да не усети древното присъствие. Не се съмняваше, че демонът възпроизвежда момчето точно: за пръв път забеляза две бенки на слабия кафяв врат, един тънък, блед белег под брадичката, особените кости на лактите на тънките ръце. В това личеше такова отдаване на детайлите, което можеше да е предизвикано единствено от истинска привързаност или вероятно дори от обич.

Това знание й даде увереност да продължи.

— Добре — рече тя, — ще ти кажа. Но първо искам да повторя — няма да те поробвам. Какъвто и да е отговорът ти, ще те освободя.

— Това е адски великодушно от твоя страна — каза момчето.

— Искам от теб единствено да слушаш внимателно какво имам да ти кажа.

— Ами, ако всъщност почнеш, може и да опитам. — Джинът скръсти ръце. — Все пак ще ти кажа едно нещо, което е в твой плюс — продължи той замислено. — През всички векове на моето тегло, нито един-единствен магьосник не се е интересувал от мен достатъчно, за да попита защо съм в този вид. И защо да го правят? Аз съм „демон“ и следователно, умишлено опърничав. Аз нямам други мотиви освен злобата и изкушението. Заради общия страх и инстинкта за самосъхранение, те никога не ме питат нищо за мен самия. Но ти го направи. Ти си открила някои неща. Не казвам, че е умно, защото си човек, но като цяло опитът не е лош. Така че — махна царствено с ръка, — давай.

— Добре — Кити се намести удобно. — Не знам дали си забелязал, но в Лондон нещата вървят от зле към по-зле. Магьосниците започват да губят контрол. Изпращат обикновените да се бият, търговията намалява. Има много повече бедност, която води до безредици — в някои градове дори имаше бунтове. А има и силно негодувание против… демоните.

— Точно както предрекох, когато говорихме за последно — рече джинът. — Хората започват да забелязват духовете и откриват собствената си устойчивост. Те ще изпробват възможностите си, а после ще започнат да се бият.

Кити кимна.

— Но магьосниците отвръщат на удара. Полицията вилнее, има насилие, арестуват хората и ги отвеждат в затвора. Стават дори и по-лоши неща.

— Случва се — каза момчето.

— Мисля, че магьосниците са готови да извършат ужасни неща — продължи Кити, — за да останат на власт. Съществуват множество тайни групировки от обикновени хора, но те са слаби, разединени. Никой не притежава силата да се противопостави на правителството.

— И това ще стане — каза джинът. — След време.

— Но колко време? Това е въпросът.

— Искаш ли груба догадка? — Момчето наклони глава, докато размишляваше. — Считам, че още две поколения ще са достатъчни. Да кажем петдесет години. Това ще позволи устойчивостта да се изгради до необходимите за успешен бунт нива. Петдесет години не са толкова много. Ако имаш късмет, може да видиш как се случва, когато си сладка, възрастна бабка и друскаш големи дебели бебета на коленете си. Всъщност — той вдигна ръка, прекъсвайки протестния вик на Кити — не, аз греша. Предвиждането ми е неправилно.

— Хубаво.

— Ти никога няма да станеш сладка възрастна бабка. Да кажем по-скоро „тъжна, самотна възрастна бабичка.“

Кити блъсна с юмрук по пода.

— Петдесет години не е достатъчно скоро! Кой знае какво ще са свършили магьосниците дотогава? Целият ми живот ще е отминал! Вероятно ще съм мъртва, когато дойде революцията.

— Вярно е — рече момчето. — Но пък аз все още ще съм тук да гледам. Аз ще съм си точно същият.

— Да — изръмжа Кити. — Не смяташ ли, че си късметлия?

— Така ли мислиш? — Момчето погледна надолу към кръстосаните си крака. Седеше с изправен гръб и кръстосани крака по маниера на египетските писари. — Изминаха две хиляди сто двадесет и девет години, откакто почина Птолемей — каза той. — Той беше на четиринайсет. Осем световни империи се появиха и рухнаха от онзи ден, а аз все още нося лицето му. Кой мислиш, че е късметлията?

Кити не отвърна. Накрая попита:

— Защо го правиш? Защо приемаш формата му, искам да кажа.

— Защото си обещах — рече джинът. — Ще го показвам такъв, какъвто беше. Преди да се промени.

— Ама аз мислех, че никога не е пораснал — каза Кити.

— Да. Така е. Не порасна.

Кити отвори уста да зададе въпрос, но вместо това поклати глава.

— Отклоняваме се от темата — каза тя твърдо. — Не мога да си позволя да чакам и да гледам, докато магьосниците вършат още несправедливости. Животът е прекалено кратък. Необходимо е да се действа сега. Но ние — обикновените хора — не можем да свалим правителството сами. Нужна ни е помощ.

Момчето сви рамене.

— Може би е точно така.

— Така че моята идея, или всъщност моето предложение — рече Кити — е джиновете и другите духове да ни окажат тази помощ. — Тя се облегна назад.

Момчето я изгледа.

— Я пак.

— Вие ще ни помогнете. Все пак, както ти каза току-що — всички ние сме жертви: и джиновете, и гражданите. Магьосниците ни поробват по един и същ начин, независимо дали сме хора или духове. И така. Можем да се обединим и да ги разгромим.

Лицето на момчето беше безизразно.

— Просто ей така?

— Е, няма да е лесно, разбира се. Но трябва да има начин. Например, ако обикновени като мен могат да призовават важни джинове като теб, защо да не можем да завземем правителството заедно? Необходимо е малко мислене и много повече демо… духове да се включат, но ще имаме предимството на изненадата, нали така? А и ще е много по-ефективно за нас да се бием като равни: без роби, без господари. Без да се караме помежду си или да се подвеждаме. Просто едно добро сътрудничество. Няма да има кой да ни спре!

Тя се беше навела напред в пентаграмата си. Мечтата караше очите й да светят. Момчето също изглеждаше запленено; дълго време то не отвърна. Накрая проговори.

— Луда — рече. — Хубава коса, хубави дрешки, но напълно, напълно луда.

Кити се сви отчаяно.

— Само ме слушай…

— Доста от господарите ми през годините са били луди — продължи момчето. — Имал съм религиозни фанатици, които се биеха по задниците с къпини, бездушни господари, които извършваха мрачни масови убийства, скъперници, които страстно желаеха златни съкровища. Имал съм безброй грубияни, които обиждаха и себе си, и другите… Но ти си един извратен и неприятен индивид. Дори ще стигна дотам да ти кажа, че твоята лудост, Кити, може да изглежда безвредна, но ще доведе до твоята смърт, както и до моята, ако не внимавам, така че ще бъда откровен с теб. Това, което току-що предложи, е нелепо поради хиляда причини и ако седна да ги изброявам всичките, ние все още ще си стоим тук, когато Британската империя най-после рухне. Така че, нека ти посоча само две от тях. Никой джин, никой африт, никой способен да срине градове марид или дори и най-незначителният от духовете, никога, ама никога не би се обединил (както каза) с който и да е човек. Обединяване… чуй се! Виждаш ли ни всичките да носим еднакви блузки или нещо подобно и да влизаме в битката ръка за ръка? — Момчето се изсмя. Получи се пронизващ и неприятен звук. — Не! Изстрадали сме прекалено много болка, за да можем някога да гледаме на човека като на съюзник.

— Това е лъжа! — извика Кити. — Пак повтарям — ами Птолемей?

— Той беше уникален! — Момчето сви юмруци. — Той беше изключение. Не го намесвай в това!

— Той опровергава всичко, което каза! — извика Кити. — Със сигурност ще е трудно да се убедят повечето демони, но…

— Трудно ли? Това никога не може да стане!

— Същото каза и за това дали мога да науча достатъчно, за да те призова. Но го направих!

— Напълно неуместно. Нека ти кажа нещо. Стоя си тук и си говоря любезно, поддържам добрия тон, както се очаква от един джин, но през цялото това време те наблюдавам като ястреб, чакам да видя дали ще си подадеш поне пръста извън кръга. Ако го беше направила, щях да съм те нападнал по-бързо от едно мигване на окото и тогава щеше да научиш нещо за хората и демоните, това е сигурно.

— Така ли? — присмя се Кити. — И вместо това ти самият глупаво подаде пръст навън и си взриви поличката. Което малко или много обобщава последните ти няколко хиляди години. Доникъде не можеш да стигнеш сам, приятелче.

— Нима? — Лицето на момчето беше посиняло от ярост. — Е, нека ти изтъкна втората причина, поради която планът ти е толкова калпав, става ли? Дори ако аз исках да ти помогна, дори ако сто други джинове, почти толкова могъщи колкото мен, споделяха това гледище и не искаха нищо повече от това да си пробват късмета с някакви си изкуфели човеци, пак не бихме могли. Защото единственият начин, по който можем да дойдем на земята е чрез призоваване. А това означава да загубим свободната си воля. Това значи болка. Това значи подчинение на господаря. В това уравнение няма знак за равенство.

— Глупости — рече Кити. — Не трябва да става по този начин.

— Разбира се, че така става. Каква е алтернативата? Всяко призоваване ни оковава. Това е положението. Ще потърсиш ли начин да ни освободиш от каишката? При нашата сила? Ще искаш ли да ни дадеш контрол?

— Естествено — каза Кити решително. — Щом това е необходимо.

— Не би го направила! Дори и след милион години.

— Щях. Ако имаше доверие, щях да го направя.

— Така ли? Е, защо не го докажеш веднага? Излез от пентаграмата си.

— Какво?

— Добре ме чу. Прекрачи тези линии. Да, точно онези там. Нека да видим това твое доверие на практика, а? Дай ми власт за секунда. Хайде да видим, че не само можеш да дрънкаш.

Като каза това, момчето скочи на крака, а след секунда и Кити. Стояха в двете пентаграми и се взираха един в друг. Кити прехапа устна. Беше й горещо и студено едновременно. Не беше станало както го планираше. Предложението й беше отхвърлено и последва незабавно предизвикателство. Изобщо не си го беше представяла така. Какво да прави сега? Ако нарушеше правилата на призоваването и излезеше от пентаграмата, Бартимеус можеше да я унищожи и после да изчезне. Устойчивостта й нямаше да му попречи да я разкъса на парчета. Представата за това накара плътта й да затрепери под дрехите.

Тя погледна отдавна починалото момче в лицето. Той й се усмихна по начин, който очевидно трябваше да е любезен, но очите му бяха сурови и присмехулни.

— Е? — попита той. — Какво ще кажеш?

— Току-що ми каза — рече тя дрезгаво — какво смяташ да направиш с мен, ако наруша защитите. Каза, че ще ме нападнеш по-бързо от едно мигване на окото.

Усмивката потрепна.

— О, не обръщай внимание на това. Просто блъфирах. Не е необходимо да вярваш на всичко, което говори старият Бартимеус, нали така? Аз винаги се шегувам, знаеш го. — Кити не каза нищо.

— Хайде, де — продължи момчето, — нищо няма да ти направя. Остави се за малко в моя власт. Може да останеш изненадана. Довери ми се.

Кити прокара пресъхналия си език по долната устна. Момчето се усмихваше повече отвсякога. Така се напрягаше, че повърхността на лицето му бе опъната и напрегната. Тя погледна надолу към тебеширените линии на пода, после погледна крака си, после пак тебешира.

— Това ти е билетът — каза момчето.

Изведнъж Кити осъзна, че бе забравила да диша. Тя издиша силно.

— Не — изпъшка тя. — Не… Така няма да стигнем доникъде.

Тъмните очи я наблюдаваха, устата внезапно се превърна в тънка линия.

— Е — рече джинът кисело, — признавам, че не се и надявах много.

— Не става дума за доверието — излъга тя. — Само дето ти просто би се дематериализирал. Няма да останеш на земята без силата на призоваването, а точно сега аз нямам достатъчно енергия да те призова отново. Искам да кажа — продължи тя отчаяно, — че ако ти и други джинове обедините силите си с мен, бихме могли да разгромим магьосниците и да ги спрем да ви призовават. След като сме ги разгромили, повече никога няма да бъдете викани.

Джинът изсумтя.

— Нямам време за фантазиране, Кити. Чуй се само — дори ти не вярваш и на думичка от това, което казваш. Е, ако това е всичко, сега можеш да ме пуснеш. — Момчето й обърна гръб.

Кити се почувства обзета от огромна ярост. Спомените от последните три години заплуваха пред очите й. Отново усети невероятното усилие, което й бе нужно, за да стигне чак дотук. А сега този горд и ограничен дух отхвърляше идеите й без да се замисли. Дори и за момент не беше ги обмислил внимателно и безпристрастно. Вярно, че подробностите трябваше да се отработят; трябваше да се решат много въпроси, но очевидно някакъв вид сътрудничество беше не само възможно, но и необходимо. Усети, че ще се разплаче, но ядно прогони усещането. Тропна с крак и подът затрепери.

— Значи — изръмжа тя — онова глупаво египетско момче беше достатъчно добро за теб, така ли? Ти му даде доверието си. Тогава защо не и на мен? Какво направи той за теб, което аз не можах? Е? Или пък аз съм прекалено нисша, за да слушам за великите му дела? — Говореше ядно, свирепо, вътре в нея като в жлъчен мехур се събираше презрение към демона.

Той не се обърна да я погледне. Лунната светлина се разливаше по голия му гръб и тънките като клечки крайници.

— Най-вече това, че той ме последва на Другото място.

Кити едва успя да проговори.

— Но това е…

— Не е невъзможно. Просто не е правено.

— Не го вярвам.

— Не ти и трябва. Но Птолемей повярва. И него предизвиках да докаже доверието си в мен. И той го направи по този начин: като създаде Портата на Птолемей. Той премина през четирите стихии, за да ме намери. И плати цената за това, както и предполагаше, че ще стане. След това… ами, ако той беше предложил някой вятърничав съюз между обикновени хора и джинове, вероятно щях да се включа. Нашата връзка не знаеше граници. Но да направя това за теб, въпреки добрите ти намерения…? Съжалявам, Кити. Няма да стане.

Тя зяпаше гърба му и не казваше нищо. Накрая момчето се обърна с лице, скрито в сенките.

— Това, което направи Птолемей, беше уникално — каза меко. — Не бих го поискал от никой друг, дори от теб.

— Това ли го уби? — попита тя.

Той въздъхна.

— Не…

— Тогава каква е цената…?

— Същността ми е малко уязвима днес — каза Бартимеус. — Ще съм ти благодарен, ако удържиш на думата си и ме пуснеш.

— Ще го направя. Но наистина мисля, че можеш да останеш и да поговорим още малко. Направеното от Птолемей не трябва да бъде изключение. Може би просто никой не знае много за тази Порта.

Момчето се изсмя кратко.

— О, със сигурност знаят. Птолемей описа пътуването си. Някои от бележките му оцеляха. Точно като теб, той говореше много глупости за примирие между магьосниците и джиновете. Надяваше се, че други ще последват примера му, ще поемат същия риск като него. И през годините няколко магьосника наистина опитаха, повече заради алчност и жажда за власт, отколкото заради неговия идеализъм. Нещата за тях не минаха добре.

— Защо?

Отговор не последва; момчето се извърна.

— Добре, не казвай нищо — извика тя. — Не ми пука. Сама ще прочета бележките на Птолемей.

— О, разбираш древногръцки, така ли? — Той се изсмя като видя изражението на лицето й. — Просто не се занимавай с това, Кити. Птолемей отдавна го няма, а съвременният свят е мрачен и сложен. Не можеш да го промениш. Грижи се за себе си и се опитай да оцелееш. Така правя аз. — Той мушна с пръст плътта си. — Или поне се старая. Ето, сега Мандрейк почти ме е унищожил.

Кити пое дълбоко дъх. Долу, в някой препълнен с книги ъгъл на разпадащата се вила спеше господин Бътън. Утре сутринта щеше да я очаква рано и във форма, за да започне сравняването на новите документи. Вечерта отново щеше да е в „Жабата“ — да помага за поправянето на бара, да сервира напитки на бездейните граждани… Без стимула на тайния й план, тези перспективи наистина изглеждаха отегчителни.

— Не ми трябва съвета ти — рече тя остро. — Не ми трябва нищо от теб.

Момчето вдигна очи.

— Е, съжалявам, че малко ти смачках самочувствието — каза, — но тези неща трябва да се кажат. Предлагам…

Кити затвори очи и изрече командата. В началото колебливо, после много бързо — изведнъж почувства някаква жестокост: искаше да се отърве от него, да приключи с него.

Въздухът около лицето й се раздвижи, ноздрите й се изпълниха с дим от свещите, гласът на демона затихна. Не й трябваше да поглежда, за да знае, че е изчезнал, а с него и цели три години на надежди и мечти.