Джонатан Страуд
Портата на Птолемей (4)

1

Времената се менят.

Някога, много отдавна, аз бях неповторим. Можех да се завъртя във въздуха върху някой облак и да предизвикам прашни бури с преминаването си. Можех да прорязвам планини, да издигам замъци върху стъклени колони, да повалям гори само с дъха си. Дълбаех храмове в недрата на земята и водех армии срещу легионите на мъртвите по такъв начин, че арфистите в десетки земи свиреха песни в моя памет, а хроникьорите на десетки векове описваха подвизите ми. Да! Аз бях Бартимеус — бърз като гепард, силен като бик, смъртоносен като разгневена кобра!

Но това беше някога.

А сега… е, точно сега лежах на един път, посред нощ, притиснат по гръб и тежестта върху мен ме притискаше все по-силно към земята. Защо ли? Защото върху мен имаше преобърната сграда. Тежеше ужасно. Напрягах мускули, сухожилията ми изпъкваха, но колкото и да се опитвах, не можех да се освободя.

По принцип няма нищо срамно в това да се бориш, когато върху теб падне сграда. Имал съм такива проблеми и преди; това си е част от длъжностната ми характеристика^[1]. Но това помага, ако въпросното здание е бляскаво и огромно. А в този случай страховитата конструкция, която бе изтръгната от основите си и запратена върху мен от голяма височина, не беше нито голяма, нито великолепна. Не беше стената на някой храм, нито пък гранитен обелиск. Не беше мраморният покрив на някой императорски дворец.

Не. Обектът, който ме приковаваше безпомощно към земята, като пеперуда върху подложката на някой колекционер, беше от двайсети век и имаше строго специфично предназначение.

О, добре де, това беше една обществена тоалетна. Доста голяма наистина, но все едно. Бях доволен, че не се случи да мине нито един арфист или хроникьор.

За свое успокоение трябва да кажа, че въпросната тоалетна имаше бетонни стени и много масивен железен покрив, чиято противна аура допринасяше за омаломощаването на вече слабите ми крайници. И без съмнение вътре имаше най-различни тръби и казанчета, както и невероятно тежки кранчета, които още повече увеличаваха общото тегло. Но все пак беше доста жалко шоу един джин с моето положение да бъде смачкан от подобно нещо. Всъщност голямото унижение ме тревожеше повече от смазващата тежест.

Навсякъде около мен водата от спуканите и натрошени тръби се отцеждаше тъжно в канавките. Само главата ми се подаваше свободно през една от бетонните стени; тялото ми бе напълно заклещено^[2].

Дотук с отрицателните страни. Хубавото беше, че не можех да се включва отново в битката, която се водеше по цялата дължина на тази уличка в предградията.

Това си беше една мрачна битка, особено на първо ниво. Не се виждаше почти нищо. Светлините на всички къщи бяха изгасени, уличните лампи бяха вързани на фльонги; пътят беше тъмен като в миша дупка, просто една чернилка. Отгоре студено блестяха няколко звезди. Веднъж или дваж, като далечни подводни експлозии, се появиха и избледняха неясни синьо-зелени светлини.

Нещата бяха по-напечени на второ ниво, където се виждаше как две съпернически ята птици се въртяха и се спускаха едни срещу други, блъскайки се диво с крила, клюнове, нокти и опашки. Подобно грубо поведение би било достойно за порицание при чайки или други долнопробни птици; фактът, че това бяха орли правеше нещата още по-шокиращи.

На по-висшите нива птичите маскировки бяха напълно изоставени и се виждаше истинската същност на биещите се джинове^[3]. От тази гледна точка нощното небе беше залято от стрелкащи се форми, изкривени силуети и зловещи действия.

Честната игра бе напълно пренебрегната. Видях как едно коляно с шип се вряза с хрущене в корема на противника и го запрати с въртене да се възстановява зад един комин. Срам и позор! Ако аз бях там горе, нямаше да направя така^[4].

Да, ама не бях там горе. Бяха ме извадили от играта.

Вижте, ако го беше направил някой африт или марид, може би щях да го преживея. Ама не беше. Всъщност моят победител не беше нищо повече от един женски джин от трето ниво, от онзи вид, който обикновено бих навил като цигара в джоба си и бих изпушил след вечеря. Все още я виждах от мястото, където лежах. Нейната пъргава женска грация беше доста подронена от свинската й глава и дългото градинско гребло, което стискаше в свинските си крака. Ето я — стоеше върху една пощенска кутия и налагаше наляво-надясно толкова енергично, че правителствените сили, към които аз уж принадлежах, се оттеглиха и я оставиха на мира. Голям чешит, явно беше натрупала опит в Япония, ако можеше да се съди по кимоното й. Истината е, че бях подведен от селската й външност и се бях приближил без да вдигна Щитовете си. Преди да се усетя, последва пронизително грухтене, неясно движение и — бам! — беше ме приковала към пътя, прекалено изморен да се освободя.

Малко по малко обаче, моите другари започваха да надвиват. Ето го Кормокодран — беше отскубнал една улична лампа и я въртеше като клонка. Там пък търчеше Ходж и изстрелваше поток от отровни стрелички. Врагът намаляваше и започваше да приема все по-катастрофална маскировка. Видях как няколко големи насекоми бягаха с бръмчене, една или две оси кръжаха истерично наоколо, два плъха се насочиха към хълмовете. Само женското прасе инатливо поддържаше първоначалния си външен вид. Колегите ми се спуснаха напред. Един бръмбар започна да пада спираловидно в облак дим; една оса беше взривена от двойна детонация. Врагът побягна; дори прасето осъзна, че играта свърши. Тя скочи грациозно на една веранда, направи салто към покрива и изчезна. Джиновете победители се впуснаха в яростно преследване.

Улицата беше тиха. Покрай ушите ми се процеждаше вода. От глава до пети бях една огромна болка. Въздъхнах прочувствено.

— Леле-мале — изхили се сподавено един глас. — Девойка в беда.

Трябваше да спомена, че за разлика от всички кентаври и великани около мен, през онази нощ аз бях приел човешки вид. Случи се така, че бях момиче: стройно, с дълга тъмна коса и непреклонно изражение. Естествено, не наподобявах някой точно определен човек.

Говорещият се появи иззад края на общественото заведение и спря да си подостри нокътя на едно стърчащо парче от тръба. Маскировката му не беше изящна; както винаги, бе издокаран като едноок гигант с огромни мускули и дълга руса коса, сплетена по един сложен, момичешки начин. Носеше безформена синьо-зелена работна дреха, която би изглеждала отвратително дори в някое средновековно рибарско селце.

— Една бедна, сладка девойка, прекалено крехка, за да се освободи. — Циклопът огледа внимателно един от ноктите си. Решавайки, че е малко по-дълъг, той го отхапа рязко с малките си остри зъби и го изпили на неравната стена на тоалетната.

— Нещо против да ми помогнеш? — поинтересувах се аз.

Циклопът се огледа напред-назад по празния път.

— По-добре внимавай, скъпа — рече той, облягайки се небрежно на сградата, така че натискът надолу се увеличи. — Има опасни типове по улиците тази вечер. Джинове и фолиоти… и палави дяволчета, които могат да ти сторят зло.

— Млъквай, Аскобол — изръмжах. — Много добре знаеш, че съм аз.

Единственото око на циклопа примигна както подобава под слоя спирала за мигли.

— Бартимеус? — Рече той учудено. — Възможно ли е…? Естествено, великият Бартимеус не би могъл така лесно да бъде хванат в капан! Ти трябва да си някое дяволче или моулър, който най-нахално имитира гласа му и… А, не — грешката е моя! Наистина си ти. — Той повдигна вежди, преструвайки се на шокиран. — Невероятно! Самата мисъл, че благородният Бартимеус е стигнал дотук! Господарят ще бъде извънредно разочарован.

Повиках на помощ и последните остатъци от достойнството си.

— Всички господари са временни — отвърнах. — Всички унижения — също. Изчаквам своето време.

— Естествено, естествено — Аскобол размаха маймунските си ръце и направи малък пирует. — Добре казано, Бартимеус! Не позволяваш на падението си да те потисне. Без значение, че славните ти дни са отминали и че сега си ненужен като Блуждаещо пламъче^[5]! Нищо, че утре сигурно задачата ти ще е да изпрахосмучеш спалнята на господаря, докато кръжиш във въздуха. Ти си пример за нас!

Усмихнах се, оголвайки белите си зъби.

— Аскобол — казах, — не съм се провалил аз, а моите противници. Бил съм се с Факарл от Спарта, с Тлалок от Тулан^[6], с умния Чуй от Калахари. Нашите конфликти разцепваха земята и дълбаеха реки. Аз оцелях. Кой е врагът ми сега? Един хилав циклоп в поличка. Когато се измъкна оттук, не мисля, че този нов конфликт ще продължи дълго.

Циклопът ме изгледа като ужилен.

— Такива ужасни заплахи! Трябва да се засрамиш. На една и съща страна сме, нали? Без съмнение имаш основателни причини да кръшкаш от битката под тази тоалетна. Тъй като съм учтив, няма да разпитвам повече, но мога да кажа, че ти липсва обичайната вежливост.

— Продължителната двугодишна служба я унищожи напълно — казах аз. — Сега съм раздразнителен и измъчен, с един постоянен сърбеж в същността ми, който не мога да начеша. А това ме прави опасен, както ще научиш съвсем скоро. А сега, за последен път, Аскобол: махни това от мен.

Е, последваха още няколко уфкания, пуфкания и цупене, но позирането ми постигна резултат. С едно-единствено свиване на косматите си рамене, циклопът повдигна тоалетната и я махна от мен, запращайки я с трясък на отсрещния тротоар. Едно леко смачкано момиче се изправи несигурно на крака.

— Най-после — рекох. — Нарочно изчака, за да се насладиш на момента.

Циклопът измъкна една отломка от дрехата си.

— Съжалявам — каза той, — но бях прекалено зает да спечеля битката и не можах да ти помогна по-рано. Нали всичко е наред. Нашият господар ще е доволен — поне от моите усилия. — Той ми хвърли кос поглед.

Сега, когато бях във вертикално положение, вече нямах намерение да се разправям повече. Огледах щетите по къщите наоколо. Не беше прекалено зле. Няколко натрошени покрива, разбити прозорци… Размерът на схватката бе успешно ограничен.

— Френската група ли? — попитах.

Циклопът сви рамене, което си беше истински подвиг, при положение че нямаше врат.

— Може би. А може би чехите или пък испанците. Кой може да каже? В наши дни всички ни нападат. Е, времето ме притиска, трябва да нагледам преследването. Оставям те да се погрижиш за раните и болките си, Бартимеус. Защо не пробваш ментов чай или компрес с лайка, като всички останали старци? Адийо!

Циклопът вдигна краищата на робата си и с един тромав скок се изстреля във въздуха. На гърба му се появиха криле и той отлетя с огромен размах. Притежаваше грацията на шкаф за документи, но поне имаше достатъчно енергия да лети. Аз я нямах. Не и преди да си поема дъх.

Тъмнокосото момиче пропълзя до един натрошен комин в близката градина. С пъшкане и предпазливи движения като на инвалид, тя седна тежко и постави глава в дланите си. Затвори очи.

Само кратка почивка. Пет минути бяха достатъчни.

Времето минаваше, зората дойде. Студените звезди избледняха на небето.