Джонатан Страуд
Портата на Птолемей (29)

23

Натаниел видя как наемникът хвърли Кити на килима. Видя как отхвърля назад черното си наметало, посяга към колана и измъква дълъг нож, извит като ятаган. Видя го как посяга да я хване за косата, как вдига главата й, как оголва гърлото й…

— Чакай! — Натаниел пристъпи напред; говореше с толкова авторитет, колкото беше успял да събере. — Не я докосвай! Искам я жива.

Ръцете на наемника спряха. Той погледна Натаниел с уверените си бледосиви очи. После бавно и много целенасочено продължи да издърпва главата на Кити назад и да наглася ножа.

Натаниел изруга.

— Чакай, казах.

Конспираторите наблюдаваха с известна доза забавление. Бледото, мазно лице на Руфъс Лайм се изкриви.

— Едва ли си в положение да нареждаш, Мандрейк.

— Точно обратното, Руфъс. Куентин ме покани да се присъединя към вас. А след като видях забележителната демонстрация на господин Хопкинс, аз с удоволствие ще приема това предложение. Резултатите са изключително впечатляващи. Това означава, че съм един от вас.

Куентин Мейкпийс бе зает да разкопчава яркозеления си редингот. Очите му се бяха свили пресметливо. Той погледна Натаниел подозрително.

— Решил си да се съгласиш с нашия малък план?

Натаниел срещна погледа му възможно най-спокойно.

— Така е, наистина — каза той. — Твоят план е един гениален акт, майсторски ход. Само ми се иска да ти бях обърнал повече внимание, когато ми показа експеримента с онзи обикновен мъж завчера. Но сега възнамерявам да поправя това. Междувременно, строго погледнато, момичето все още е мой затворник, Куентин. Аз имам… планове за нея. Никой освен мен няма да я докосва.

Мейкпийс потърка брадичката си. Не отвърна. Наемникът леко намести ножа в ръката си. Кити се взираше в пода невиждащо. Натаниел усети как сърцето му блъска в гърдите.

— Много добре. — Мейкпийс внезапно се раздвижи. — Момичето е твое. Остави я, Верок. Джон, ти се изказа добре и потвърди доброто ми мнение за теб. Но внимавай: лесно е да говориш, но е по-добре да действаш! След секунда ще те освободим и ще наблюдаваме как се свързваш с демон по твой избор. Но първо ще се подготвя за собственото си призоваване! Бърк! Уидърс! Разчистете тези килими! Пентаграмите трябва да са готови!

Той се обърна, за да даде допълнителни заповеди. Наемникът отпусна безизразно хватката си от косата на Кити. Натаниел, усещащ враждебните погледи върху себе си — най-вече Дженкинс и Лайм го гледаха с неприкрито подозрение — не бързаше да застане до нея. Тя остана където си беше, превита на колене, с наведена глава, с коса паднала върху лицето й. Гледката го съкруши.

За втори път тази вечер Кити Джоунс едва не бе умряла и всичко това единствено заради неговите действия. Защото той я беше открил, защото той я беше изтръгнал от спокойния й нов живот и я беше взел със себе си, само за да задоволи егоистичното си любопитство.

Когато в театъра я беше ударило Инферното, Натаниел я сметна за мъртва. Бе го обзела огромна тъга. Бе почти съкрушен от вина. Въпреки рязкото предупреждение на наемника, той се беше хвърлил към нея и чак тогава осъзна, че тя дишаше. През следващия един час, докато тя остана в безсъзнание, чувството на срам бавно нарастваше. Малко по малко той започна да осъзнава глупостта си.

И без това през последните няколко дни той бе започнал да се дистанцира от името Мандрейк, от ролята, която в продължение на години му беше втора природа. Но чак след събитията в театъра това дистанциране се превърна в истинско отделяне. Двете ключови, сигурни неща, които го направляваха — вярата му в неуязвимостта на правителството и в достойнствата на мотивите му — бяха изтръгнати само за секунди. Магьосниците бяха надвити. Кити бе повалена. И двамата бяха в ръцете на Мейкпийс и Натаниел с ужас разпозна в тези закоравели, безразлични ръце, едно свое собствено отражение.

Поначало чудовищното престъпление на Мейкпийс почти го заслепи със същността си: театралната показност на преврата, странната извратеност на демоните в човешко тяло, всичките глупави приказки за гения и креативността — това помагаше да се отвлече вниманието от баналната реалност на истината. Това не беше нищо повече от поредния амбициозен малък човек, борещ се за власт. Нищо по-различно от Лавлейс или Дювал, или — при тази мисъл Натаниел усети мраз по гърба си — от собствените му размишления същата тази вечер, докато седеше в колата и си мечтаеше да сграбчи Жезъла и да сложи край на войната. О, да, беше си казал, че е за добро, за да помогне на обикновените граждани и да спаси Империята. Но как свършваше този идеализъм? С лежащи на пода тела, като това на Кити.

Колко явни и очевидни са били амбициите му! Мейкпийс го бе видял. Фарар също. Госпожица Лутиен го беше разбрала и го отмина.

Нищо чудно, че Кити се отнесе към него толкова пренебрежително. Докато гледаше тялото й в Залата на статуите, той започна да споделя презрението й.

Но, тя се беше събудила и с облекчението у него се породи нова решителност.

Конспираторите бяха заети. Търчаха напред-назад и носеха принадлежности за призоваване: свещи, купи, билки и цветя. Тежките килими от средата на стаята бяха издърпани и безцеремонно захвърлени настрани. Отдолу се откриха няколко пентаграми, красиво инкрустирани със седеф и ултрамарин. Мейкпийс застана в една от тях, разсъблечен до кръста, разпореждащ се, задъхан, издаващ пискливи команди.

Кити Джоунс стоеше свита както и преди.

Натаниел пристъпи напред, наведе се до нея и проговори меко.

— Кити, стани. — Протегна завързаните си ръце. — Хайде. Точно така. Седни тук. — Той бутна настрани един тежък стол от червеникаво дърво и й помогна да седне. — Почини си. Добре ли си?

— Да.

— Тогава чакай. Ще те измъкна оттук.

— И как по-точно?

— Довери ми се. — Той се облегна на масата и прецени ситуацията. До вратата стоеше наемникът; скръстил ръце, той гледаше неумолимо към тях. Оттам нямаше начин да се избяга. Самите конспиратори бяха слаби; сега вече ясно се виждаше защо ги бе избрал Мейкпийс. Той бе подбрал слабите, пренебрегнатите, онези изяждани от завист и злоба хора, които биха се възползвали от възможността, но никога нямаше да представляват заплаха за него. Драматургът беше различна работа, забележителен магьосник. Без демоните си Натаниел бе безпомощен.

Мейкпийс… Той прокле собствената си глупост. От години подозираше наличието на предател на високо ниво в правителството, някой свързан със заговорите и на Лавлейс, и на Дювал. Бяха необходими четирима магьосници за призоваването на великия демон Рамутра в Хедълхам. Четвъртият никога не бе видян, с изключение на един бърз поглед в едно кабрио — проблясване на слънчеви очила, червена брада… и край. Мейкпийс маскиран? Сега вече беше лесноразбираемо.

По времето на аферата с голема, Натаниел остана изненадан колко лесно драматургът бе открил местонахождението на бегълката Кити. Това трябва да го беше свършил Хопкинс. Освен това — контактите на Мейкпийс със Съпротивата. Натаниел изскърца със зъби. Колко бързо само Мейкпийс го бе спечелил, използва го като съюзник, направи го на глупак. Е, не всичко беше свършило.

С каменно лице Натаниел наблюдаваше как господин Хопкинс побърза да се подчини на заповедите на водача си. Значи това бе мистериозният учен, когото търси толкова дълго! Из тялото на негодника се разхождаше силата на демон — в това нямаше съмнение. Но хрисимият, малък човек едва ли би се опрял на Кормокодран, Аскобол и другите джинове. Само да можеше Натаниел да ги извика до себе си! А докато Хопкинс причиняваше неприятности тук, некомпетентните джинове бяха на два километра и напразно го чакаха в хотел „Амбасадор“!

Веждите на Натаниел се сключиха от безсилен яд. Той подръпна вървите, които стягаха ръцете му. Можеше единствено да чака Мейкпийс да го освободи и да го остави да стъпи в някоя пентаграма. Тогава можеше да действа. За секунди джиновете му щяха да бъдат призовани, а на предателите да се потърси сметка.

— Приятели мои, готов съм! Елате — Мандрейк, госпожице Джоунс — трябва да се присъедините към зрителите! — Мейкпийс стоеше в най-близкия кръг, с навити ръкави на ризата си и разкопчана яка. Бе заел героична поза: ръце на хълбоците, изнесен напред таз, с разкрачени крака като за възсядане на кон. Конспираторите се събраха на почтено разстояние. Дори и наемникът демонстрира известен интерес и се приближи малко. Заедно, Натаниел и Кити се приближиха до пентаграмата.

— Настъпи моментът! — извика Мейкпийс. — Моментът, за който работих толкова години. Единствено тръпката от очакването, приятели мои, ме крепи да не избухна от дълго сдържани емоции! — С енергичен и претенциозен жест той измъкна дантелена кърпичка от джоба и попи очите си. — Колко пот, колко сълзи съм пролял, за да стигна чак дотук? — извика. — Кой може да каже? Колко кръв…?

— Да оставим това — прекъсна го кисело Руфъс Лайм, — няма ли да е по-добре да започваш? Някои от свещите изгарят.

Мейкпийс го изгледа вбесено, но върна кърпичката в джоба си.

— Много добре. Приятели мои, след успеха на Хопкинс в укротяването на демон с посредствена сила — Хопкинс се усмихна леко, което можеше да означава какво ли не — аз реших да упражня значителните си способности и да укротя по-велико същество.

Замълча.

— Точно тази вечер Хопкинс откри в Лондонската библиотека томче, което изброява имената на духове от Древна Персия. Реших да използвам едно име, което той откри там. Приятели мои, тук и сега, пред очите ви, аз ще призова в себе си великия демон известен като… Нуда!

Натаниел нададе приглушено възклицание. Нуда? Човекът беше луд.

— Мейкпийс — рече той, — ти се шегуваш. Тази процедура е достатъчно рискована дори и без да пробваш нещо толкова силно.

Драматургът присви устни раздразнено.

— Не се шегувам, Джон, просто съм амбициозен. Господин Хопкинс ме увери, че контролът е най-простото нещо, а аз имам много силна воля. Надявам се не намекваш, че не ставам за това.

— О, не — каза бързо Натаниел. — В никакъв случай. — После се наведе към Кити. — Човекът е пълен глупак. — Нуда е ужасно създание; едно от най-страховитите, за които се разказва в аналите. След него Персеполис е останал в руини…

Кити се наведе към него.

— Знам. Унищожил е личната армия на Дарий.

— Да — кимна Натаниел. После примигна. — Какво? Откъде знаеш?

— Джон! — Гласът на Мейкпийс звучеше обидено. — Стига ласки! Трябва ми тишина. Хопкинс, ако видиш, че нещо се обърква, обърни процеса. Използвай Отмяната на Аспри. Добре. Тихо всички.

Куентин Мейкпийс затвори очи, сведе глава към гърдите си, размаха ръце и изви пръсти. Дишаше дълбоко. После повдигна брадичка, отвори очи и започна да декламира заклинанието с висок и ясен глас. Натаниел слушаше внимателно: както и преди, това бяха доста прости латински призовавания, но поради силата на идващия дух трябваше да се подсилят с множество заключващи думи и усукани допълнителни условия, които се наслагваха едно върху друго, за да подкрепят обвързването. Трябваше да признае, че Мейкпийс го правеше добре. Минутите минаваха, той не сгреши нито веднъж, не обърна внимание на потта, стичаща се по лицето му. В залата цареше тишина: Натаниел, Кити, конспираторите — всички гледаха като хипнотизирани. Най-ненаситен от всички беше господин Хопкинс — той се бе навел напред с отворена уста. Имаше изгладнял вид.

На седмата минута стаята изстина. Не бавно, а изведнъж, сякаш внезапно беше натиснато някакво копче. Всички започнаха да треперят. На осмата минута се понесе изключително сладък аромат, на лен и жълтурче. На деветата минута Натаниел забеляза нещо в кръга на Мейкпийс. Намираше се на трето ниво — нещо неясно, непостоянно, засмукващо светлината: тъмна, рогата маса, ту висока, ту широка, разперваше ръце и притискаше пентаграмата. Натаниел погледна надолу. Стори му се, че вижда как инкрустираните граници на кръга леко се огъват в пода. Чертите на новодошлото не се виждаха. То се извиси над Мейкпийс, който продължаваше да говори, напълно несъзнаващ новото присъствие.

Мейкпийс стигна до кулминационната точка в командата си, моментът, в който обвързваше демона вътре в себе си. Изрече последните думи с вик и тъмната фигура изчезна с едно примигване.

Мейкпийс спря. Бе напълно неподвижен. Очите му гледаха отвъд публиката, сякаш към нещо далечно.

Всички гледаха, замръзнали на място. Мейкпийс не направи нищо; лицето му бе безизразно.

— Хопкинс — рече дрезгаво Руфъс Лайм. — Отпрати го… Бързо!

Със силен вик Мейкпийс се върна към живота. Беше напълно неочаквано. Натаниел изпищя, всички подскочиха. Дори наемникът отстъпи назад.

— Успех! — Мейкпийс подскочи от кръга си като пляскаше с ръце, скачаше, рипаше, лудуваше и се въртеше. — Успех! Такъв триумф, дори не знам откъде да започна…

Конспираторите се приближа малко. Дженкинс гледаше внимателно над очилата си.

— Куентин… вярно ли е? Какво е чувството…?

— Да! Нуда е тук! Чувствам го отвътре! Ах… за момент или два, приятели мои, имаше борба — признавам. Ефектът беше смущаващ. Но аз му заповядах да ми се подчини най-строго, с всички сили. И усетих как демонът се сви. Той ми е подвластен. Знае кой е господарят! Какво е чувството? Трудно е да се опише… Не е точно болезнено… Усещам го като твърд, горещ въглен в главата си. Но когато ми се подчини, почувствах такъв прилив на енергия! О, не можете да си представите!

При тези думи конспираторите изригнаха в шумно тържествуване — пищяха и подскачаха от радост.

— Силата на демона, Куентин! — изкрещя Лайм. — Използвай я!

— Още не, приятели мои. — Мейкпийс вдигна ръка да ги успокои и стаята утихна. — Мога да разруша тази стая — рече той, — да я превърна в прах, ако реша. Но ще има достатъчно време за забавления след като ме последвате. Вървете в пентаграмите си! Призовете демоните си! После ще поемем съдбата си! Ще вземем Жезъла на Гладстон и ще се разходим из Лондон. Вярвам, че някои обикновени организират демонстрации. Първата ни задача ще е да ги поставим на мястото им.

Като нетърпеливи деца, конспираторите наскачаха в кръговете си. Натаниел сграбчи ръката на Кити и я дръпна настрани.

— След секунда — изсъска той, — ще бъда извикан да се присъединя към тази лудост. Ще се престоря, че го правя. Не се тревожи. В последния момент ще използвам пентаграмата да призова група от най-силните джинове. С малко късмет те ще унищожат Мейкпийс и останалите глупаци. Най-малкото ще имаме възможността да избягаме! — Той замлъкна триумфално. — Не ми изглеждаш много впечатлена.

Очите на Кити бяха изморени и очертани с червени кръгове. Беше ли плакала? Той не бе забелязал. Тя сви рамене.

— Надявам се да си прав.

Натаниел преглътна раздразнението си. В интерес на истината и той беше нервен.

— Ще видиш, че ще успея.

Призоваванията в залата започнаха. Руфъс Лайм, със здраво затворени очи и отворена рибешка уста, произнасяше думите в сподавено грачене. Клайв Дженкинс беше махнал очилата от малкия си нос и ги държеше тревожно в ръце, докато говореше бързо и монотонно. Останалите, чиито имена Натаниел не помнеше, стояха в различни пози: прегърбени, изправени, треперещи, заекващи при изричането на призоваванията, и извършваха необходимите жестове. Хопкинс и Мейкпийс се разхождаха одобрително между тях.

— Джон! — Беше Мейкпийс. С възторжени нотки в гласа той подскочи наблизо. — Ах! Каква енергия! Бих могъл да скоча до звездите! — Лицето му стана сериозно. — Не ни изоставяш, нали, момче? Защо не си в някой кръг?

Натаниел вдигна ръце.

— Може би, ако не бях вързан?

— Ах, да. Колко невъзпитано от моя страна. Ето! — Щракване с пръсти и вървите избухнаха в лилави пламъци. Натаниел се отърси свободен. — В онзи ъгъл има празна пентаграма, Джон — каза Мейкпийс. — Какъв демон си си избрал?

Натаниел избра произволно.

— Колебая се между два джина от етиопските записки: Зоса и Карлум.

— Интересен, дори скромен избор. Предлагам ти Карлум. Е, тръгвай.

Натаниел кимна. Хвърли продължителен страничен поглед към Кити, която го наблюдаваше напрегнато, после закрачи към най-близката свободна пентаграма.

Нямаше много време. С крайчеца на окото си забеляза странни, изкривени сенки, мержелеещи се над Дженкинс и Лайм. Един господ знаеше какво са призовали идиотите, но с малко късмет щеше да им отнеме известно време да овладеят вътрешните си роби. Преди това да се случеше, Кормокодран и Ходж щяха набързо да се справят с тях.

Той пристъпи в кръга, прочисти си гърлото и се огледа. Мейкпийс не сваляше очи от него. Без съмнение го подозираше. Натаниел се ухили мрачно на себе си; е, тези подозрения щяха да се потвърдят по възможно най-драматичния начин.

Последен миг на подготовка. Щеше да се наложи да действа бързо при пристигането на джиновете му, да дава точни и бързи нареждания. После Натаниел започна да действа. Направи превзет жест, извика имената на петте си силни демона и посочи съседния кръг. Стегна се, за да е готов за експлозиите, дима и адския огън, за внезапната поява на извиващи се, отвратителни форми.

С нещастен плясък нещо малко и незначително тупна в средата на кръга, разпльосквайки се като пуснат от високо плод. Нямаше определена форма, но излъчваше силна миризма на риба.

В средата се издигна една подутина. Прозвуча немощен глас.

— Спасен! — Подутината се завъртя, явно забеляза господин Хопкинс. — О!

Натаниел го гледаше безмълвно.

Куентин Мейкпийс също го беше видял. Той се приближи и го огледа.

— Колко странно! Явно е някакво несготвено ястие. С добавена чувствителност. Какво мислиш, Хопкинс?

Господин Хопкинс се приближи. Очите му проблясваха, докато гледаше към Натаниел.

— Опасявам се, че не е толкова невинно, сър. Това са останките на един злобен джин, който по-рано тази вечер се опита да ме залови. Другите демони, които го придружаваха, са мъртви — убих ги. Страхувам се, че господарят Мандрейк се е надявал да ни хване неподготвени.

— Така ли? — Куентин Мейкпийс се поизправи тъжно. — О, Боже. Това малко променя нещата. Винаги съм имал толкова високи надежди за теб, Джон. Наистина смятах, че ще можем да работим добре заедно. Както и да е, все още мога да разчитам на Хопкинс и петимата ми верни приятели. — Той обърна поглед към конспираторите, които, след като бяха приключили с призоваванията си, стояха тихо в кръговете си. — Стига толкова. Първо ще си доставим удоволствието да гледаме как ти и другото същество умирате… Опс! — Той сложи ръка на устата си. — Извинете ме. Опасявам се, че аз… хлъц! — Лошо храносмилане. И така… — Още едно хлъцване, ахване. Очите му изскочиха. — Това е много странно. Аз… — Езикът му излезе от устата. Крайниците му се разтресоха, коленете омекнаха, сякаш щеше да падне.

Натаниел отстъпи шокирано. Тялото на Мейкпийс изведнъж се изви, сгърчи се подобно на змия, сякаш костите му току-що се бяха втечнили. После се вдърви. Драматургът явно се съвземаше. За част от секундата в очите му се появи паника; езикът успя да смотолеви думите: То е…

Останалото бе потиснато от жесток гърч. Мейкпийс се движеше като марионетка на конци.

Главата отскочи нагоре. Очите се взираха безжизнено.

Устата се изсмя.

Застанали около него в кръговете си, Лайм, Дженкинс и останалите конспиратори се включиха в смеха. Телата им сякаш подражаваха на водача си: те също се извиваха и гърчеха.

Натаниел остана като хипнотизиран когато този шум изригна около него. Смехът не беше нито приятен, нито пък кой знае колко злобен, алчен, триумфален или жесток. Щеше да е по-малко тревожно, ако беше така. Но вместо това звукът беше кух, нехармоничен и напълно извънземен. Не съдържаше нито една позната човешка емоция.

Всъщност изобщо не беше човешки.