Джонатан Страуд
Портата на Птолемей (24)

19

Нападението ни над хотел „Амбасадор“ бе планирано с военна прецизност и най-голямо внимание. Само след десет минути препиране в една телефонна кабина планът ни беше готов.

След като оставихме господаря си, прелетяхме възможно най-бързо през Лондон, предрешени като скорци. Минахме над парка, където толкова наскоро ми се бе случила злополуката. Стъкленият дворец, пагодата и злощастното езеро проблясваха мрачно под последните светлини на вечерта. Повечето лампи бяха изгасени. Обичайните тълпи ги нямаше, въпреки че тук-там по тревата, неясно с каква цел, се движеха малки групички от обикновени. Видях полицейски кордони, забързани дяволчета, необикновено много дейност… После минахме над улиците около Сейнт Джеймс и се спуснахме към хотела.

Изглеждаше скъпарски. Елегантна, сива каменна къща сред посолства и частни клубове. Изискано и дискретно място, където чуждестранните дипломати и принцове можеха да си оставят чантите, докато са в града. Не изглеждаше като хотел, който би приветствал нахълтването на една паплач от пет джина, особено пък на толкова противни като Ходж. Видяхме блещукащи заклинания по прозорците и решетка от тънки нишки на пожарния изход. Портиерът, издокаран в жълто-зелена ливрея, имаше наблюдателния поглед на човек, който носи лещи. Изискваше се предпазливост. Не можехме просто да влезем.

Телефонната кабина беше точно отсреща. Един по един, пет скореца полетяха към нея. Един по един, пет плъха скочиха вътре през една дупка. Муамба използва опашката си, за да помете повечето от фасовете и започнахме тържествено тайното си съвещание.

— Добре, войници — рекох весело. — Ето какво предлагам…

Един едноок плъх вдигна лапа протестиращо.

— Един момент, Бартимеус — рече той. — Как така изведнъж ти стана водач?

— Искате ли пълния набор от моите таланти? Помнете, че тази вечер трябва да заловим Хопкинс.

— Ако въздухът под налягане влизаше в това число, с удоволствие бихме те последвали. — Беше Кормокодран. — Ниският му плътен глас кънтеше в кабината. От вибрациите ми затрептяха мустачките. — За съжаление, ти си стар, изморен и безполезен.

— Чухме за приключенията ти като могъща жаба — добави Ходж, хилейки се тихо. — Разчитал си на господаря да те спаси. Ръсил си същността си като дъжд из града.

— Едва ли е негова грешката, все пак, нали? — вмъкна съчувствено Муамба. От всички плъхове тя беше най-елегантният и убедителен гризач. Аскобол имаше едно око, Ходж притежаваше ред отровни шипове по гърба си, а Кормокодран, както винаги, приличаше повече на малък, външен тухлен кенеф, отколкото на нещо друго. А що се отнася до мен, същността ми отново ми изневеряваше: по крайниците ми имаше няколко петна, но се надявах, че са прекалено малки и никой няма да ги забележи.

— Дори и така да е, но той ще ни е пречка при тази задача — каза Аскобол. — Само му виж очертанията. Целият е неясен.

— Той ще ни забави. Летеше бавно.

— Да, и ще е ужасен в бой.

— Сигурно ще се превърне в яйчен крем^[1].

— Е, аз определено няма да го изтребвам от пода.

— Нито пък аз. Ние да не сме бавачки.

— И въпреки мнението ви за силите ми — изръмжах, — аз съм единственият, който всъщност е виждал Хопкинс. Вървете без мен, ако искате. Да видим докъде ще стигнете.

— Ето, че почва да се обижда — каза Ходж със замислен тон. — Егото му е като балон. Внимавай! Ще се спука!

Муамба удари раздразнено с опашка по пода.

— Губим време. Бартимеус може да е грохнал, но ни трябва съвета му преди да тръгнем. — Усмихна се толкова сладко, колкото би могъл един канален плъх. — Моля те, продължавай, Бартимеус. Кажи ни какво видя.

Знаете си ме мен. Аз не тая злоба^[2]. Свих рамене безгрижно.

— Истината е, че не е много. Видях Хопкинс, но само за кратко. Дали е магьосник или не, не мога да кажа. Приемам, че е така. Определено някой използва бандата фолиоти и джинове, които ме преследваха.

— Просто ми хрумна — каза Муамба. — Сигурен ли си, че е човек?

— Хопкинс ли? Аха, проверих го на всичките седем нива. Човек на всяко едно. Ако можем да го изненадаме, би трябвало да успеем да го заловим.

— О, аз ще го хвана — рече Ходж с мрачен, тържествуващ глас. — Не се тревожете за това. Подготвил съм му уютно място — някъде, където въжета и окови не са необходими. Едно местенце точно тук… под кожата ми. — Той се изкикоти влюбено. Другите четири плъха се спогледаха.

— Мисля да се придържаме към добрите, стари обикновени въжета, Ходж — каза Аскобол.

— Благодарим за предложението. Добре, да продължим. Знаем, че Хопкинс е отседнал тук. Някаква идея в коя стая?

Свих рамене.

— Нямам никаква представа.

— Ще трябва да проверим книгата на регистратурата. После какво?

Кормокодран раздвижи косматото си тяло.

— Втурваме се горе, разбиваме вратата, правим Хопкинс на кайма и го отнасяме. Просто, ефикасно и задоволително. Следващия въпрос.

Поклатих глава.

— Тактически брилянтно, но Хопкинс може да бъде предупреден, докато тропаме нагоре по стълбите. Трябва да действаме изтънчено.

Кормокодран се намръщи.

— Не съм сигурен за изтънченото.

— Освен това — каза Муамба — Хопкинс може още да не се е върнал. Трябва да отидем тихо до стаята му и да видим. Ако го няма, ще се притаим вътре.

Кимнах.

— Необходима е маскировка, а при Ходж и баня и дезинфекция. Човеците притежават силно обоняние, както знаете.

Въпросният плъх се разшава възмутено, тракайки с отровните си шипове.

— Ела насам, Бартимеус. Искам да ти опитам същността.

— А, така ли? Мислиш, че можеш да се справиш с мен?

— Нищо не би било по-лесно и приятно.

Свадата продължи известно време, блестяща от духовитост, енергия и хитри остроумия^[3], но преди да успея да разбия опонента си с едно финално, опустошително доказателство, някакъв човек влезе, за да използва телефонната кабина и плъховете обърнаха опашки и се пръснаха.

Минаха двадесет минути. На входа на хотел „Амбасадор“ портиерът крачеше равномерно насам-натам и пляскаше ръце, за да ги стопли. Приближи се група гости, една жена и трима мъже, всичките прекрасно облечени в костюми от най-фина коприна. Разговаряха тихо на арабски; жената носеше бижу от лунен камък на врата си. Всеки един от тях имаше увереното излъчване на богатството, достойнството и социалната увереност^[4]. Портиерът отстъпи назад и поздрави. Четиримата показаха, че са го забелязали с кимвания и благосклонни усмивки. Минаха нагоре по стъпалата и влязоха във фоайето на хотела.

Зад махагоновото бюро им се усмихна млада жена.

— Мога ли да ви помогна?

Най-красивият от мъжете се приближи.

— Добър вечер. Ние сме от посолството на кралство Шева. След няколко седмици ще пристигне кралската делегация и искаме да огледаме помещенията ви с оглед на евентуално наемане на стаи.

— Разбира се, сър. Бихте ли ме последвали? Ще намеря управителя.

Рецепционистката стана от бюрото си и тръгна с леки стъпки надолу по коридора. Четиримата дипломати от Шева я последваха. Докато вървяха, единият отвори свития си юмрук. Едно малко и неприятно насекомо, цялото в крака и шипове, излъчващо миризма на сяра, се издигна и размахвайки криле отлетя към опразненото бюро, където започна да преглежда регистрационната книга.

Управителят на хотела беше дребна, доста пухкава дама на средна възраст. Сивата й коса беше обърната назад и прихваната с лакирана китова кост. Тя прие посетителите с учтива сдържаност.

— Вие ли сте от посолството на Шева?

Поклоних се благовъзпитано.

— Точно така, мадам. Прозорливостта ви е несравнима.

— Е, момичето току-що ми каза. Но не знаех, че Шева е независима държава. Мислех, че е част от Арабската конфедерация.

Поколебах се.

— Хъм, всичко това ще се промени, мадам. Скоро ще имаме самостоятелно управление. Точно по този повод пристига кралската делегация.

— Разбирам… Боже, самоуправлението е опасно нещо. Надявам се Шева да не даде лош пример на нашата империя… Е, мога да ви покажа една типична стая. Това е много престижен хотел, както, сигурна съм, знаете — уединен и изключително специален. Защитните му системи бяха одобрени от правителствени магьосници. Имаме изключителни демони-пазители на вратите на всяка стая.

— Така ли? На всяка една ли?

— Да. Извинете ме — само да взема ключа. Няма да се бавя.

Управителката бързо изчезна. При това женският дипломат се обърна към мен.

— Ти си идиот, Бартимеус — изсъска. — Закле се, че Шева все още съществувала.

— Ами, така беше последният път като бях тук.

— Което беше кога по-точно?

— Преди около петстотин години… Да, добре. Няма нужда да ставаш хаплива.

Тромавият дипломат проговори буботещо.

— Ходж не се е разбързал.

— Той всъщност може ли да чете? — попитах. — Това може да се окаже засечка в плана ни.

— Разбира се, че може. Тихо. Връща се.

— Взех ключа, господа, госпожо. Бихте ли били така добри…

Управителката тръгна по оскъдно осветен коридор, целият в дъбова облицовка, позлатени огледала и ненужни стойки със саксии покрай разнородни арки.

— Онова там е столовата… украсена в стил рококо с оригинална картина от Буше; оттатък е кухнята. Отляво се намира големият салон, единствената стая, където е позволено да се използват демони. Навсякъде другаде забраняваме присъствието им, понеже като цяло са нехигиенични, шумни и отвратително досадни. Най-вече джиновете. Казахте ли нещо, сър?

Кормокодран бе изграчил яростно.

— Не, не.

— Кажете ми — продължи управителката, — Шева магическо общество ли е? Страхувам се, че би трябвало да зная, но съм учила толкова малко за чуждите земи. Човек има толкова много неща да свърши, да работи за собствената си страна, не мислите ли? Трудно е да се намери време за чужденците, особено пък, когато толкова много от тях са диваци и канибали. Ето го асансьорът. Ще се качим на втория етаж.

Управителката и дипломатите влязоха в асансьора и се обърнаха с лице към вратата. С плавното й затваряне се чу бръмчене. Незабелязано от управителката, едно насекомо, цялото в шипове и излъчващо странни миризми, се вмъкна през затварящия се процеп, хвръкна на ръкава на жената от Шева и пропълзя нагоре до ухото й. Прошепна й нещо кратко.

Тя се обърна към мен и изговори без думи:

— Стая две нула три.

Кимнах. Имахме необходимата информация. Четиримата дипломати от Шева се спогледаха. Като един, те насочиха бавно глави надолу към миниатюрната управителка, която плямпаше надълго и нашироко за предимствата на сауната в хотела, без да забелязва внезапната промяна на атмосферата в претъпкания асансьор.

— Няма нужда — казах на арабски. — Можем да я вържем.

— Може да пищи — рече женският дипломат. — А и къде ще я оставим?

— Вярно е.

— Добре, тогава.

Старият асансьор продължаваше да се движи. Стигна до втория етаж. Вратите се отвориха. Четирима дипломати от Шева излязоха, придружени от едно жужащо насекомо. Най-едрият от четиримата си чистеше зъбите с лакирана шнола от китова кост. Приключи, заби китовата кост в пръстта на една саксия до асансьора и побърза след останалите по тихия коридор.

Когато стигнахме до стая две нула три отново спряхме.

— Какво правим сега? — прошепна Муамба.

Аскобол издаде нетърпелив звук.

— Почукваме. Ако е там, разбиваме вратата и го хващаме. Ако не е… — притокът на вдъхновение го бе изморил и той млъкна.

— Вмъкваме се вътре и чакаме. — Беше Ходж, който жужеше покрай главите ни.

— Жената спомена, че има пазач на вратата — предупредих. — Ще трябва да се справим с него.

— Едва ли ще е толкова трудно.

Групата дипломати се приближи до вратата. Муамба почука. Изчакахме, наблюдавайки коридора. Всичко бе спокойно.

Муамба почука отново. По плочката в центъра на вратата се забеляза движение. Дървесните нишки се раздвижиха, огънаха се и се разкривиха, докато не оформиха неясните контури на лице. То примигна сънливо и проговори с писклив, носов глас.

— Наемателят на тази стая не е тук. Моля, върнете се по-късно.

Отстъпих назад и огледах основата на вратата.

— Доста плътно е затворена. Дали ще можем да се промушим?

— Съмнявам се — рече Муамба. — Ключалката може и да свърши работа, ако станем на дим.

Аскобол се изкиска.

— Бартимеус няма да трябва да се променя. Вижте долната му половина — вече е газообразна^[5].

Кормокодран, който имаше огромен торс, се мръщеше.

— Не съм сигурен за дима.

Пазачът на вратата ни беше слушал с нарастващо безпокойство.

— Наемателят на тази стая не е тук — изквича отново. — Моля, не се опитвайте да влезете. Ще ме принудите да действам.

Аскобол се приближи.

— Какъв вид дух си ти? Дяволче?

— Да, сър. Такъв съм. — Пазачът на вратата изглеждаше неуместно горд.

— На колко нива можеш да виждаш? На пет? Много добре — погледни ни на пето. Какво виждаш? Е? Не трепериш ли вече?

Лицето на вратата бе преглътнало безмълвно.

— Малко, сър… Но, ако мога да запитам, какво е това мъгляво петно, увиснало вдясно?

— Това е Бартимеус. Не му обръщай внимание. Ние останалите сме безмилостни и силни и искаме да влезем в стаята. Какво ще кажеш?

Пауза, последвана от тежка въздишка.

— Принуден съм да действам със сила, сър. Трябва да ви спра.

Аскобол изруга.

— Тогава подписваш смъртната си присъда. Ние сме силни джинове. Ти си едно незначително петно. Какво се надяваш да направиш?

— Мога да вдигна тревога, сър. И точно това направих току-що.

Чу се леко пукане, като от балончета, пръскащи се в гореща кал. Дипломатите се оглеждаха наляво и надясно: по дължината на целия килим в коридора се издигаха множество глави. Всяка глава бе овална като топка за ръгби, гладка и лъскава, черна като хлебарка, с две бледи очи близо до основата. Всяка се откъсна с пукване и се издигна във въздуха, влачейки след себе си гърчещи се пипала.

— Трябва да се справим с това бързо, тихо и чисто — каза Муамба. — Хопкинс няма откъде да знае, че нещо се е случило.

— Правилно.

Някак заплашително тихо главите се понесоха към нас.

Не стояхме да видим какво ще направят. Започнахме да действаме, всеки според специалността си. Муамба скочи на стената, покатери се по нея на тавана, където се лепна като гущер и започна да запраща Спазми към най-близката глава. Ходж се поду от размерите на насекомо само за частица от секундата, обърна се и разтърси кожата си, запращайки безброй отровни стрелички към врага. От раменете на Аскобол се подадоха перушинести крила; издигна се във въздуха и изстреля една Детонация. Кормокодран се превърна в човек-глиган. Той наведе бивните си, извъртя масивните си рамене и се хвърли в мелето. Що се отнася до мен, промъкнах се зад най-близката саксия, издигнах какъвто можах Щит и се опитах да изглеждам незабележим^[6].

Малко се зачудих, докато оправях най-големите листа на растението в саксията, каква точно заплаха биха могли да представляват тези летящи глави. Скоро разбрах. След като една или две се приближаваха, главите се накланяха назад, пипалата се разтваряха и от тръбичките в тях изпръскваха черна течност, която мокреше всичко отпред. Кормокодран бе уцелен. Нададе болезнен рев — на мястото, където бе ударен, течността изгаряше същността му, бълбукаше, плискаше и прояждаше формата му. Но дори и сега, той не спря. Замахна с бивни и запрати една глава надолу по коридора. Детонацията на Аскобол удари друга и я взриви във въздуха. По стените се лиснаха черни пръски, които попаднаха не само върху гърчещия се Кормокодран, но дори покапаха по най-горните листа на моето вярно растение.

Горе, на тавана, Муамба подскачаше и се въртеше, избягвайки всички, освен най-малките пръски черна течност. Спазмите й улучваха целта: навсякъде главите се въртяха и разпадаха, тресейки се една в друга. И отровните стрелички на Ходж бяха проболи няколко: главите се подуха, пожълтяха и паднаха на килима, където се втечниха и изчезнаха.

Главите се извъртаха с изненадваща бързина. Стрелваха се насам-натам, опитвайки се да избегнат стреличките, Спазмите и Детонациите и да се промъкнат зад джиновете, за да продължат атаката си. Но бяха затруднени от ограниченията на коридора и от лудостта, която явно бе обхванала Кормокодран. С топящи се бивни и размазано, димящо лице, той ревеше и нападаше, размахваше юмруци, сграбчваше пипала, тропаше с копита, очевидно безчувствен към разяждащите пръски. С такъв враг главите нямаха голям шанс. След по-малко от минута и последната падна отпуснато. Битката свърши.

Муамба скочи от тавана, Аскобол се понесе към вратата. Пристъпих пъргаво иззад растението. Огледахме коридора. На следващата сутрин чистачите доста щяха да се изненадат, независимо на какво ниво работеха. Половината стени бяха покрити от пръските: те съскаха, пенеха се и се стичаха на поточета към пода. Коридорът представляваше истински калейдоскоп от чернилка, обгорени петна и гъста слуз. Дори и предната страна на растението ми беше зле обгорена. Завъртях го внимателно, за да може светът да вижда хубавата му част.

— Така! — казах весело. — Мислите ли, че Хопкинс ще забележи нещо?

Кормокодран бе в лоша форма, глиганската глава едва се разпознаваше, бивните бяха почернели, хубавите му татуировки изобщо не личаха. Той се приближи, накуцвайки, към вратата на стая две нула три, където от кръга си дяволчето гледаше и мигаше.

— А сега, приятелю — рече той, — ще трябва да решим как точно ще умреш.

— Един момент! — изпищя пазачът на вратата. — Няма нужда от подобни лоши чувства! Различията в мненията ни приключиха!

Кормокодран присви очи.

— И защо?

— Защото наемателят на стаята се върна и можете да повдигнете въпроса лично пред него. Приятен ден. — Дървесните нишки се разместиха и отпуснаха; контурите на лицето изчезнаха.

Измина секунда или две, докато стояхме и размишлявахме над мистерията в думите на дяволчето. После още една секунда, докато бавно се обърнахме и погледнахме към коридора зад нас.

По средата му стоеше мъж.

Очевидно току-що бе влязъл отвън, защото носеше зимно палто върху тъмносивия костюм. Не носеше шапка; чорлава кестенява коса падаше върху лицето, което не бе нито старо, нито младо. Беше същият мъж, когото бях видял в парка: слаб, с тесни гърди, тотално незабележим. В лявата си ръка държеше найлонова торбичка с книги. Въпреки това, нещо в него предизвика неприятно усещане у мен, точно както и последния път. Какво ли беше това? Бих се заклел, че не съм срещал Хопкинс преди.

Погледнах го на седмо ниво. Не можех да съм сигурен, но аурата му изглеждаше малко по-силна от тази на повечето хора. Може би беше просто от осветлението. Определено беше човек.

Господин Хопкинс ни гледаше. Ние гледахме него.

После се усмихна, обърна се и хукна.

Рипнахме и ние: Муамба и Аскобол начело, после тропаше Ходж, след него аз, съхранявайки, доколкото можех енергията си и накрая колоната завършваше горкият стар Кормокодран^[7].

Зад ъгъла се струпахме на куп в пространството пред асансьора.

— Къде отиде?

— Там! Стълбите… бързо…

— Нагоре или надолу?

Видях част от ръкав да завива под нас.

— Надолу! Бързо! Някой да се промени.

Проблясване. Муамба се беше превърнала в птица с черно-зелени крила и пикираше по средата на стълбището. Аскобол се превърна на лешояд, един не толкова предвидлив избор, понеже имаше проблем с обръщането на големия си торс в тясното пространство. Ходж се смали и се покачи на парапета под формата на злобен мравояд. Сви се на топка, така че плочите му да го пазят и падна надолу в шахтата. Аз и Кормокодран не бяхме така чевръсти. Бързахме след тях доколкото можехме — надолу до приземния етаж, през летящите врати и навън в коридора. Спрях и само след миг бях преметнат през глава от носещия се на сляпо зад мен Кормокодран.

— Накъде отидоха?

— Не знам. Изгубихме ги. Не… слушай!

Чуваха се викове и писъци — винаги точен признак за местонахождението на моите другари. Шумът идваше откъм трапезарията. В следващия момент множество хора — пъстра смесица от клиенти и кухненски персонал — изригна през арката и побягна с вой по коридора. Изчакахме и най-дебелият да отмине с пъшкане, после се втурнахме натам. Намерихме трапезарията по следата от пръснати столове, прибори и натрошено стъкло и през две летящи врати влязохме в кухнята на хотела.

Аскобол погледна към нас.

— Бързо! — извика. — Обградихме го!

Циклопът беше възседнал една метална мивка и сочеше напред. От лявата му страна Муамба преграждаше пространството между две купчини тигани, покритата й с плочки опашка свистеше безцелно напред-назад, дългият й раздвоен език се стрелкаше из въздуха. Отдясно Ходж бе скочил върху една маса за рязане и издигаше и спускаше отровните си шипове съсредоточено и злобно. Всички гледаха втренчено към далечния ъгъл на кухнята, където се бе скрил беглецът. Зад него имаше солидна стена без врати или прозорци. Нямаше начин да избяга.

Кормокодран и аз заехме позиции. Аскобол ни погледна косо.

— Глупакът отказва да дойде мирно и тихо — изсъска той. — Трябва да го поуплашим малко. Ходж вече се покикоти доста налудничаво, но онзи не помръдна и на сантиметър. Хайде де, Бартимеус, не можеш ли да направиш нещо малко по-страшно? Раздвижи се и промени маскировката си.

Може да си помислите, че човек, който не се плаши от циклоп, от войн с глиганска глава, от огромен гущер и злобно изглеждащ мравояд, който се кикоти, едва ли ще се разтревожи много-много от което и да било чудовище. Аз обаче си направих съответните изводи. Един дипломат от Шева не е най-ужасяващото нещо на света. Порових се из набора си от маскировки и подбрах една, която всяваше доста страх у хората от равнините. Дипломатът изчезна. На негово място се изправи висока, застрашителна фигура, обвита в пелерина от пера и животински кости. Имаше човешко тяло, но главата му — гладка и черна, с огнени жълти очи — беше на див гарван. Свирепият клюн се отвори и издаде злобно грачене. Най-различни прибори затракаха из кухнята.

Наведох глава към Аскобол.

— Как е сега?

— Трябва да свърши работа.

Като един петте ужасни джина пристъпиха към жертвата си.

— Можеш да оставиш това нещо — посъветва строго Муамба. — В капан си.

А, да. Нещото. И аз го бях забелязал. Беше кухненски инструмент, който господин Хопкинс бе взел за самозащита. Но вместо да го държи заплашително пред себе си, както би следвало да се очаква, той си играеше с него по начин, съвсем неподхождащ за един учен, подхвърляше го нагоре с едната си ръка и го хващаше чевръсто с палеца и показалеца на другата. Ако беше отварачка за консерви или картофобелачка, или дори черпак, или супена лъжица, това нямаше да ме притеснява толкова. Но не беше нито едно от тези неща. Беше сатър за месо и то голям.

Нещо в начина, по който си служеше с него, започна да ми изглежда познато.

— И така — рече господин Хопкинс усмихнато. — Ето ви гатанка. Вие ли сте хванали мен в капан или обратното?

При тези думи леко потропа с крака, сякаш щеше да подхване някакъв ужасен келтски танц. Вместо това той се издигна леко от пода и увисна над нас, ухилен от ухо до ухо.

Това не се очакваше. Дори и Ходж спря с енергичното си кикотене. Останалите се спогледаха изумено. Но не и аз. Останах безмълвен, застинал на място. Едно неприятно ледено кубче се спусна бавно надолу по гръбнака ми.

Разбирате ли, бях познал гласа. Не беше на никакъв господин Хопкинс. Дори не беше на човек. Беше на Факарл.