Джонатан Страуд
Портата на Птолемей (8)

Александрия 126 г. пр.Хр.

В една гореща сутрин в средата на лятото един свещен бик успя да излезе от обора си край реката. Развилня се из полетата, опитвайки се да захапе мухите и въртеше рогата си срещу всичко, което се движеше. Трима мъже, които се опитаха да го хванат, бяха ранени зле. Бикът се спусна през тръстиките и излезе на пътека, където си играеха деца. Те се разпищяха и се пръснаха, а той спря, сякаш се двоумеше. Но отблясъците на слънцето във водата и белотата на детските дрехи го вбесиха. С наведена глава се впусна срещу най-близкото момиче и щеше да я промуши или стъпче до смърт, ако аз и Птолемей не се разхождахме по тази пътека.

Принцът вдигна ръка. Аз реагирах. Бикът спря насред нападението, сякаш се бе блъснал в стена. Главата му се залюля, погледът му се събра в една точка и той се катурна в прахта, където остана докато слугите не го овързаха с въжета и не го отведоха обратно в полето.

Птолемей изчака помощниците му да успокоят децата, после продължи разходката си. Повече не спомена за инцидента. Въпреки това, докато стигнахме двореца, слуховете се бяха разпространили. До вечерта всички в града, от най-обикновения просяк до най-високомерния свещеник на Ра, бяха чули по нещо за това — вярно или невярно.

 

 

Според обичая си, бях се помотал до късно из вечерните пазари, вслушвайки се в ритъма на града, в потоците от информация, носена от този човешки прилив. Господарят ми седеше с кръстосани крака на тавана на жилището си, като от време на време подраскваше по папируса и съзерцаваше тъмното море. Кацнах на перваза във вид на калугерица^[1] и го фиксирах с малките си, кръгли очи.

— Навсякъде по базарите се говори за това — рекох. — За теб и за бика.

Той топна перото в мастилото.

— Какво значение има?

— Може би никакво, а може би голямо. Но хората говорят.

— Какво говорят?

— Че си заклинател, който си общува с демони.

Той се изсмя и довърши една изящна цифра.

— На практика са прави.

Калугерицата почука с нокти по камъка.

— Протестирам! Терминът „демон“ е изключително погрешен и обиден^[2]!

Птолемей остави перото си.

— Грешка е да се тревожиш прекалено много за имена и титли, скъпи ми Рекит. Такива неща никога не са нещо повече от приблизителни думи, въпрос на удобство. Хората говорят така поради невежеството си. Чак когато разберат природата ти и продължат да те обиждат, трябва да се тормозиш. — Той ми се изхили отстрани. — Което, нека си го кажем, винаги е възможно.

Повдигнах леко крила, оставяйки вятърът да разроши перата ми.

— Засега се справяш добре с приказките. Но помни ми думите, скоро ще твърдят, че ти си пуснал бика на свобода.

Той въздъхна.

— Честна дума, репутацията ми — за добро или за лошо — не ме интересува много.

— Може да не интересува теб — казах мрачно, — но в двореца има такива, за които тя е въпрос на живот и смърт.

— Само за онези, които са затънали до гуша в политиката — рече той. — А за тях аз съм нищо.

— Добре — казах мрачно. — Така да е. Какво пишеш сега?

— Твоето описание на първичните стени на края на света. Така че разкарай тази намръщена физиономия от клюна си и ми кажи още за тях.

Е, зарязах темата. Споренето с Птолемей никога не е имало много смисъл.

Поначало той беше господар, притежаващ изключителен ентусиазъм. Трупането на богатства, съпруги и първокласни имоти край Нил — тези вечно почитани от египетските магьосници занимания — не го вълнуваха. Той преследваше един определен вид познание, но то не беше от онзи тип, който превръща градските стени в прах или пък служи да тъпчеш по вратовете на разгромените врагове. Беше от по-различен тип. При първата ни среща това ме шокира.

Бях приел вид на стълб от бушуващ пясък, една модерна премяна в онези дни. Гласът ми гърмеше като екота на скално свлачище в дере.

— Назови си желанието, смъртни.

— Джине — рече той, — отговори ми на един въпрос.

Пясъкът се завъртя още по-бързо.

— Аз познавам тайните на земята и мистериите на въздуха. Притежавам ключа към мисленето на жените^[3]. Какво искаш? Говори.

— Какво е същността?

Пясъчната вихрушка застина.

— Ъ?

— Твоята субстанция. Какво точно е това? Как работи?

— Ами, ъммм…

— И Другото място. Разкажи ми за него. Времето там еднакво ли е с нашето? Каква форма приемат обитателите му? Имат ли си крал или водач? Това измерение от твърдо вещество ли е, от бушуващ огнен ад или от нещо друго? Какви са границите между твоето царство и тази Земя и до каква степен са преодолими?

Хм…

Накратко, Птолемей се интересуваше от нас. От джиновете. От нашата вътрешна природа, искам да кажа, а не от обикновените повърхностни глупости. Най-противните форми и провокации го караха да се прозява, а опитите да се подиграя на младостта и момичешкия му външен вид само предизвикваха искрен смях. Седеше в средата на пентаграмата си, с перо на коляното, слушаше съсредоточено, скастряше ме, когато си измислях някоя по-очебийна лъжа и често ме прекъсваше, за да изясни някое двусмислие. Не използваше никакви Точици, никакви Копия, никакви други инструменти за наказание. Призоваванията му рядко траеха повече от няколко часа. За един закоравял джин като мен, който имаше сравнително точна представа за злобната природа на хората, всичко това бе леко смущаващо.

Аз бях един от множеството редовно призовавани джинове и нисши духове. Нормалният порядък никога не се различаваше: призоваване, приказки, трескаво драскане от страна на магьосника, отпращане.

След време любопитството ми се събуди.

— Защо го правиш? — попитах го рязко. — Защо са всички тези въпроси? Всичкото това писане?

— Изчел съм повечето ръкописи в Голямата библиотека — отвърна момчето. — Казват много за призоваванията, наказанията и други практични неща, но почти нищо за природата на самите демони. Вашата личност, вашите лични желания. Смятам, че това са неща от първостепенна важност. Възнамерявам да напиша пространна книга по темата, книга, която ще бъде четена и на която ще се възхищават вечно. За да го направя, трябва да задам много въпроси. Изненадва ли те моята амбиция?

— Да, наистина. Откога на някой магьосник му пука за страданията ни? Няма причина и на теб да ти пука. Това не е в твой интерес.

— Да, ама е. Ако продължим да бъдем невежи и продължим да ви заробваме, вместо да ви разберем, рано или късно от това ще възникнат проблеми. Такова усещане имам.

— На това поробване няма алтернатива. Всяко призоваване ни оковава във вериги.

— Прекалено песимистичен си, джине. Търговците ми разказват за шамани далеч в пустошта на север, които напускат собствените си тела, за да общуват с духовете в един друг свят. Според мен, това е една много по-благовъзпитана постъпка. Може би и ние също трябва да изучим тази техника.

Изсмях се остро.

— Това никога няма да се случи. Този път е прекалено опасен за охранените свещеници на Египет. Пести си енергията, момче. Забрави за безполезните си въпроси. Отпрати ме и приключвай.

Въпреки скептицизма ми, той не можеше да бъде разубеден. Измина година. Малко по малко лъжите ми свършиха. Започнах да му разказвам истината. В замяна, той ми казваше по нещо за себе си.

Той бе племенник на краля. При раждането си, преди дванайсет години, бил нежно и крехко човече, кашлящо на гърдите на дойката и пискащо като котенце. Неразположението му хвърлило сянка върху церемонията по кръщаването му: гостите бързо си тръгнали, мълчаливите официални лица си разменили сериозни погледи. В полунощ дойката му извикала един свещеник на Хатор^[4], който обявил, че пеленачето е на прага на смъртта. Въпреки това, той извършил необходимите ритуали и поставил детето под закрилата на богинята. Нощта минала неспокойно. Зазорило се. Първите лъчи на слънцето проблеснали през акациевите дървета и паднали върху главата на бебето. Ревът му утихнал, тялото му се успокоило. Без много шум или двоумене, то заровило глава в гърдите на дойката и започнало да суче.

Естеството на това спасение не минало незабелязано и детето бързо било обречено на бога на слънцето, Ра. Постепенно той заякнал и пораснал. Схватлив и интелигентен, той никога не станал толкова мускулест, колкото братовчед си, сина на краля^[5], с осем години по-голям и доста едър. Птолемей си оставаше странична фигура в кралския двор и беше по-щастлив със свещениците и жените, отколкото със загорелите от слънцето момчета, които се караха на двора.

В онези дни кралят често беше на военни кампании, борейки се да защити границите си от набезите на бедуините^[6]. Градът се управляваше от група съветници, които забогатяваха от подкупи и пристанищни данъци и все по-внимателно се вслушваха в меките думи на чуждестранни агенти — най-вече онези от надигащата се сила отвъд водата: Рим. Обсипан в лукс в мраморния си дворец, синът на краля отрано се научи на разгулен живот. Още преди да навърши двайсет той представляваше една гротескна фигура с увиснали устни и вече с корем от пиене. Очите му блестяха от параноя и страх от убийство. Нетърпелив за власт, той се подвизаваше в сянката на баща си, издирваше съперници в рода си, докато чакаше стария да умре.

Птолемей, от друга страна, беше момче на науката, слаб и красив, с по-скоро египетски, отколкото гръцки черти^[7]. Въпреки че беше далеч назад в опашката за трона, той очевидно не беше войн или държавник и като цяло бе игнориран от кралското семейство. Той прекарваше по-голямата част от времето си в библиотеката на Александрия на брега на морето, учейки с учителя си. Този мъж, един възрастен свещеник от Луксор^[8], бе изучил много езици, както и историята на кралството. Освен това той беше и магьосник. Откривайки един изключителен ученик, той предаде знанията си на детето. Всичко това започна и завърши тихомълком и чак много по-късно, след инцидента с бика, по света се разнесоха слухове.

Два дни по-късно, докато разговаряхме, един прислужник почука на вратата на господаря ми.

— Извинете, Ваше Височество, но навън чака една жена без…

— Без какво? — Носех маската на учен, в случай на точно такова прекъсване.

Птолемей ме накара да замълча с жест.

— Какво иска тя?

— Напаст от скакалци застрашава реколтите на съпруга й, сър. Тя моли за помощта ви.

Господарят ми се намръщи.

— Това е нелепо! Какво мога да направя аз?

— Сър, тя говори за… — Прислужникът се поколеба. Той беше присъствал на случката в полето. — За вашето влияние над бика.

— Това отива прекалено далеч! Аз работя усилено. Не мога да бъда обезпокояван. Отпратете я.

— Както желаете. — Прислужникът въздъхна и понечи да затвори вратата.

Господарят ми се раздвижи.

— Много ли е нещастна?

— Изключително много, сър. Тук е от зори.

Птолемей изпъшка нетърпеливо.

— О, това си е чиста глупост. — Той се обърна към мен.

— Рекит — върви с него. Виж какво може да се направи.

След известно време се върнах, изглеждайки понапълнял.

— Скакалците ги няма.

— Много добре. — Той погледна намръщено към писанията си. — Като цяло изгубих нишката. Говорехме за втечнимостта на Другото място. Смятам, че…

— Осъзнаваш ли — казах, като седнах леко на сламената рогозка, — че сега вече го направи. Създаде си репутация. На някой, който може да поправя всички злини. Сега няма да имаш никакво спокойствие. Същото се случи със Соломон и неговата мъдрост. Не можеше да направи и крачка навън без някой да му бутне някое бебе в лицето. Освен това, често поради различна причина.

Момчето разтърси глава.

— Аз съм учен, изследовател, нищо повече. Ще помогна на човечеството чрез книгите си, не чрез успехите с бикове и скакалци. Освен това, ти си този, който върши работата, Рекит. Имаш ли нещо против да разкараш това крило от ъгъла на устата си? Благодаря. А сега, да започнем…

Беше мъдър за някои неща, този Птолемей, но не и за други. На следващия ден имаше още две жени, чакащи пред покоите му. Едната имаше проблеми с хипопотами в земите си, другата носеше болно дете. Отново бях изпратен да се оправя с тях по най-добрия възможен начин. На следната сутрин една малка опашка от хора чакаше вън на улицата. Господарят ми си скубеше косите и оплакваше злочестата си съдба. Въпреки това, бях изпратен заедно с Афа и Пенренутет, два от другите му джинове, да се оправям с чакащите. Така и продължи. Напредъкът в изследванията му вървеше със скоростта на охлюв, докато репутацията му сред обикновените хора в Александрия растеше със скоростта на летен цъфтеж. Птолемей понасяше прекъсванията с добронамерена, малко отчаяна благосклонност. Задоволи се с това да напише книга за механизмите на призоваването и временно остави изследванията си.

Годината се изнизваше. Дойде ежегодното наводнение на Нил. После водите се оттеглиха. Тъмната земя грееше плодородна и мокра, бяха засадени реколти, започна нов сезон. Понякога опашката от просители пред вратата на Птолемей беше доста дълга, друг път — не толкова, но никога не свършваше напълно. И не след дълго този ежедневен ритуал стана известен на облечените в черни мантии свещеници от по-големите храмове и на принца с черното сърце, който седеше умислен на вонящия си на вино трон.