Джонатан Страуд
Портата на Птолемей (25)

20

— Ъъъ, приятели — осмелих се да кажа. — Мисля, че трябва да пипаме внимателно.

От позицията си във въздуха господин Хопкинс подхвърли високо сатъра. Той се завъртя, проблесна, описа дъга и падна с дръжката надолу върху изпънатия му пръст. Той улови погледа ми и ми смигна.

Аскобол беше уплашен, но говореше много, за да го прикрие.

— Значи може да левитира — изръмжа той. — И прави жонгльорски номера. Това го могат половината гладуващи факири в Индия, а аз никога не съм бягал от тях. Хайде. Нали помните, че трябва да го хванем жив.

С неземен вик той отскочи от мивката си. Мъжът с гарванова глава протегна ръка предупредително.

— Чакай! — казах. — Нещо не е наред тук. Гласът му…

— Бартимеус, страхливец такъв! — Мравоядът изпусна дъжд от стрелички, които изтрополиха на пода пред краката ми. — Страхуваш се за остатъците от същността си. Тогава скачай на някой стол и почвай да квичиш. Четирима джина на място могат да се справят с този човек.

— Точно за това става въпрос — запротестирах аз. — Не съм сигурен, че е човек. Той е…

— Разбира се, че съм. — Горе, високо, господин Хопкинс се потупа гордо в гърдите. — На нива от едно до седем, от плът и кръв. Не виждате ли? — Вярно беше. Беше си човек както и да го погледнех. Но говореше Факарл.

Гигантският гущер размаха опашка разтревожено; тя удари една печка и я обърна с трясък на една страна.

— Чакайте — рече Муамба. — На какъв език говорим^[1]?

— Ъмм… арамейски, защо?

— Защото и той го говори.

— И какво? Той е учен, нали? — В моменти на стрес Аскобол можеше да разграничава семитските езици.

— Да, но изглежда малко странно…

Господин Хопкинс си погледна часовника демонстративно.

— Вижте, съжалявам, че се намесвам — подвикна той, — но аз съм зает човек. Имам малко важна работа тази вечер, която засяга всички ни. Ако всички вие се разкарате, ще ви пощадя. Дори и Бартимеус.

Кормокодран бе облегнал изстрадалата си същност на една печка с осем котлона, но при тези думи той просто изригна.

— Ти ли ще ни пощадиш? — изрева той. — Заради тази дързост ще те промуша и то съвсем не нежно! — Той порови земята с копито и се втурна напред. Останалите джинове последваха примера му. Чу се всеобщо тракане на рога, шипове, плочки и други бронирани части. Господин Хопкинс прехвърли сатъра небрежно в дясната си ръка и го завъртя между пръстите си.

— Чакайте, идиоти такива! — Извика мъжът с гарвановата глава. — Не чухте ли? Той ме познава! Знае името ми! Това е…

— Не е в твой стил да се придържаш в задната част на битката, Бартимеус — извика весело господин Хопкинс, спускайки се към напредващите джинове. — Обикновено си много по-далеч, свит в някоя неизползваема катакомба или нещо подобно.

— Онзи инцидент с катакомбата беше представен в напълно погрешна светлина! — изревах аз. — Както съм обяснявал безброй пъти, аз я охранявах от враговете на Рим, които спокойно можеха и да… — точно тук спрях. Това беше доказателството. Никой човек не знаеше къде се бях запилял по време на варварската инвазия, само няколко духа^[2]. Всъщност, можех да се сетя само за един джин, който повдигаше темата много редовно, когато пътищата ни се пресичаха през вековете. И този джин определено беше…

— Стойте! — извиках, подскачайки развълнувано от крак на крак. — Това изобщо не е Хопкинс! Не знам как, но това е Факарл и той…

Естествено, беше прекалено късно. Другарите ми ревяха и бучаха прекалено много, за да ме чуят. Освен това, съмнявах се, че щяха да спрат дори и да ме бяха чули. Със сигурност Аскобол и Ходж, които нямаха уважение към по-старите и по-мъдрите, щяха да продължат въпреки това. Може би Муамба щеше да се поколебае.

Но те не чуха и всичките се втурнаха напред. Е, бяха четирима срещу един. Факарл, въоръжен единствено с кухненски сатър, срещу четирима от най-свирепите джинове по онова време в Лондон. Беше ужасно неравенство.

Щях да помогна на другарите си, ако смятах, че ще има някакво значение. Вместо това се прокраднах внимателно към вратата. Проблемът беше, че познавах Факарл. Той имаше известна весела самоувереност, която идваше от факта, че беше добър в работата си^[3]. Много добре и много бързо. Гарвановата глава тъкмо бе преодоляла купчина тигани за омлет и тъкмо се промъквах покрай тавите за сладкиши, когато около ушите ми се изсипа дъжд от плочки. Имам предвид бронирани плочки от починалия мравояд.

Около секунда по-късно бяха последвани от едно или две други неща — някои от които, съжалявам да го кажа, успях да разпозная. Чак когато достигнах вратата на кухнята, рискувах да хвърля един бърз поглед назад. В далечния край на стаята имаше вихрушка от движения, проблясващи светлини, звуци и писъци. От време на време от водовъртежа се протягаха ръце, сграбчваха маси и малки хладилници и отново изчезваха от погледа. Навън периодично излитаха парчета метал, дърво и същност.

Беше време да си тръгвам. Някои от познатите ми джинове пускат гъста мъгла, за да прикрият следите си; други предпочитат да оставят след себе си отровни черни изпарения или няколко Илюзии. Що се отнася до мен, аз гася осветлението. Кухнята и трапезарията потънаха в мрак. По стените се плъзгаха и въртяха странни проблясъци в десетки цветове, излъчвани от биещите се джинове. Напред, едно-единствено светло петно маркираше изхода на коридора. Обгърнах се плътно с наметалото от пера и бях погълнат от сенките^[4].

Не бях стигнал и до средата на трапезарията, когато всички звуци от бой зад мен спряха.

Застинах, надявайки се без реална надежда да чуя триумфалния вик на колегите си.

Нямах късмет. Тишината пулсираше в пернатата ми глава.

Концентрирах се и наистина се напрегнах да дочуя някакъв звук… Може би се напрягах прекалено много. Май ми се причу мек звук, сякаш някой се носеше през мрака.

Побързах към изхода. Нямаше смисъл да се опитвам да тичам — ключът беше в прикритостта. Не бях в състояние да се боря с Факарл, въпреки ексцентричната му маскировка под формата на човек. Придържах се към стените на трапезарията, като внимателно заобикалях масите, столовете и съборените прибори. Наметалото покриваше сведената ми глава; изпод ръба от пера тревожно надничаше едно жълто око. Проверих зад себе си.

През арката, водеща към кухнята, минаваше едно черно петно. По някакъв предмет в ръката му проблясваше светлина. Леко забързах крачка и ритнах една лъжица, която издрънча в стената.

— Боже, Бартимеус! — извика един познат глас. — Тази вечер наистина си изкуфял. Някой човек може и да се обърка в тъмнината, но аз те виждам като посред бял ден как се движиш крадешком там зад онези парцалки. Спри за малко да поговорим. Липсваха ми разговорите ни.

Гарваноглавият не отвърна, а побърза към вратата.

— Не си ли поне малко любопитен? — рече гласът този път по-наблизо. — Мислех си, че направо си умираш да разбереш защо съм избрал такава форма.

Определено бях любопитен, но „да си умирам да разбера“ — съвсем не. Винаги се радвам да се впусна в енергични закачки с най-добрите екземпляри, но приказките отпадат, когато трябва да бягам за да спасявам живота си. Както вървеше, гарваноглавият мъж подскочи напред с протегнати ръце, сякаш се гмуркаше в плувен басейн. Наметалото му от пера се завъртя около него, изпляска и се превърна в крила. Мъжът изчезна. Един отчаян гарван се стрелна напред, една истинска перушинеста светкавица се насочи към вратата…

Въздишка, тупване, болезнено изграчване. Напредването на гарвана бе прекъснато по начин, който не търпеше възражения — прободен през върха на крилото, той увисна на стената, а блестящата светкавица, която трепереше, вибрираше и накрая застина, се превърна в нож за месо.

Нещото с тяло на господин Хопкинс се понесе през празната стая с равнодушна безгрижност. Гарванът го изчака, полюшквайки се нежно, с възмутено изражение на клюна.

Господин Хопкинс се приближи. Едното рамо на костюма му бе леко изгоряло и имаше малък разрез на бузата си. Като изключим това, изглежда не беше наранен. Увисна в мрака на около метър от мен, оглеждайки ме със слаба усмивка. Сетих се, че проверява състоянието ми на различните нива. Слабостта ми ме караше да се чувствам притеснен, почти като гол. Потропах с перата на свободното си крило по стената.

— Ами хайде де — изстрелях. — Приключвай бързо.

По безизразното му лице премина неодобрение.

— Вече искаш да те убия?

— Не това. Тъпата шега, която съчиняваш. За това колко е хубаво да вися наоколо или нещо подобно. Давай де, знаеш, че го искаш. Изплюй камъчето.

Ученият изглеждаше обиден.

— Сякаш бих паднал толкова ниско, Бартимеус. Съдиш ме по твоите собствени стандарти на долнопробно остроумие, които са толкова жалки, колкото и състоянието на същността ти. Виж се само! Като надупчена гъба си. Ако аз ти бях господар, бих те използвал да попия пода.

Изпъшках.

— Сигурно и това влиза в плана. Всичко останало вече съм го правил.

— Сигурен съм, че си. Е, много е жалко да видя някой дух, паднал толкова ниско, дори и някой толкова своенравен и дразнещ като теб. Почти започвам да те съжалявам. — Той си почеса носа. — Почти.

Огледах бледите сиви очи.

— Това си ти, нали? — попитах.

— Определено.

— Но същността ти… Къде е…?

— Точно тук, скрита дълбоко в тялото на скъпия ни господин Хопкинс. Както трябва да си се досетил, това не е обикновена маскировка! — Гласът на Факарл се изхили тихо. — Каква беше тази жалка птича премяна, която носеше току-що? Традиционен американски тотем ли? Толкова размъкнато и отживяло. Е, аз съм вече над тези неща.

— Ти си в истинското му тяло? — рекох. — Леле! Това е гадно! Кой ти причини това, Факарл? Кой е господарят ти? — Това изобщо не го разбирах.

— Моят господар ли? — Висящият мъж се разтресе от смях. — Това е господин Хопкинс, разбира се, и аз съм му много благодарен. Толкова съм му благодарен, че мисля аз и той да работим заедно известно време. — Отново избухна в мощен и искрен смях^[5].

— Много неща се случиха след последната ни среща, Бартимеус — продължи той. — Помниш ли как се разделихме?

— Не. — Спомнях си много добре.

— Ти ме подпали, стари приятелю. Драсна клечката и ме остави да горя в един шубрак.

Гарванът се раздвижи тревожно под ножа.

— В някои култури това е жест на симпатия. Някои се прегръщат, други се целуват, трети се подпалват в малки гористи площи…

— Ммм. Е, ти си бил роб на повече човеци от мен, Бартимеус. Ако някой познава обичаите им, това си ти. И все пак беше малко болезнено… — Той се плъзна по въздуха и се приближи.

— Не беше прекалено зле — запротестирах аз. — Забелязах те няколко дни по-късно, играеше си на готвач в кухнята на Хедълхам. Не изглеждаше много изгорял. Абе каква е тая работа с теб и кухните? Вечно висиш около тях^[6].

Хопкинс — или Факарл — кимна.

— В кухните има много хубави, остри оръжия. — Той перна месарския нож с върха на пръста си. Острието и птицата завибрираха на стената. — И точно заради това слязох тук долу. Освен това е по-просторно от коридора горе. Трябваше ми малко пространство да си развъртя ръцете… Пространството е бонус в този хотел. Освен това, моята стая има и джакузи.

Зави ми се свят.

— Чакай малко — казах. — Аз те познавам като Факарл от Спарта, бичът на Егейско море. Виждал съм те като синьо-черен гигант как смазваш цели армии под ботуша си. Какво си сега? Някакъв си човек, който си харесва банята. Какво става? От колко време си хванат в този капан?

— Само два месеца. Но не може да се каже, че съм в капан. „Амбасадор“ е доста луксозно и специално място. Разбираш ли, Хопкинс обичаше хубавите неща в живота. Освен това е извън обсега на правителствените шпиони, така че мога да си идвам и отивам, когато си пожелая. Не видях причина да променям това положение на нещата.

Гарванът извъртя очи.

— Не за хотела. Говорех за тялото.

Хихикане.

— Отговорът е същият, Бартимеус. Само преди няколко седмици добрият господин Хопкинс — как да го кажа — ме покани да вляза. Отне ми малко време да се аклиматизирам, но сега ми е изключително удобно. И въпреки външния вид, силата ми по никакъв начин не е намаляла. Както току-що разбраха и приятелите ти. — Той се изхили. — Отдавна не съм се хранил така обилно.

— Да, добре. — Изкашлях се притеснено. — Надявам се не мислиш да направиш същото с мен. Ние имаме дълга история, ти и аз. Една прекрасна връзка, много споделени моменти.

Очите на господин Хопкинс заблестяха весело.

— Така е по-добре, Бартимеус. Чувството ти за хумор се завръща. Но наистина не възнамерявам да те поглъщам.

Гарванът висеше на ножа по един доста нещастен начин. Сега, при тази неочаквана новина, се оживи.

— Така ли? Факарл, ти си великодушен приятел! Извинявам се за онзи инцидент в шубраците, за борбата ни за Амулета и за онази Конвулсия в гърба, с която те повалих навремето в Хайделберг през трийсет и втора. — Поколебах се. — Както виждам, не си знаел, че съм аз. Ъъъ, извинявам се и за всичко останало. И така — много ти благодаря и ако само махнеш този нож, аз ще си тръгвам.

Мъжът с приятното лице не махна ножа. Вместо това се наведе по-близо до гарвана.

— Не казах, че ще те пощадя, Бартимеус, а просто, че няма да те ям. Самата идея ме отблъсква! Дори само като те гледам ми се нарушава храносмилането. Но няма и да те пусна. Точно тази нощ ще умреш по ужасен…

— О, чудесно.

— По толкова болезнен и бавен начин, колкото мога да измисля.

— Виж, не е необходимо да се подлагаш на това…

— Но първо искам да ти кажа нещо. — Ухиленото лице на Хопкинс се приближи. — Искам да ти кажа, че сбърка.

Гордея се с бързия си ум и проницателност, но това ме озадачи.

— Какво?

— Безброй пъти — продължи Факарл — съм ти излагал надеждата си, че един ден джиновете ще бъдат свободни. Джиновете като теб и мен. Защо се бием? Защото проклетите ни човешки господари ни насъскват един срещу друг. Защо им се подчиняваме? Защото нямаме избор. Безброй пъти съм разсъждавал, че тези правила могат да бъдат оспорени и безброй пъти ти си ми казвал, че греша.

— Не го формулирах точно така. Казах, че си пълен…

— Каза, че нямаме никакъв шанс някога да се отскубнем от двойния проблем, Бартимеус. Проблемът със свободната воля и болката. И отново виждам тази увереност в кривогледите ти малко очички! Но ти грешиш! Погледни ме сега — какво виждаш?

Погледнах.

— Кръвожаден маниак в човешка форма? Противна смес от най-лошото у хората и джиновете? Хм — сега става малко опасно — бивш враг, който ме гледа с неочаквано съжаление и добри намерения?

— Не, Бартимеус. Не. Ще ти кажа. Виждаш един джин, който не изпитва болка. Виждаш джин със свободна воля. Не съм изненадан, че не разбираш: за пет хиляди години никога не е имало такова чудо! — Той протегна човешката си ръка и нежно разроши перата на главата ми. — Можеш ли да си го представиш, бедно наранено създание? Няма болка! Няма болка, Бартимеус! Ех — въздъхна той, — не можеш да си представиш колко съобразителен ме прави това.

Без болка… В дъното на измореното ми и объркано съзнание изведнъж видях образ: подскачащият, лудуващ скелет на Гладстон…

— Веднъж срещнах един африт — рекох. — И той каза нещо такова. Но същността му беше затворена в човешки кости и той полудя. Накрая предпочете да прегърне смъртта пред това да продължи да живее.

Факарл оформи лицето на Хопкинс в нещо подобно на усмивка.

— Ах, говориш за Хонориус? Да, чувал съм за него. Бедният, бил е доста влиятелен! Същността ми е защитена точно както е била и неговата. И аз като него имам свободна воля. Но си отбележи това, Бартимеус — аз няма да полудея.

— Но, за да си на този свят, трябва да си бил призован — настоях аз. — Значи, трябва да изпълняваш нечии заповеди…

— Хопкинс ме призова и аз изпълних заповедта му. Сега съм свободен. — За пръв път ми се стори, че видях частица от джина скрита в човека: дълбоко в очите проблесна триумф, почти като пламък. — Може би помниш, Бартимеус, че при последния ни разговор, аз изразих оптимизъм по повод безразсъдството на определени магьосници в Лондон, мъже, с които един ден може и да имаме късмет.

— Помня — казах. — Говореше за Лавлейс.

— Вярно, но не само за него. Е, случва се така, че се оказвам прав. Вече имаме този шанс. Първо, Лавлейс се зае с нещо непосилно. Превратът му се провали, той умря, а аз бях…

— Свободен! — извиках. — Да! И то благодарение на мен. Със сигурност си ми длъжник за това.

— … потопен в един подводен затвор край брега, благодарение на едно строго условие в случай на смърт при призоваването ми. Прекарах времето си в проклятия към този, който бе убил Лавлейс.

— А, това ще да е господарят ми. Казах му, че прибързва, ама послуша ли ме…?

— За щастие, скоро след това бях освободен от един от приятелите на Лавлейс, който познаваше мен и таланта ми. Оттогава работя с него.

— Това трябва да е Хопкинс — казах аз.

— Е, в интерес на истината, не е той. Което ме подсеща… — Факарл си погледна часовника. — Не мога да стоя и да си клюкарствам с теб повече. Тази вечер започва революцията, а аз трябва да съм там, за да видя. Ти и твоите приятели идиоти ме забавихте прекалено много.

Гарванът погледна с надежда.

— Това означава ли, че няма да имаш време за онази болезнена и бавна смърт, която ми обеща?

— Няма да имам, Бартимеус, но ти пък ще имаш много време. — Ръцете му се протегнаха, той ме сграбчи за врата и издърпа ножа от крилото ми. Формата на Хопкинс се издигна във въздуха и се обърна с лице към тъмната трапезария.

— Да видим — измърмори Факарл. — Да… онова изглежда обещаващо. — Понесохме се над масите към отсрещната стена. Там стоеше масичка на колела, точно както я бяха оставили сервитьорите. В средата на масичката имаше огромен супник с куполовиден похлупак. Беше направен от сребро.

Гарванът се загърчи и развъртя отчаяно в юмрука на похитителя си.

— Стига де, Факарл — замолих се аз. — Не прави нещо, за което може да съжаляваш.

— Със сигурност няма. — Той се снижи до масичката и ме провеси над супника. Студеното излъчване на смъртоносния метал гъделичкаше опърпаната ми същност.

— Един здрав джин би чезнал в продължение на седмици в сребърна гробница като тази — рече Факарл. — При състоянието, в което си ти, не мисля, че ще оцелееш повече от два часа. А сега, чудя се какво ли имаме тук вътре… — С бързо движение на пръстите той вдигна капака. — Хм. Рибена чорба. Възхитително. Е, сбогом, Бартимеус. Докато умираш, утешавай се с факта, че робството на джиновете почти е приключило. Защото тази вечер ние ще си отмъстим.

Пръстите се разтвориха; с лек плясък гарванът падна в супата. Факарл ми помаха за сбогом и затвори капака. Плавах в мрак. Навсякъде около мен имаше сребро: същността ми се сви като обгоряла.

Имах само един шанс: да изчакам малко Факарл да си тръгне, да събера последните остатъци от енергията си и да се опитам да отхвърля капака. Щеше да е трудно, но осъществимо — стига да не го беше покрил с тухла или нещо друго.

Факарл изобщо не си губеше времето с тухли. Реши да използва цялата стена. Чу се невъобразим шум и трясък, последван от страховит удар. Супникът се сви около мен, неимоверно смазан от тежестта на зидарията отгоре. Среброто ме притисна от всички страни. Гарванът се сгърчи, изви се, но нямаше къде да мърда. Получих световъртеж, същността ми замря. Почти с благодарност изпаднах в безсъзнание.

Изгорен и смазан до смърт в един сребърен казан със супа. Сигурно има и по-лоши начини да умреш. Но не много.