Джонатан Страуд
Портата на Птолемей (34)

28

Добре, че Кити изпита това, което последва, дистанцирана като наблюдател, а не като беззащитен участник. Ако бе станало другояче, щеше да полудее. При настоящото положение, липсата на физически усещания правеше видяното да изглежда като сън. Основното чувство, което изпитваше, бе любопитството.

Оказа се в… е, в не изглеждаше много подходящо: оказа се част от една непрестанна вихрушка от движение, без край и без начало, в която нищо не бе постоянно или неподвижно. Беше безкраен океан от светлини, цветове и консистенции, които постоянно се движеха, събираха се и се разтваряха едно в друго. Резултатът не беше плътен като на течност, нито пък неуловим като на газ; той представляваше комбинация от двете, в която бързо движещи се частици субстанция непрекъснато се сливаха и разделяха.

Невъзможно беше да се определят размерите и посоката, както и изминалото време. Понеже нищо не стоеше неподвижно и нито един модел не се повтаряше, самото понятие изглеждаше празно и безсмислено. Това нямаше голямо значение за Кити и чак когато се опита да намери себе си, с цел да установи позицията си сред заобикалящата я среда, започна малко да се тревожи. Тя нямаше фиксирана позиция, нямаше еднозначност, която да определи като своя собствена. Всъщност често сякаш беше на няколко места едновременно, гледаше вихрещите се черти от множество различни ъгли. Ефектът беше изключително дезориентиращ.

Опита се да задържи поглед на едно определено цветно петънце и да го следи, но откри, че това е толкова трудно, колкото да следиш движението на едно-единствено листо в короната на брулено от вятъра дърво. Веднага след като се оформеше, всеки цвят се отделяше, разтапяше се и се сливаше с други, отхвърляйки възможността да бъде самостоятелен. Кити се замая от гледането.

Нещата станаха още по-лоши, защото започна да забелязва и нещо друго. В общия вихър примигваха и изчезваха случайни образи, толкова бързи, че не можеше да ги види, сякаш някакви електрически снимки светваха и угасваха. Опита се да разбере какви точно бяха, но движението беше прекалено бързо. Това я изпълни с безсилен яд. Усети, че можеха да й кажат нещо.

След неизвестно колко време Кити си спомни, че бе дошла тук с определена цел, въпреки че не можа да си спомни каква точно е тя. Не беше склонна да прави нещо определено; първичният й импулс бе да си остане точно там, където беше и да се движи сред бързите светлини… И все пак нещо в безспирната промяна я дразнеше и я отделяше от цялото. Искаше й се да наложи малко ред, някаква солидност. Но как можеше да го направи, като на самата нея й липсваше точно това?

Вяло поиска да се придвижи напред към едно определено оранжево-кестеняво петно на известно разстояние. За нейна изненада тя наистина се движеше, но в няколко противоположни посоки. Когато зрението й се стабилизира, цветното петно не беше по-близо отпреди. Опита още няколко пъти със същия ефект: движенията й бяха непостоянни и напосоки; крайният резултат беше непредвидим.

За пръв път Кити усети лека тревога. Сред светлините забеляза няколко врящи петна от мрак, които се навиваха и развиваха; бучаха с екота на древните земни страхове — от нищото и самотата, от това да си сам в безкрайността.

Така не става, помисли си Кити. Трябва ми тяло.

С нарастващо безпокойство тя наблюдаваше неумолимото движение навсякъде около себе си, образите, примигващи наблизо и далеч, пукащите светлини и неуловимите следи от цветове. Една весело танцуваща синьо-зелена нишка привлече вниманието й.

Стой НЕПОДВИЖНО! Помисли си тя ядосано.

Дали беше плод на въображението й или малката, извита ивица наистина се беше отклонила от курса си и се бе забавила за секунда? Движението беше толкова бързо, че не можеше да е сигурна.

Кити изгледа друго случайно облаче и пожела то да спре и да й обърне внимание. Резултатите бяха незабавни и удовлетворителни: един огромен филиз от материя се втвърди в нещо, наподобяващо извит връх на папратово листо, безцветно и стъклено. Когато отклони вниманието си, спиралата се разви и отново изчезна в общия вихър.

Кити опита отново, пожелавайки си този път едно петно от материя да формира по-плътен, по-компактен предмет. Отново успя и чрез допълнително концентриране можа да оформи стъклената буца в нещо близко до блокче с неравни линии. И отново, когато спря, блокчето се разтвори в нищото.

Податливостта на субстанцията наоколо напомни на Кити за нещо, което бе виждала и преди. Какво ли беше? Мозъкът й трудно намери спомена — този за джина Бартимеус, променящ формата си. Той трябваше да приеме някаква форма, когато дойдеше на земята, въпреки че изборът му постоянно се променяше. Може би сега позициите бяха разменени и тя трябваше да опита същото.

Тя можеше да си избере някаква форма… И с това вдъхновение целта на посещението отново изплува в съзнанието й. Да, точно Бартимеус бе дошла да открие.

Тревогата на Кити намаля, тя се ентусиазира. Веднага се захвана за работа, започвайки да си изгражда тяло.

За нещастие, това беше по-лесно да се помисли, отколкото да се направи. Нямаше проблеми чрез силата на волята си да оформи едно петно от течащите енергии в нещо близко до човешката форма. Имаше някаква подобна на луковица глава, набито тяло и четири неравни крайника. Всичко това беше прозрачно и така стрелкащите се отзад цветове и светлини се разкривяваха, отразявайки се в тази повърхност. Но когато Кити се опита да подобри грубата марионетка в нещо по-фино и точно, откри, че не може да се концентрира върху всичко едновременно. Докато оформяше и изравняваше краката, главата хлътваше като разтопено масло; когато побързаше да я оправи и да й добави някакво символично лице, долната част увисваше и се разкапваше. Така продължи, докато множеството прибързани движения напълно съсипаха фигурката и накрая тя се стабилизира във формата на островърхо петно с огромен задник. Кити го изгледа недоволно.

Освен това фигурата се оказа невероятно трудна за маневриране. Въпреки че успяваше да я направлява напред и назад — носеше се сред бушуващите енергии като птица сред буря — Кити откри, че не може да направлява отделните крайници. Докато се напъваше да го направи, субстанцията на тялото се отделяше от крайниците, като развиваща се от вретено нишка. След малко Кити се отказа с отвращение и остави фигурата да се разтвори в нищото.

Въпреки тази несполука, тя се почувства доволна от идеята по принцип и веднага започна да работи отново. В бърза последователност тя пробва множество други тела, опитвайки се да контролира всяко едно. Първото — пръчковидна фигура, повече приличаща на детска рисунка — съдържаше по-малко субстанция от предшественика си; Кити успя да предотврати разнищването й, но видя, че беснеещите енергии наоколо я смачкват като муха. Втората, длъгнеста наденичка с душещ мустак в предната част, беше по-стабилна, но естетически неиздържана. Третата, обикновена топка от въртяща се енергия, беше далече по-силна и по-лесна за поддържане и с нея тя успя да напредне значително, плавайки спокойно през хаоса.

Ключът е в липсата на крайници, помисли си Кити. Формата на сфера е добра. Налага ред.

Формата определено имаше някакъв ефект върху заобикалящата я среда, понеже не след дълго Кити започна да забелязва лека промяна в материята, през която минаваше сферата й. Дотогава цветните нишки, блещукащите светлини и пулсиращите образи — всички те бяха напълно неутрални и не реагираха, летейки напосоки както си решат. Но сега — може би заради новата решителност, с която тя направляваше сферата — те явно забелязваха присъствието й. Усети го по посоката на завихрянията, които изведнъж станаха по-определени, по-преднамерени. Започнаха леко да променят посоката си — стрелваха се близо до сферата, после се отдръпваха, сякаш се колебаеха. Това се случваше отново и отново, а нишките и мигащите светлини постоянно ставаха все по-силни и все повече. Изглеждаха просто любопитни, но това беше застрашително внимание, като акули насъбиращи се около плувец и на Кити не й харесваше. Тя забави хода на сферата си и с внимателно напрягане на волята — вече ставаше по-уверена — се наложи над въртящата се субстанция. Приемайки неподвижната сфера за център, тя тръгна навън, избутвайки най-близките дръзки нишки, които се стопиха и разпръснаха.

Това отстъпление се оказа краткотрайно. Точно когато Кити се поздравяваше за силата на своята целенасоченост, една стъклена нишка се протегна от основната маса като пипалце на амеба и захапа ръба на нейната сфера, отмъквайки парче от нея. Докато се стараеше да поправи щетата, друга нишка се стрелна от противоположната посока и си отхапа друго парче.

Тя отблъскваше яростно нишките. Навсякъде около нея всичко пулсираше и трептеше. На произволни места внимателно проблясваха светлини. За пръв път Кити усети истински страх.

Бартимеус, помисли си тя. Къде си?

Думите явно предизвикаха реакция в субстанцията. Изведнъж избухнаха пламъци от неподвижни образи, усилваха се и намаляваха, по-ярки и по-различими отпреди. Един или два се задържаха достатъчно дълго, че да види подробности: фигури, лица, различни късчета небе, една сграда, покрив с колони. Фигурите бяха човешки, но носеха дрехи в непознат стил. Бързите картини напомниха на Кити за отминали събития и в съзнанието й неканени се появиха отдавна забравени спомени. Но това не бяха нейните спомени.

Сякаш в отговор на тази мисъл внезапно далеч в бушуващата бъркотия избухна дейност, която приключи с образ. Той се задържа достатъчно дълго. Беше напукан, сякаш се виждаше през лещите на счупен фотоапарат, но това, което показваше, беше достатъчно ясно: родителите й, застанали заедно ръка за ръка. Докато Кити гледаше, майка й вдигна разкривена ръка и й помаха.

Кити! Върни се при нас.

Махай се… Кити реагира объркано и уплашено. Това беше номер, очевидно, но това не го правеше по-малко разстройващ. Концентрацията й се разстрои. Контролът над сферата и единственият й район на чист ред залитна и потрепери. Сферата се слегна и увисна. От всичките й страни, пълзейки, идваха нишки от материя.

Кити, обичаме те.

Чупка! Отново отблъсна нишките. Образът на майка й и баща й изгасна. С мрачна решителност Кити възвърна правилната форма на сферата си. Все повече зависеше от нея за всяко подобие на контрол, за да бъде поне малко себе си. Повече от всичко се страхуваше от това да не започне отново да се носи напосоки.

Проблясваха и други различни картини, повечето прекалено бързи, за да бъдат разпознати. Някои обаче, едва различими, трябва да й бяха познати, защото събуждаха у нея неясни чувства на безпокойство и загуба. Бъркотия от светлини; поредната картина, някъде много надалеч. Стар мъж, облегнат на бастун. Зад него имаше забързано черно петно.

Кити, помощ! То идва!

Господин Пенифедър…

Не ме изоставяй! Фигурата погледна през рамо и извика ужасено… Видението изчезна. Почти веднага се появи друго — жена, тичаща между колони и нещо тъмно и чевръсто, което припкаше след нея и я преследваше. Бял проблясък сред сенките. Кити съсредоточи енергията си върху сферата. Игнорирай ги. Това не бяха нищо повече от видения, празни и кухи. Не означаваха нищо.

Бартимеус! Отново си помисли за името, този път умолително. То отново събуди дейност сред плаващите светлини и носещите се цветни ленти. Наблизо, кристално ясен, се появи Якоб Хирнек, усмихващ се тъжно.

Винаги си се опитвала да бъдеш прекалено независима, Кити. Защо не се откажеш? Ела и се присъедини към нас тук. Най-добре е да не се връщаш обратно на Земята. Няма да ти хареса, ако се върнеш.

Защо? Не можа да не попита.

Бедно дете. Ще видиш. Вече не си, каквато беше преди.

Успоредно с това се появи и друг образ — висок човек с тъмна кожа, застанал на затревен хълм. Лицето му беше гробовно.

Защо идваш и ни безпокоиш?

Жена с висока бяла шапка, вадеща вода от кладенец.

Ти си глупачка, щом идваш тук. Не си добре дошла.

Идвам за помощ.

Няма да я получиш. Образът на жената се намръщи и изчезна.

Мъжът с тъмната кожа се обърна и тръгна нагоре по хълма.

Защо ни безпокоиш? попита той отново през рамо. Нараняваш ни с присъствието си. Проблясък на светлини и той изчезна.

Якоб Хирнек се усмихна печално.

Откажи се, магьоснице. Забрави какво си била. Няма начин да се върнеш у дома.

Аз не съм магьосница.

Вярно. Сега си нищо. Обгърнаха го дузина нишки; той запука и засъска сред множество въртящи се петна, които отплаваха надалеч.

Нищо… Кити изгледа сферата си, която по време на разсейването й се беше разтопила като сняг. Остатъците й се носеха като малки снежинки. Сякаш духани от вятър, те отскачаха, танцуваха и се присъединяваха към безкрайния вихър около нея. Е, вярно си беше, разбира се — тя беше нищо: същество без субстанция, дърво без корен. Нямаше никакъв смисъл да се прави на нещо различно.

А те бяха прави и за още нещо: тя не знаеше как да се върне у дома.

Волята й отслабна. Остави сферата да се стопи — тя се завъртя като пумпал и потече в нищото. Кити се понесе по течението…

Друг образ заблещука пред погледа й на неопределено разстояние.

Здрасти, Кити.

Чупка.

А аз си мислех, че търсиш точно мен.