Джонатан Страуд
Портата на Птолемей (44)

37

В девет и тридесет сутринта, точно два дни и пет часа след експлозията в парка Сейнт Джеймс, Временният съвет на британското правителство се събра на извънредна среща. Влязоха в приятната стая на една комисия в Министерство на заетостта, което не беше пострадало от пожарите в Уайтхол. През прозорците се процеждаше бледа светлина. Като хранителен запас имаше чай, кафе и сладки бисквити. Госпожица Ребека Пайпър, която председателстваше, водеше процедурите бързо и ефикасно. Веднага беше обърнато внимание на някои въпроси: осигуряването на фондове за грижи и лечение на пострадалите и отделянето на две военни болници със същата цел. Бе създадена допълнителна комисия, с директен достъп до хазната, която веднага да започне работа по възстановяване на центъра на града.

После дойде ред на въпросите по сигурността. Един младши министър докладва. Беше известно, че още четирима демони хибриди са на свобода; всичките бяха изтикани от градските райони към селските зони. Дяволчета следяха скитането им и избързваха напред да организират евакуации, където се налагаше. Скоро щяха да бъдат съставени експедиционни сили, които да се справят със заплахата. Тази стъпка бе усложнена от почти пълното унищожение на Нощната полиция и изчезването, и предполагаема смърт, на лидера й, госпожица Фарар. Младшият министър се надяваше, че ще бъде създадена нова, изцяло човешка полиция и поиска пълномощия да започне да набира персонал, най-вече сред обикновените хора.

Представителите на обикновените граждани прекъснаха дискусията и поискаха да се реши още един също толкова важен въпрос — изтеглянето на войската от Америка. Те посочиха в подкрепа на позицията си голямата вероятност от бунтове в окупираните държави в Европа и сериозната опасност от нови нападения над Лондон. Намекнаха, че отхвърлянето на това искане би довело до масови стачки и бунтове, които биха засегнали сериозно временното правителство. Мрачната им войнственост разпали страстите у няколко магьосници, които трябваше да бъдат удържани със сила. Госпожица Пайпър постоянно блъскаше с чукчето по масата и възстанови реда в залата само с помощта на действащия секретар, господин Харолд Бътън. Той надигна глас в подкрепа на каузата на обикновените, цитирайки обширно няколко исторически примера, където разклатени империи са били спасявани от лоялната си армия.

След разгорещен дебат, госпожица Пайпър подложи въпроса на гласуване. С малка разлика в гласовете бе дадено пълномощие за изтеглянето на войската от Америка. Тук представителите на обикновените поискаха почивка, за да могат да съобщят новините на чакащите отвън хора. Даде се разрешение, Временният съвет се разпусна и господин Бътън си поръча още чай.

Кити, която бе наблюдавала всичко това от един стол до прозореца, стана и се измъкна в коридора. Разпалените дебати й бяха докарали главоболие.

Предната сутрин тя беше отклонила предложението на госпожица Пайпър за място в Съвета. Освен, че идеята да седи като равна сред магьосници беше странна, тя знаеше, че не притежава необходимата енергия. Ако можеше да се съди по безкрайните дебати, на които бе присъствала навремето в странноприемница „Жабата“, всеки, който искаше да вземе участие в една по-отворена система на управление, щеше да се нуждае от изключително търпение и издръжливост.

В момента Кити не притежаваше много от нито едно от двете. Но тя предложи името на господин Бътън, като оцелял магьосник с много по-широк мироглед от повечето останали. Чрез връзките си в „Жабата“ тя успя да предложи няколко видни обикновени граждани, чието присъствие можеше да придаде на Временния съвет повече законност. След това поиска да й се даде стая и се оттегли да поспи.

Късно следобеда тя се бе събудила и бе отишла обратно в парка Сейнт Джеймс. Промъкна се през временните барикади и навлезе в мъртвата зона, където над огромния кръг твърда, черна, ронлива като изгорял килим земя, висяха паяжини от остатъчна магия. Под обувките й пращеше стъкло. Въздухът бе гаден. Единствено с Амулета на Самарканд, стиснат здраво в ръката й, можеше да се чувства в пълна безопасност.

В центъра на зоната останките от двореца се издигаха на преплетена тъмна купчина на фона на есенната светлина. Подаваха се няколко железни шипа; повечето бяха свързани в сложна тъкан, като гигантски къпини — задръстващи и непреодолими. Ниско над тях висяха магически пари — неподвижни, сякаш слели се със земята. Кити се закашля от парливия им мирис.

Остана там смълчана известно време.

— Толкова за обещанията ви — рече тя накрая.

От руините не последва отговор. Нищо не помръдна. Кити не остана повече. С бавни стъпки се върна в живия свят.

В един часа, когато Съветът прекъсна за обедна почивка, госпожица Пайпър тръгна да търси Кити. Откри я седнала самичка в библиотеката на министерството, прелистваща един атлас от време на време и загледана в нищото.

Магьосницата се стовари срещу нея с ядосано лице.

— Тези делегати са направо невъзможни — извика тя. — Невъзможни! Не са доволни от форсирането на нещата в Америка. Чрез тактика, равносилна на изнудване, току-що ме информираха, че сега възразяват срещу това да използваме дяволчета за наблюдение на пристанищата. Въпреки че това очевидно е в национален интерес! Казват, че това „нарушава правата на работниците там“, каквото и да означава това. — Тя леко се нацупи. — Това е просташко позьорство! Господин Бътън току-що ги замери с кифличка.

Кити сви рамене.

— Сигурността е важна, но такова е и доверието на хората. Шпиони, наблюдателни сфери — всичко това ще трябва да се промени. А що се отнася до пристанищата, просто ще трябва да победите в спора с тях, предполагам.

— Сигурна ли си, че не можем да те убедим да участваш? — попита госпожица Пайпър. — Би била идеалният посредник между нас и… по-крайните групировки.

— Съжалявам — каза Кити. — Изморена съм. Само ще се вбеся. И още преди да падне нощта ще ме изпратите в Тауър.

— Не смятам така! — Госпожица Пайпър сякаш изведнъж се замисли. — Обаче, някои от онези делегати… Идеята е изкушаваща… — Тя разтръска глава. — Какви ги говоря? И така, госпожице Джоунс, виждам, че сте отворили атлас. Това показателно ли е за плановете ви?

— Не знам — каза Кити бавно. — Мисля, че може би, след като нещата малко се поуспокоят на Континента, ще замина в чужбина за известно време. Трябва да посетя един приятел в Брюж, а след това ми се иска да попътувам малко, да видя света. Надявам се това да ми помогне да си възвърна здравето. — Тя присви устни и погледна към прозореца. — Вероятно ще отида в Египет. Чувала съм много за него. Не знам. Зависи…

— Няма ли да искате да продължите магическите си проучвания тук? Господин Бътън изразява високо мнение за заложбите ви, а и ние страдаме от очевидна липса на таланти в правителството. Можем да ви препоръчаме някои учители.

Кити затвори атласа; в светлината се издигнаха и понесоха спирали от прах.

— Много сте мила, но тази врата е затворена за мен. Проучванията ми винаги са били насочени към призоваването на един определен… — Тя спря. — Имах една определена цел. И преди две нощи Натаниел я постигна вместо мен. Честно казано, просто не знам как бих могла да продължа оттук нататък.

В стаята настъпи тишина. Госпожица Пайпър си погледна бързо часовника и извика тихо.

— Почивката почти свърши! Трябва да тръгвам. Един господ знае дали можем да постигнем някакъв напредък този следобед. — Тя въздъхна тежко, докато ставаше. — Госпожице Джоунс, само след една сутрин съм на път да удуша цялата делегация на обикновените граждани. Само след една сутрин! Перспективите едва ли могат да бъдат по-лоши. Наистина не вярвам, че изобщо ще можем да си сътрудничим.

Кити се усмихна и се облегна на стола си.

— Продължавайте да се опитвате — каза тя. — Постижимо е. Не е лесно, но е постижимо. Ще се изненадате какво ще успеете да постигнете.