Джонатан Страуд
Портата на Птолемей (42)

35

Трябва да се каже, работехме добре заедно. По-добре, отколкото и двамата очаквахме.

Добре де, може би ни трябваше малко време, за да си изясним системата. Имахме някои смущаващи моменти, когато тялото ни правеше две неща едновременно, но ги поправяхме на мига, така че всичко си беше наред^[1]. А след като тръгнахме с бързоходните ботуши, наистина започнахме да напредваме и да се наслаждаваме на предимствата на нашето странно положение.

Точно първият ни успех срещу бедната, стара Нериан ни въодушеви: показа ни какво трябва да правим; как да се комбинираме за най-добра ефективност. Спряхме да се опитваме да предугаждаме действията си и в известна степен се упълномощихме взаимно.

Ето как работехме. Натаниел задвижваше ботушите: ако трябваше да преминем дълго разстояние в права посока, той крачеше. След като стигнехме (обикновено след една или две секунди — тия ботуши бяха доста пъргави), аз поемах краката, насищах ги с малко от онази моя специфична енергия и започвах да подскачам като кенгуру — назад, напред, нагоре, надолу, наляво и надясно, докато врагът (а понякога дори и аз самият) не бъдеше безнадеждно объркан.

Междувременно Натаниел си запазваше пълния контрол над ръцете и над Жезъла на Гладстон. Стреляше винаги, когато се приближахме достатъчно и, тъй като можех да предугаждам намеренията му, обикновено оставах на едно място достатъчно дълго, за да го направи. Единственото изключение (оправдано, според мен) беше, когато бързах да ни разкарам от пътя на някоя Детонация, Флукс или Осакатяваща спирала. Винаги е най-добре да се избягват такива неща, ако искате да съхраните момента^[2].

Комуникирахме си със сбити, доста лаконични мисли: сиреч Бягай, Скачай, Къде, Наляво, Нагоре, Надолу, и т.н.^[3] Почти нищо не си казвахме, бяхме много кратки. Беше леко грубо и мъжкарско и не оставяше никакво място за самовглъбяване или емоционален анализ, един фактор, който чудесно се съчетаваше с целта ни да останем живи, както и с унилото отчуждение, което бе изпълнила главата на Натаниел. В началото, когато бяхме с Кити (тогава главата му бе пълна с по-нежни неща — полуоформени, пламенни, насочени навън), това не беше толкова забележимо, но след онзи миг на площад „Трафалгар“, когато жената му обърна гръб с уплашена и презрителна физиономия, той се затвори. По-нежните му емоции бяха нови и несигурни — не обичаха да бъдат отхвърляни. Сега бяха запечатани и на тяхно място се върнаха старите, познати качества: гордост, изолираност и стоманена решителност. Все още бе отдаден на задачата, но го правеше с някакво неясно отвращение от самия себе си. Може и да не беше здравословно, но му помагаше да се бие добре.

А точно сега трябваше да се бием.

Туткащата се на площада Нериан беше най-изостаналата от духовете. Другите бяха избързали напред, привлечени от звуците и миризмите на човешки тела под арката на Чърчил и в мрака на парка Сейнт Джеймс. Може би, ако обикновените хора не бяха събрани тук в толкова значителна численост, армията на Нуда веднага щеше да се пръсне из столицата и така щеше да е далече по-трудно да ги открием и издебнем. Но броят на протестиращите хора, окуражени от бездействието на правителството, се беше увеличил през нощта. Сега, за ненаситните духове, техните гъмжащи маси представляваха неустоимо изкушение.

Когато пристигнахме, забавлението отдавна беше започнало. Навсякъде из парка се скитаха духове и преследваха стада от бягащи хора както им се прищеше. Някои използваха магически атаки; други предпочитаха да се движат заради самото движение — да изпробват непознатата скованост на крайниците си, да тичат около припкащата плячка. Много от отдалечените дървета горяха с разноцветни пламъци. Въздухът бе изпълнен със светкавици, с извиващи се струйки дим, с пронизителни писъци и всеобща глъчка. Зад всичко това големият Стъклен дворец осветяваше оживените поляни: на фона на прожекторите му тичаха хора, скачаха духове, падаха тела. Безспирният лов продължаваше.

Спряхме под арката на портата на парка и огледахме всичко.

Хаос, помисли си Натаниел. Това е пълен ХАОС.

Това не е нищо пред една истинска битка, казах аз. Трябваше да присъстваш при ал-Ариш, където върху площ от две квадратни мили пясъкът почервеня. Създадох му мислена картина.

Прекрасно. Благодаря ти за това. Виждаш ли Нуда?

Не. Колко са демоните?

Достатъчно^[4]. Да вървим.

Тропна с пета и ботушите полетяха. Изстреляхме се в данданията.

Стратегията показваше, че духовете не забелязваха присъствието ни едновременно. Можехме да ги свалим един по един. Да се изправим срещу всичките накуп щеше да е малко по-трудно. Това означаваше светкавична стрелба и постоянно движение. Първата ни цел на близките поляни беше един африт, предрешен в тялото на възрастна дама. Надавайки пискливи викове, той запращаше рикоширащи Спазми в тълпата. С две крачки се озовахме зад него. Жезълът извибрира. Афритът се превърна в спомен, във въздишка на вятъра. Обърнахме се, раздвижихме се… и се намерихме надалече сред увеселителните сергии, където трима силни джина, плътно облечени в човешки кожи, усилено се мъчеха да преобърнат Замъка на султана. Натаниел насочи Жезъла и ги уби с една-единствена ненаситна светкавица. Огледахме се и видяхме до някакви дървета как един хилав хибрид дебнеше дете — след три крачки бяхме при него. Белият огън го унищожи. Детето избяга в тъмното.

Трябва ни помощ за хората, помисли си Натаниел. Тичат в кръг.

Това не е наша гри… Аха! Виждам ги. Давай.

Една крачка, един скок… Кацнахме на покрива на сцената, спуснахме се по централната колона и стреляхме с Жезъла четири пъти. Три хибрида загинаха. Четвъртият, предупреден от смъртта на другите, се наведе и отскочи назад. Видя ни и запрати Спазъм. Сцената се разтресе и стана на парчета, но ние вече бяхме направили салто във въздуха — паднахме върху чергилото на една палатка и, преди ботушите ни да докоснат земята, превърнахме същността на престъпника във вихрушка от гаснещи звезди.

Прободе го съжаление, желанието му за работа отслабна. Натаниел се поколеба.

Това… това беше Хелън Малбинди, сигурен съм. Тя…

Тя е мъртва отдавна. Ти уби убиеца й. Размърдай крак! Там — при езерото! Онези деца. Бързо — не се бави!

Най-добре беше да се движи. Най-добре бе да не мисли за това. Да продължи да се бие^[5].

Изминаха десет минути. Стояхме под един дъб в центъра на парка. От земята се издигаше дим от останките на два джина.

Забеляза ли нещо особено у духовете? помислих аз. Искам да кажа, от това, което виждаш от тях.

Очите ли? Понякога забелязвам, че светят.

Да, но и аурите. Те изглеждат някак по-големи.

Какво значи това?

Не знам. Сякаш човешките тела не ги побират.

Мислиш, че…

Духовете, призовани от Факарл, са силни. Може би храненето ги прави още по-силни. Ако…

Чакай… При езерото… И изчезнахме.

Ходехме напред-назад из парка, сред павилионите и увеселителните площадки, беседките и алеите, където и да зърнехме хищническо движение. Понякога джиновете ни усещаха и се биеха, но най-често ги сварвахме неподготвени и ги избивахме. Силата на Жезъла бе неустоима, бързоходните ботуши ни носеха по-бързо, отколкото врагът можеше да види. Нат бе студен и решен; с всяка минута контролираше Жезъла все по-умело. Що се отнася до мен, дали от адреналина, който споделяхме или пък по друга причина, но аз започнах много да се забавлявам. Полека-лека в мен отново се събуди старата жажда за кръв, страховитата радост от битката, която бях познал в раните египетски войни, когато асирийските утуку маршируваха през пустинята, а събралите се лешояди скриваха небето. Това беше любовта към скоростта и ума, към предизвикването на смъртта и справянето с нея. Беше любовта към извършването на нови геройства, за които щеше да се разказва и пее около лагерните огньове по залез. Това беше любовта към енергията и силата.

Беше част от земната поквара. На Птолемей нямаше да му хареса.

Но си беше много по-добре, отколкото да си слузеста пирамида.

Забелязах нещо и мислено го сръчках. Натаниел спря на място насред полето, за да огледа по-добре. Поседяхме малко взирайки се. Докато стояхме, държахме Жезъла хоризонтално, стиснат небрежно с пръсти. Сияеше и пукаше; от края му се извиваше бял дим. Земята под ботушите ни беше почерняла, овъглена. Навсякъде около нас лежаха тела, обувки, палта и плакати; нататък имаше горящи дървета и дълбоката бездна на нощта.

Далеч, от другата страна на парка, блестяха светлините на Стъкления дворец. В него, очертани като силуети зад стъклото, се движеха неясни фигури. Бяхме прекалено далече, за да различим някакви подробности.

Нуда? Факарл?

Може би…

Внимавай.

Далеч отляво идваше нещо. Вдигнахме Жезъла. Спряхме. От тъмното излезе мъж — човек с нищожна аура. Беше босоног, с наполовина откъсната риза. Окървавените му крака се препънаха покрай нас. Така и не ни погледна.

Каква мърлявщина, помисли си Натаниел.

Дай на бедния човек шанс! Току-що са го преследвали четиридесет демона.

Нямам предвид него, а всичко това.

О. Да. Така е.

Значи смяташ, че са били общо четиридесет?

Не казах това. Мъдрият войн…

Колко убихме досега?

Не знам. Не съм ги броил. Но тук вече не са толкова много.

Централните алеи на парка бяха празни. Сякаш някаква невидима обвивка или бариера е била пробита и бъркотията от трескаво движение изведнъж се бе изляла, а после се бе отдръпнала и изчезнала.

Натаниел подсмръкна и изтри нос с ръкава си.

Значи, отиваме в Стъкления дворец. Тук почти приключихме.

Една стъпка, две стъпки над поляната… и се озовахме сред някакви декоративни, живи плетове, цветни лехи, езерца и пеещи фонтанчета. Натаниел забави ботушите. Огледахме околностите.

Стъкленият дворец изглеждаше като скачащ в средата на парка кит, дълъг двеста метра и широк сто. Бе построен почти изцяло от стъклени плоскости, поставени в мрежа от железни греди. Основните стени представляваха нежни извивки; тук-там стърчаха отделни куполи, върхове, минарета и фронтони. Всъщност беше просто една огромна оранжерия, но вместо да съдържа няколко увехнали домата и малко тор, демонстрираше редици от пораснали палми, изкуствен поток, въздушни мостчета, магазини за подаръци и будки за напитки, както и всякакви евтини забавления^[6]. Хиляди крушки, увиснали на гредите, осветяваха околността денонощно. При нормални условия това бе любимото място на обикновените да си пропиляват живота.

В миналото аз рядко се бях осмелявал да се приближавам до този дворец, понеже същността ми се гнусеше от железния му скелет. Сега, обаче, предпазен вътре в Натаниел, нямах подобни притеснения. Изкачихме няколко стъпала към източния вход. Имаше тропически папрати и палми, притиснати плътно към стъклото. Трудно беше да видим вътре.

От сградата отекваха слаби шумове. Не спряхме, а тръгнахме към дървените врати. Бутнахме; вратите се отвориха. Влязохме, хванали Жезъла пред себе си.

Спарен въздух: изолиран от студа на нощта под стъкления покрив, въздухът вътре беше топъл. Носеше се воня на магия — остатъчните облачета от серните Детонации. Някъде отдясно, зад една група дървета и един суши бар в японски стил, долитаха жални звуци.

Обикновени, помисли си Натаниел. Трябва да се приближим. Виждаш ли кой ги е хванал.

Да пробваме по мостчето?

Вляво бързите извивки на едно спираловидно, желязно стълбище водеха към мостче високо горе. Прекосихме бързо пространството до стълбите и ги изкачихме безшумно. Издигнахме се над стърчащите палмови листа плътно покрай извивката на голямата стъклена стена и излязохме на тесен проход, който се простираше като желязна нишка към отсрещната страна. Натаниел клекна ниско; държеше Жезъла хоризонтално над пода. С бавни и внимателни движения се затътрихме над пропастта.

Не след дълго можехме да виждаме оттатък дърветата към центъра на двореца, точно под най-високите куполи на извитото стъкло. Там, на откритото пространство, вклинено между една безвкусно боядисана въртележка и място с маси за пикник, видяхме тълпа хора, вероятно към стотина, скупчени заедно като пингвини в снежна буря. Подкарваха ги седем или осем от духовете на Нуда, които стояха от всичките им страни. Сред тях беше тялото на Руфъс Лайм, както и — разбрах го от вълнението в съзнанието на Натаниел — това на министър-председателя Рупърт Девъро. Съдейки по увереността в движенията им, духовете се чувстваха удобно в приемниците си. Аурите им се бяха разпрострели далече извън очертанията на телата. Не те, обаче, привлякоха вниманието ми.

Виж Нуда, помисли си Натаниел. Какво му се е случило?

Нямах отговор. Горе на покрива на въртележката, може би на около двадесет метра пред нас и също толкова надолу, стоеше бившето тяло на Куентин Мейкпийс. Когато го видяхме за последен път, Нуда имаше проблеми да свикне с ограниченията на приемника си. Сега, той явно му бе хванал цаката. Краката стояха здраво, ръцете бяха кръстосани отпуснато, брадичката — вдигната. Имаше точната стойка на успешен генерал на военна операция.

Освен това имаше и рога.

Три, при това черни, ако трябва да сме точни, подаващи се от челото под неравномерни ъгли. Единият рог беше дълъг, а другите два — просто чуканчета. И това не беше всичко. Някакви гръбначни шипове бяха разцепили ризата отзад; от лявата му ръка стърчеше сиво-зелен ръб. Лицето му беше восъчно и разкривено, подуто от вътрешно налягане. Очите приличаха на живи пламъци.

Това е неочаквано, помислих си.

Същността му разчупва тялото.

Натаниел притежаваше необятен капацитет да заявява очевидното и точно това го правеше толкова очарователно човешки.

Докато наблюдавахме рогата, шиповете и ръбът се свиха обратно в кожата, сякаш чрез силно напрягане на волята. Потреперване, разтрисане и секунда по-късно отново изскочиха, по-големи отпреди. От отворената уста се чу рева на гръмовния му глас.

— Ах! Неудобството! Усещам старото парене! Факарл! Къде е Факарл?

Не е щастлив, помисли си Натаниел. Силата му сигурно е прекалено голяма. Строежът на приемника му се разпада и той губи защитата.

Не му помага и факта, че лапа хора, откакто е тук. Това трябва да е подуло същността му… Огледах обикновените хора, свити отзад. Освен това, изглежда, все още е гладен.

Това ще свърши сега.

Цялото нещастие и неудовлетвореност на Натаниел се бяха слели и превърнали в студена, силна ярост. Мозъкът му беше като парче кремък.

Мислиш ли, че можем да го свалим оттук?

Да. Цели се внимателно. Ще имаме само една възможност. Направи го мощно.

Е, кой сега заявява очевидното?

Все още бяхме клекнали и зяпахме през декоративните железни парапети, които ограничаваха прохода. Докато Натаниел се успокояваше аз издигнах предпазен Щит. След като бъдеше нанесен удара, другите духове, без съмнение, щяха да търсят отмъщение. Премислих възможностите… Първо отбягващ скок или на палмовото дърво, или назад върху покрива на суши бара. После долу на пода. После…

Стига толкова планиране занапред.

Нат се изправи. Насочи Жезъла към Нуда и изрече думите…

Страховита експлозия, както се очакваше.

Само че не около Нуда, а навсякъде около нас. Щитът ми едва бе успял да устои. Въпреки това бяхме отхвърлени на една страна извън прохода и през стъклената стена на двореца сред дъжд от стъклени парчета, за да се озовем, въртейки се, над входните стъпала и надолу към декоративните градини под нас. Паднахме тежко и ударът бе само частично омекотен от Щита. Жезълът, изтръгнат от хватката ни, изтрака далеч на пътеката.

Двойното ни съзнание бе разтресено и разделено от удара. Няколко секунди вибрирахме поотделно в една и съща глава. Докато лежахме там, стенейки независимо един от друг, от разбития отвор горе, носейки се във въздуха, излезе тялото на Хопкинс. Смъкна се на стъпалата и се приближи пеш, със спокойна и уверена крачка.

— Мандрейк, нали? — каза Факарл общително. — Трябва да кажа, че си настойчив малък човек. Ако имаше някакъв разум, досега щеше да си на сто мили оттук. Какво, по дяволите, не ти е наред?

Само ако знаеше; лежахме върху пръстта и се напъвахме да се фокусираме. Бавно зрението ни се стабилизира, акълът ни се намести.

— Господарят Нуда — продължи Факарл — в момента е малко раздразнителен и трябва да се внимава с него. Настроението му няма да се подобри, ако бъде ужилен от твоята играчка.

— Ужилен? — изграчи Натаниел. — Това ще го затрие.

— Наистина ли мислиш така? — Гласът бе изморен и развеселен. — Нуда е по-велик, отколкото можеш да си представиш. Той е гладен за енергия; поглъща я като гъба. Чуваш ли как ръмжи? Би приветствал атаката и би се нахранил с нея. Бих ти позволил да се пробваш, но ми писна от ненужни безпокойства. Обаче, след няколко минути аз ще взема Жезъла за лична употреба. — Той вдигна бавно ръка. — И така, сбогом.

Натаниел отвори уста да изпищи. Завладях я за по-добра цел.

— Здрасти, Факарл.

Ръката трепна. Гибелната енергия на Жезъла остана неосвободена. Зад очите на Хопкинс чифт точки от ярка синя светлина просветнаха учудено и объркано.

— Бартимеус…?

— Нищожният аз.

— Как — как…?

Ето нещо ново. За пръв път от триста века неуязвимата увереност на Факарл бе разтърсена от моето пристигане. Нямаше думи.

— Как е възможно това? Това е номер… някаква проекция на гласа… илюзия…?

— Не. Аз съм тук вътре.

— Не може да бъде.

— Кой друг може да знае истината за смъртта на Чингис? За онова дребно, отровно грозде, което вмъкнахме в палатката му под носа на джиновете му…?^[7]

Факарл примигна; поколеба се.

— Значи… Наистина си ти.

— Мой ред е да поднасям изненади, стари приятелю. И мога просто да спомена, че докато ти и Нуда си играехте тук, повечето от армията ви беше избита. От мен.

Докато говорех усетих как Натаниел се гърчи. Не му харесваше да лежи безсилен на земята — естественият инстинкт за самосъхранение го караше отчаяно да иска да стане. Обуздах го с една-единствена мисъл: Чакай.

— Ах, ти, предател… — Факарл беше в тялото на Хопкинс от доста дълго; облиза устните си точно като човек. — Не ми пука за тази загуба — светът е претъпкан с хора и има достатъчно духове, за да ги напълним всичките. Но ти… Да избиваш собствения си вид, да защитаваш бившите си потисници… Боли ме същността само като си го помисля! — Ръцете му бяха свити; гласът му преливаше от емоции. — Били сме се един с друг много пъти, Бартимеус, но винаги случайно, заради капризите на господарите си. И сега, когато най-сетне ние сме господарите, когато трябва да празнуваме заедно, сега ти избираш да извършиш явно предателство! Ти, самият Сакр ал-Джини! Как ще оправдаеш действията си?

— Аз ли съм предател? — Като начало, просто си приказвах с него, изчаквайки докато ни се възстановеше силата от падането, но сега бях прекалено настървен, за да мисля. Гласът ми се издигна до стария чудовищен рев, който кънтеше из горите и караше племената да се свиват в колибите си. — Ти си този, който завинаги обърна гръб на Другото място! Ти си нещо повече от предател — да напуснеш дома си, да подтикнеш другарите си духове да го изоставят завинаги като узурпират тези торби с кокали? И за какво? Какво получаваш от тази мрачна пустош?

— Отмъщение — прошепна Факарл. — Тук отмъщението е наш водач. То ни поддържа в този свят. То ни дава цел.

— „Цел“ е човешко понятие — казах тихо. — Преди никога не ни е трябвало. Това твое тяло вече не е просто маскировка, нали? Не е просто бариера против болката. Ти се превръщаш в това.

Огънят зад очите пламна възмутено, после бавно отслабна, притъпи се.

— Може би е така, Бартимеус, може би е така… — Гласът беше мек и замислен; ръцете потупваха предната част на намачкания костюм. — Между нас казано, ще ти призная, че в това тяло изпитвам известно неудобство, което не бях очаквал. Не е като старата остра болка, която толкова дълго сме понасяли. По-скоро е някакъв слаб сърбеж, който ме дразни, една празнина, която не може да се запълни независимо от броя на убийствата. Поне засега. — Той се ухили мрачно. — Възнамерявам да продължавам да опитвам.

— Празнината — казах — е онова, което си загубил. Връзката с Другото място.

Факарл ме изгледа. За секунда не проговори.

— Ако това е вярно — рече тежко — тогава и ти си я изгубил. Ти си точно толкова узурпатор, колкото и аз, Бартимеус, затворен в този твой млад магьосник. Защо го направи, ако се отвращаваш от идеята, както твърдиш?

— Защото аз имам изход — казах. — Аз не съм си изгорил мостовете.

Светещите очи се стесниха объркано.

— Как така?

— Магьосникът ме призова. Магьосникът може да ме освободи.

— Но мозъкът му…

— Е непокътнат. Споделям го с него. Което, признавам, е трудно. Няма много за гледане.

Сега Натаниел проговори:

— Вярно е. Ние работим заедно.

Ако Факарл бе изненадан, когато проговорих за пръв път, то сега бе направо сащисан. Тази възможност просто не му беше хрумвала.

— Човекът си запазва интелекта? — промърмори той. — Кой тогава е господарят? Кой от вас управлява?

— Никой — отвърнах.

Натаниел се съгласи.

— Това е балансирано равенство.

Факарл поклати глава, почти с възхищение.

— Забележително — рече. — Като извратеност е направо уникално. Или почти: онзи глезльо от Александрия, за когото по едно време постоянно говореше, Бартимеус, той щеше да го одобри, нали? — Устните му леко се свиха. — Кажи ми, не се ли чувстваш омърсен от такава интимна връзка?

— Не особено — казах. — Не е по-интимна от твоята и не е така постоянна. Аз ще се прибера вкъщи.

— О, Боже. Какво те кара да мислиш така? — Факарл раздвижи ръка, но аз го очаквах. Дългият ни разговор ни беше дал възможност да се възстановим от падането; енергията ни отново бе разпалена. Пръстите на Натаниел вече бяха насочени към него. Зелено-сивият Спазъм удари Щита на Факарл фронтално. Въпреки че не беше ранен, той се завъртя и Детонацията му съвсем безопасно уцели земята. Междувременно аз упражних крайниците ни. Пръскайки пясък, ние се изстреляхме от земята, извисихме се над пътеката и се приземихме точно до Жезъла. Натаниел го грабна. Завъртяхме се, бързи като нападаща кобра.

Факарл стоеше на пътеката, не много далече, с наполовина вдигната ръка. Светлината от Стъкления дворец падаше върху него и се сливаше със сянката. Ние бяхме много бързи, но той беше още по-бърз. Понякога се чудя дали можеше да ни уцели в гърба, още докато се навеждахме за Жезъла, преди да го вземем в ръце. Но може би Спазъмът ни го бе разтърсил и разконцентрирал. Трудно е да се каже. Гледахме се в продължение на секунда.

— Откритието ти е забележително — каза Факарл. — Но ми идва прекалено късно.

Направи някакво движение с тялото си от плът; не помня точно какво. Аз не сторих нищо, но осъзнах незабавната заповед на момчето. Проблесна чиста, бяла светлина, после избледня, изчезна и заличи Факарл от Земята.

Стояхме сами на пътеката под двореца.

Размърдай някой крак, помисли момчето. Идват хора, а имаме още една последна работа за вършене.