Джонатан Страуд
Портата на Птолемей (18)

13

Нещастните инциденти, случили се по време на партито на министър-председателя в Ричмънд, бяха бързи и объркващи и мина известно време, преди да се разкрие какво се бе случило. Свидетелите сред гостите на партито бяха малко, понеже когато горе в небето започна касапницата, повечето бяха намерили убежище с главата напред в розовите лехи и изкуствените езерца. Обаче господин Девъро събра магьосниците, отговорни за сигурността на имението и те, един по един, призоваха демоните, охраняващи периметъра. Полека-лека започна да се очертава някаква картина.

Явно алармата беше задействана когато един джин под формата на куца жаба бе нахлул през защитния възел на имението. Той бил неотклонно преследван от голяма група демони, които безмилостно нападали плячката си, докато бягала през поляните. Демоните на имението бързо се включили в мелето, юнашки нападайки всичко, което се движело, така че един или двама от нахлулите били унищожени заедно с трима гости, един помощник-иконом и голяма част от древните статуи на южните поляни, зад които известно време се криела жабата. В хаоса жабата се измъкнала и нахлула право в къщата, при което останалите нашественици се обърнали и избягали от сцената. Тяхната самоличност и тази на господарите им остана неясна.

За разлика от това, самоличността на жабешкия господар скоро бе установена. Прекалено много хора бяха наблюдавали събитията във вестибюла на къщата, за да остане Джон Мандрейк неразкрит. Малко след полунощ го завлякоха пред господин Девъро, господин Мортенсен и господин Колинс (тримата най-старши министри, останали в къщата) и той си призна, че бил дал на въпросния джин свободата да се върне при него по всяко време. При строгия разпит господин Мандрейк бе принуден да разкаже някои подробности за операцията, в която участвал неговият демон. Бе споменато името на господин Клайв Дженкинс и пет хорли моментално бяха изпратени в апартамента му в Лондон. След известно време се върнаха. Господин Дженкинс не бил вкъщи. Местонахождението му било неизвестно.

Понеже Мандрейк не знаеше нищо за това какво бе разкрил джинът му и понеже призоваването на ранения Бартимеус можеше напълно да разруши същността му и да попречи да бъде разпитан, за момента това бе отложено. На Мандрейк му наредиха да се яви пред Съвета три дни по-късно, за да призове роба си на разпит.

Междувременно младият магьосник трябваше да понесе бремето на всеобщия гняв. Министър-председателят бе извън себе си от ярост заради загубата на гръцките си статуи, докато господин Колинс, който при задействането на алармата пръв бе скочил в патешкото езерце, само за да бъде полуудавен под една от по-тежичките дами от гостите, го зяпаше злобно изпод купчината си хавлиени кърпи. Третият министър, господин Мортенсен, не бе пострадал особено, но не харесваше Мандрейк от години. Заедно те го порицаха за безотговорното и тайнствено поведение и намекнаха за множество наказания, но подробностите бяха оставени за след предстоящата среща на Съвета.

Господин Мандрейк не отвърна на обвиненията. Той си тръгна пребледнял от имението и го откараха обратно в Лондон. На следващия ден господин Мандрейк закуси сам. Госпожица Пайпър, която обикновено докладваше за ранния сутрешен брифинг, бе спряна на вратата от един прислужник. Министърът бил неразположен; щял да я види по-късно в офиса. Объркана, тя си тръгна.

С натежали стъпки магьосникът се отправи към кабинета си. Стражът на вратата опита леко да се пошегува, но се оказа ударен от Спазъм. Мандрейк седя дълго на бюрото си, взрян в стената.

В един момент вдигна телефона и набра номер.

— Здравейте. Офисът на Джейн Фарар ли е? Може ли да говоря с нея, ако обичате? Да, Мандрейк е… О… разбирам. Много добре. — Слушалката бавно се върна на мястото си.

Е, беше се опитал да я предупреди. Това, че тя бе отказала да говори с него едва ли беше негова грешка. Предната нощ той направи всичко възможно, за да не замесва името й, но без успех. Препирнята им беше видяна. Без съмнение сега щяха да порицаят и нея. Изпита само леко съжаление за това. Всяка мисъл за красивата госпожица Фарар го изпълваше със странно отвращение.

Най-глупавото в цялата работа беше, че този проблем можеше да бъде предотвратен, ако бе направил това, което предложи Фарар. Бартимеус почти със сигурност щеше да има информация за плана на Дженкинс, което щеше да помогне да умилостиви Девъро. Трябваше да разпита роба си без много да му мисли. Но вместо това… го бе пуснал да си ходи. Беше абсурдно! Джинът бе единствено трън в задника — ругаещ, заядлив, кекав… А заради това, че знаеше рожденото му име, се превръщаше във фатална потенциална заплаха. Трябваше да го унищожи, докато не можеше да се съпротивлява. Колко простичко щеше да е!

Гледаше документите на бюрото си с невиждащ поглед. Сантиментален и слаб… Може би Фарар бе права. Джон Мандрейк, министър от правителството, беше действал против собствените си интереси. Сега бе уязвим за враговете си. И дори при това положение, независимо колко студена ярост се опитваше да насъбере — срещу Бартимеус, срещу Фарар и най-вече срещу себе си — знаеше, че не би могъл да постъпи другояче. Гледката на малкото, потрошено телце на джина го бе шокирала прекалено много и го бе довела до това импулсивно решение.

И точно това беше съкрушителното събитие, далеч по-значимо от заплахите и злобата на колегите му. В продължение на години животът му бе изтъкан от пресметливост. Само посредством безпощадна отдаденост на работата си Мандрейк имаше самоличност; спонтанността бе станала чужда за него. А сега, в сянката на единственото му необмислено действие, изведнъж вече мисълта за работа не му допадаше. Някъде тази сутрин се сблъскваха армии, министрите не се спираха: имаше много работа. Джон Мандрейк се чувстваше безразличен, блуждаещ, внезапно откъснат от името си и работното си място.

Потокът от мисли от предишната нощ отново се върна в съзнанието му. Изплува картина отпреди толкова много време: седнал е с учителката си, госпожица Лутиен, един летен ден в градината и щастливо скицира… тя седи до него, смее се, косата й блести на слънцето. Видението потрепна като мираж и изчезна. Стаята бе гола и студена.

След известно време магьосникът напусна кабинета си. В кръга си от черно дърво стражът се отдръпна от него, докато минаваше.

Денят не вървеше добре за Мандрейк. В Министерството на информацията го очакваше остро формулирана записка от офиса на госпожица Фарар. Тя бе решила да подаде официално оплакване относно отказа му да разпита демона — постъпка, която вероятно щеше да се окаже пагубна за полицейското разследване. Едва Мандрейк бе успял да прочете това и пристигна един навъсен пратеник от Хоум Офис, понесъл плик с черна панделка. Господин Колинс искаше да го разпита за сериозните безредици в парка Сейнт Джеймс предишната вечер. Подробностите бяха застрашителни за Мандрейк: бягаща жаба, див демон, освободен от призмата си, множество фатални случаи сред тълпата. Бе последвал дребен бунт и обикновените хора разрушили част от панаира. Напрежението по улиците все още беше високо. От Мандрейк поискаха да подготви защита навреме за срещата на Съвета след два дни. Той се съгласи без да спори; знаеше, че нишката, на която се крепи кариерата му, бързо изтънява. По време на срещите очите на заместниците му бяха весели и язвителни. Един-двама дори стигнаха дотам, че да предложат да призове веднага джина си, за да ограничи политическите вреди. Мандрейк, с каменно лице, решително отказа. Цял ден беше раздразнителен и разсеян. Дори госпожица Пайпър го избягваше.

Следобеда, когато господин Мейкпийс му звънна да му припомни за уговорката им, на Мандрейк му писна.

Тръгна си от офиса.

В продължение на няколко години след аферата с Жезъла на Гладстон, Мандрейк беше близък с драматурга Куентин Мейкпийс. Имаше си основателна причина за това. Преди всичко, министър-председателят обожаваше театъра и вследствие на това господин Мейкпийс упражняваше огромно влияние върху него. Като се правеше, че споделя удоволствията на лидера си, Мандрейк бе успял да поддържа една връзка с Девъро, за която другите, по-нетолерантни членове на Съвета, можеха единствено да му завиждат. Но за нея си имаше цена: неведнъж Мандрейк се виждаше принуден да се появява в ужасни аматьорски продукции в Ричмънд, подскачайки по сцената в прозрачни гамаши или издути панталони и — в един незабравим случай — клатушкайки се от тежестта на поставените на гърба му крила от блестяща мрежа. Мандрейк стоически понасяше присмеха на колегите си: благоволението на Девъро бе по-важно.

В замяна на подкрепата, Куентин Мейкпийс често бе съветвал Мандрейк, а Мандрейк откри, че той е изненадващо проницателен, бързо научаваше интересните слухове и бе много точен в прогнозите си за променливите настроения на министър-председателя. Много пъти бе печелил предимство като следваше съветите на драматурга.

Но през последните месеци, с увеличаването на служебните му задължения, Мандрейк се умори от другаря си и се възмущаваше от загубеното време, прекарано в подхранване на приумиците на Девъро. Нямаше време за баналности. Със седмици бе отклонявал поканите на Мейкпийс да го посети. Сега, невиждащ и лутащ се, повече не можеше да се противи.

Един прислужник го въведе в тихата къща. Мандрейк прекоси антрето, минавайки под розовите полилеи и покрай огромния портрет на драматурга, рисуван с маслени бои. Той беше изобразен в сатенения си халат, облегнат на купчина от собствените му творби. Обърнал очи на другата страна (винаги бе смятал халата за малко къс), Мандрейк слезе по централното стълбище. Обувките му стъпваха безшумно по дебелия мъхест килим. По стените висяха плакати в рамки от целия свят. ПЪРВАТА НОЩ! СВЕТОВНАТА ПРЕМИЕРА! ГОСПОДИН МЕЙКПИЙС ИМА УДОВОЛСТВИЕТО ДА ПРЕДСТАВИ! Без звук десетина реклами крещяха от стените.

В основата на стълбището една дървена врата с метален обков водеше към работния кабинет на драматурга.

Още с почукването вратата се отвори. Едно широко, светнало лице надникна зад нея.

— Джон, момчето ми! Чудесно! Толкова се радвам. Заключи вратата след себе си. Ще пием чай с щипка мента. Изглежда имаш нужда от нещо ободряващо.

Господин Мейкпийс представляваше истинска вихрушка от малки движения — прецизни, точни, балетни. Дребничката му фигура се въртеше и подскачаше, наливаше чай, посипваше с мента, припрян като малка птичка. Лицето му блестеше от жизненост, червената му коса лъщеше. Усмивката му постоянно потрепваше, сякаш изразяваше някакво тайнствено удоволствие.

Както обикновено, дрехите му отразяваха жизнерадостната му натура: жълто-кафяви обувки, чифт жълтеникавозелени панталони с кафяво каре, ярка жълта жилетка, розово шалче, свободна ленена риза с плисета на ръкавите. Днес, обаче, ръкавите бяха нагънати над лактите, а шалчето и жилетката бяха скрити зад оцапана бяла престилка. Очевидно господин Мейкпийс работеше усилено.

Той разбърка чая с малка лъжичка, чукна я два пъти в чашата и подаде резултата на Мандрейк.

— Ето! — каза. — Изпий това. И така, Джон — усмихна се нежно и внимателно — Малките птиченца ми казаха, че при теб не всичко е наред.

Накратко, без да уточнява, Мандрейк спомена събитията от последните няколко часа. Дребният мъж уфкаше и охкаше съчувствено.

— Позор! — Извика той накрая. — А ти само си изпълнявал задълженията си! Но глупаците като Фарар винаги са готови да те разкъсат на парчета при първа възможност. Знаеш ли какъв им е проблемът, Джон? — Направи значителна пауза. — Завист. Заобиколени сме от завистливи дребни рибки, които ненавиждат таланта ни. Постоянно ми реагират така в театъра, критиците се заяждат с усилията ми — Мандрейк изсумтя. — Но ти ще ги поставиш обратно на мястото им — рече той. — Благодарение на премиерата.

— Наистина ще успея да постигна това, Джон, наистина ще го направя. Нали знаеш, понякога хората са толкова враждебно настроени към правителството. Смятам, че усещаш това, нали? Чувстваш се сякаш си сам. Но аз съм твой приятел, Джон, аз те уважавам. Дори и ако никой друг не мисли така.

— Благодаря, Куентин. Не съм сигурен, че е чак толкова зле…

— Разбираш ли, ти имаш нещо, което те нямат. Знаеш ли какво е то? Далновидност. Винаги съм виждал това в теб. Ти си прозорлив. Както и амбициозен. Усещам това в теб, да.

Мандрейк погледна надолу в чая си, който не харесваше.

— Ами, не знам…

— Искам да ти покажа нещо, Джон. Един малък, магически експеримент. Искам да чуя твоето мнение. Да разбера дали ще успееш да видиш… Хайде, ела. Няма нищо по-добро от настоящето. Би ли взел със себе си и онзи шип от дяволче до теб? Благодаря. Да, можеш да си вземеш чая.

Със ситни, бързи стъпки господин Мейкпийс го поведе към един вътрешен свод. Мандрейк се завлачи след него с известно недоумение. Магически експеримент? Никога не беше виждал Мейкпийс да прави нещо повече от най-простички магии; винаги го беше приемал за сравнително дребен заклинател… Това беше мнението на всички. А всъщност дали…?

Зави зад ъгъла и спря. С усилие задържа чашата да не падне от пръстите му. Очите му се разшириха в полумрака. Челюстта му увисна.

— Какво мислиш? Какво мислиш, момчето ми? — Господин Мейкпийс се хилеше до рамото му.

В продължение на една дълга секунда Мандрейк не можа да проговори, а просто оглеждаше стаята. По-рано тя бе представлявала храм на почитта към драматурга: колекция от трофеи, награди, вестникарски изрезки, снимки и антикварни вещи.

Сега този храм го нямаше. Само една-единствена крушка излъчваше приглушено сияние. В стаята имаше две пентаграми, внимателно нарисувани на бетонния под. Първата, на магьосника, беше със стандартни размери, но другата беше много по-голяма. И не беше празна.

В центъра на пентаграмата за призоваване стоеше метален стол, хванат за пода с четири огромни болта. Столът бе направен от желязо, с дебели, грубо заварени крака. Леко проблясваше в полумрака. На него седеше мъж, а платнени ленти стягаха китките и глезените му.

— Невероятна картина, нали? — Господин Мейкпийс едва сдържаше вълнението си. Буквално подскачаше и танцуваше покрай Мандрейк.

Затворникът беше в съзнание. Паникьосаните му очи се вторачиха в тях. Груб парцал покриваше устата и част от мустаците и брадата; русата коса бе разрошена, а на едната му буза блестеше ожулване. Носеше непретенциозни дрехи на обикновен гражданин, съдрани около яката.

— Кой… кой е той? — Мандрейк едва успя да проговори.

— Този красавец ли? — Господин Мейкпийс се изсмя сподавено. Прекрачи в малката пентаграма и започна да пали свещите. — Естествено, знаеш, че имаше неприятности с работниците от завода за стомана „Батърсий“? Под претекст че „стачкуват“, те прекарваха времето си в партита на улицата пред завода. Е, миналата вечер един от агентите ми открил този прекрасен младеж да изнася реч пред протестиращите от каросерията на един камион. Добре се изразяваше. Истински оратор. Двайсет минути говори на тълпата как трябвало да се разбунтуват, как бързо наближавало времето, когато магьосниците щели да си стегнат багажа. Накрая получи дълги аплодисменти. Е, въпреки красивите си думи, той не остана цяла нощ на студа с работниците и тръгна към къщи. И така, моите момчета го проследили и го цапардосали по главата, докато никой не гледал. Довлекли го тук, долу. Ще ми трябва този шип от дяволче, ако нямаш нищо против. Не, като се замисля, дръж го ти. Ръцете ми ще са заети с призоваването.

На Мандрейк му се зави свят.

— Какво призоваване? Какво… — Изумлението му отстъпи място на възбудата. — Куентин, имаш ли нещо против да ми кажеш какво точно правиш?

— Ще направя нещо по-добро. Ще ти покажа. — Господин Мейкпийс приключи с паленето на свещите, огледа руните и тамяна и подскочи към стола на пленника. Опипа парцала с нежните си пръсти. — Не обичам да използвам такива работи, но трябваше да го накарам да мълчи. Това приятелче изпадна в истерия. Сега, ти — усмивката изчезна от лицето му — отговаряй на въпросите ми точно, иначе знаеш какво ще се случи. — Парцалът бе издърпан и стегнатите устни отново придобиха цвят. — Как се казваш?

Кашляне, задъхване.

— Ник… Никълъс Дрю, сър.

— Професия?

— Р-работник в магазин.

— Значи си обикновен гражданин?

— Да.

— А през свободното си време си политически активист.

— Д-да, сър.

— Много добре. Какво е Изпепеляващият огън и кога се използва?

Въпросът дойде като гръм от ясно небе. Затворникът трепна, лицето му изразяваше неразбиране.

— Аз… аз… не знам…

— Хайде, стига. Отговаряй! Или моят приятел там ще те принуди с пръчката си!

Мандрейк се намръщи ядосано.

— Мейкпийс, стига с тези глу…

— Един момент, момчето ми. — Магьосникът надвисна застрашително над пленника си. — Значи, дори при заплахата от болка, продължаваш да лъжеш?

— Не е лъжа! Кълна се! Никога не съм чувал за този огън! Моля ви…

Последва широка усмивка.

— Добре. Това е достатъчно. — С бързи движения парцалът беше върнат на мястото му. Мейкпийс скочи обратно в другата пентаграма. — Чу ли всичко това, Джон?

Лицето на Мандрейк бе пребледняло от шока и надигащото се отвращение.

— Мейкпийс, каква е целта на тази демонстрация? Не можем да отвличаме хора от улиците и да ги подлагаме на мъчения…

Драматургът изсумтя.

— Мъчения? Той е добре. Почти не беше докоснат. Освен това ти го чу — той е агитатор, заплаха за нацията. Но аз не му мисля злото. Той просто ми помага с един малък експеримент. Наблюдавай… — Мейкпийс зае драматична поза; пръстите му се извиха, сякаш щяха да дирижират оркестър.

Мандрейк тръгна към него.

— Настоявам да…

— Внимавай, Джон. Много добре знаеш, че не бива да се мотаеш напред-назад, когато се извършва призоваване. — С тези думи драматургът започна светкавично заклинание. Светлината помръкна; нежен бриз, появил се отникъде, подухна пламъците на свещите. През две стаи желязната врата се разтресе на пантите си. Мандрейк отстъпи назад, инстинктивно вдигайки шипа, който носеше. Подсъзнателно слушаше думите: латински… сравнително обикновено призоваване. Стандартните изречения… името на демона — Борело… чакай малко, какво беше това…? „In corpus viri“… в съда, който ще намериш там… покорен на волята на съда… Това беше странно и непознато…

Заклинанието свърши. Погледът на Мандрейк се обърна към стола, където проблясваше една тъмна сянка. Сега я нямаше. Тялото на мъжа се тресеше, сякаш всички мускули бяха напрегнати, после се отпусна. Мандрейк изчака. Бризът утихна, електрическата крушка отново възвърна блясъка си. Младият мъж седеше отпуснат и неподвижен. Очите му бяха затворени.

Господин Мейкпийс свали ръце и намигна на Мандрейк.

— А сега…

Пристъпи напред. Мандрейк изпъшка и извика предупредително.

— Чакай, глупако! Демонът е там! Самоубийство е да…

Спокойно и бавно, като котарак по пладне, Мейкпийс излезе от своя кръг и пристъпи в другия. Не се случи нищо. Ухили се, отново махна парцала и нежно потупа пленника по бузата.

— Господин Дрю! Събудете се! Не е време за спане!

Мъжът се раздвижи бавно. Протегна ръцете и краката си под въжетата. Отвори очи и ги изгледаха замечтано. Явно му беше трудно да си припомни положението си. Не успявайки да овладее любопитството си, Мандрейк се приближи към него.

— Дръж пръчката в готовност — рече Мейкпийс. — Нещата може и да се объркат. — Той се наведе към мъжа и заговори сладко. — Как се казваш, приятелю?

— Никълъс Дрю.

— Това ли е единственото ти име? Помисли сериозно. Имаш ли си друго име?

Тишина. Лицето на мъжа се сбръчка.

— Да… имам.

— И какво е то?

— Борело…

— А, добре. Кажи, Никълъс, каква е професията ти?

— Работник в магазин.

— А какво представлява Изпепеляващият огън? Кога се прилага?

Краткото, намръщено объркване се замени от невъзмутима увереност.

— Това е наказание за неподчинение, ако нарочно не изпълним задачата си. Господарят ни подпалва нашата същност. Ох, страх ни е от него!

— Много добре. Благодаря ти. — Господин Мейкпийс се обърна, внимателно прескочи най-близките тебеширени линии и се приближи към Мандрейк, чието лице не изразяваше абсолютно нищо. — Какво мислиш, момчето ми? Не е ли това очарователно?

— Не знам… Хитър номер…

— Повече от номер е! Демонът се е настанил в мъжа. Той е хванат вътре, сякаш е в пентаграма! Не го ли чу? А познанията на демона са подвластни на мъжа. Изведнъж вече знаеше същността на Изпепеляващия огън. Има знания там, където преди това нямаше нищо! Сега се замисли за възможностите…

Мандрейк се намръщи.

— Постижението е съмнително от морална гледна точка. Този човек е неволна жертва. Освен това е обикновен. Не може да използва информацията от демона както трябва.

— Аха! Схватлив, както винаги! Забрави за малко моралната страна. Представи си, ако…

— Какво прави той? — Мандрейк оглеждаше пленника, който явно отново осъзнаваше къде се намира. Тревогата се бе върнала на лицето му и той се бореше с въжетата. Един-два пъти яростно изви глава настрана, като куче, което хапе бълха.

Мейкпийс сви рамене.

— Може би усеща демона в себе си. Може би разговаря с него. Трудно е да се каже. Досега не съм го пробвал с обикновен човек.

— Използвал си други?

— Само един. Доброволец. Въпросното съчетание проработи изключително добре.

Мандрейк потърка брадичката си. Гледката на гърчещия се пленник го тревожеше, разстройваше интелектуалния му интерес. Не можеше да измисли какво да каже.

Господин Мейкпийс нямаше подобен проблем.

— Възможностите, както казах, са огромни. Забеляза ли как влязох в пентаграмата без да бъда наранен? Демонът беше безсилен да ме спре, понеже беше в един напълно различен затвор! И така, исках да видиш това, Джон, възможно най-скоро, защото аз ти вярвам, както и ти, надявам се, ми вярваш. И ако…

— Моля ви! — Фигурата на стола нададе плачевен вик. — Не издържам! О, то ми шепне! Побърква ме!

Мандрейк трепна.

— Той страда. Демонът трябва да бъде освободен.

— Ей сега, ей сега. Вероятно му липсва умствената възможност да изолира гласа…

Пленникът отново се сгърчи.

— Ще ви кажа всичко, което знам! За гражданите, за плановете ни! Мога да ви дам информация…

Мейкпийс се намръщи.

— Млъквай, не можеш да ни кажеш нищо повече от това, което нашите шпиони вече знаят. Стига си врещял.

Получавам главоболие.

— Не! Мога да ви кажа за Съюза на обикновените хора! За най-главните им водачи!

— Знаем ги всичките — имената, съпругите и семействата им. Те са мравки, които ще стъпчем когато си решим. Сега… имам да обсъждам жизненоважни проблеми…

— Ама… ама не знаете това: един боец от старата Съпротива все още е жив! Тя се крие в Лондон! Видях я, преди няколко часа! Мога да ви заведа до мястото…

— Всичко това е минало.

Господин Мейкпийс взе железния шип от ръцете на Мандрейк и небрежно го претегли в дланта си.

— Аз съм търпелив човек, господин Дрю, но започвате да ми дотягате. Ако не престанете…

— Чакай малко. — Гласът на Джон Мандрейк се беше променил. Тонът му възпря драматурга по средата на тирадата. — Какъв боец на Съпротивата? Жена ли?

— Да! Да! Момиче! Името й е Кити Джоунс, въпреки че сега е известна под друго име… Ох, ще спреш ли да шепнеш! — Той изстена и се разтърси във въжетата си.

Главата на Мандрейк леко забуча. За момент се почувства замаян, сякаш щеше да падне. Устата му пресъхна.

— Кити Джоунс? Лъжеш.

— Не! Кълна се! Освободете ме и ще ви заведа при нея.

— Този разпит наистина ли е необходим? — Господин Мейкпийс изглеждаше раздразнен. — Съпротивата отдавна е мъртва. Моля те, концентрирай се върху моите думи, Джон. Изключително важно е, особено при сегашното ти положение. Джон? Джон?

Мандрейк не го чуваше. Виждаше Бартимеус в облеклото на мургавото момче. Виждаше го да стои в един калдъръмен двор преди години. Чуваше как момчето говори. „Големът я хвана… изпепели я за секунди.“ Кити Джоунс беше мъртва. Джинът му бе казал така. Мандрейк му беше повярвал. И сега, изплувало от миналото, сериозното изражение на момчето изведнъж се превърна в презрителен поглед.

Мандрейк се наведе над пленника.

— Къде я видя? Кажи ми и ще бъдеш свободен.

— В странноприемница „Жабата“, в Чизуик! Тя работи там! Сега името й е Клара Бел. А сега моля ви…

— Куентин, бъди така добър да разкараш демона и да освободиш веднага този човек. Аз трябва да тръгвам.

Драматургът бе замлъкнал, изведнъж се бе затворил в себе си.

— Разбира се, Джон… щом така искаш. Но няма ли да изчакаш? Сериозно те съветвам да чуеш какво имам да казвам. Забрави момичето. Има по-важни неща. Искам да обсъдим този експеримент…

— По-късно, Куентин, по-късно — Мандрейк бе пребледнял. Вече се намираше при арката.

— Ама къде отиваш? Нали не обратно на работа?

Мандрейк проговори през зъби.

— В никакъв случай. Аз също трябва да направя едно призоваване.