Джонатан Страуд
Портата на Птолемей (31)

25

За Кити миговете след тръгването на Бартимеус бяха възможно най-мрачните и ужасните. И последната частица надежда си тръгна, а с нея и центърът на внимание на похитителите й веднага се промени. Главата на Хопкинс се обърна; в златния стол стъклените очи на Мейкпийс се извъртяха и се втренчиха в нея. Тя почувства жестокостта на демоничните погледи, на студения интелект, скрит зад восъчните лица. Разбра какво е да си просто парче месо върху масата на касапина.

Явно големият демон поемаше контрол над човешкото си тяло — гърчовете и треперенето бяха намалели; беше се проснал отпуснато на стола. Навсякъде из стаята, подобно на него, телата на конспираторите се бяха вдигнали на крака и в духа на истински експериментатори накуцваха из стаята, като се тресяха и залитаха. Ръцете им се люлееха, те подскачаха, клякаха, въртяха се на място. Устите им бяха отворени: стаята жужеше от бръщолевения на различни езици, от триумфален смях и животински вой. Кити потрепери; това представляваше една пародия на всичко човешко и на достойнството, което по-рано бе забелязала у духовете — дори и у най-гротескните.

Зад гърба й заговори духът в тялото на Дженкинс. Тя не разбираше думите. Хопкинс кимна, отвърна, обърна се към големия демон на стола. Последва продължителен разговор. Кити и Мандрейк стояха неподвижни като трупове и чакаха.

После тялото на Хопкинс се раздвижи. От неочакваното движение тялото на Кити потрепери от страх. Той се обърна към тях и им направи жест да тръгват. Те го последваха през залата със сковани движения и вцепенени крайници. Минаха между подскачащите демони, покрай брадатия мъж, клекнал тихо в един ъгъл и излязоха в коридора. Тръгнаха вляво през множество завои и разклонения, по огромно каменно стълбище, водещо под земята и влязоха в едно разширение с много врати. На Кити й се стори, че чува стенания, идващи иззад първата врата, покрай която минаха. Демонът продължи напред. След малко спря, бутна една врата и им направи знак да влязат. Това беше празна стая без прозорци, осветена от една-единствена електрическа крушка.

Гласът на демона беше суров.

— Заради ненарушимата клетва на господаря Нуда, сме длъжни да бъдем милостиви. Ти — той посочи към Кити — не си магьосница, така че ще станеш обикновена прислужница. Обаче теб — обърна се към Мандрейк — те очаква по-голяма чест. Още преди зори ще станеш приемник на един от нас. Не гледай толкова мрачно. Помисли си за всички духове, които си поробвал! Това възмездие за теб е приятно и подходящо. Дотогава ще останете тук. Не е прилично да ни наблюдавате в сегашното ни състояние. — Вратата се затвори, завъртя се ключ. Стъпките заглъхнаха.

Кити усещаше как тялото й се тресе от потиснатия шок и страх. Прехапа устна и преглътна чувството. Нямаше смисъл — нямаха време за това. Погледна към Мандрейк и, за своя изненада, видя малки сълзи в ъглите на очите му. Може би, също като нея, и той беше сразен. Говореше си тихо, сякаш на себе си:

— Демоните са влезли в този свят… без ограничения. Това е катастрофа…

Не. Нямаха време за това.

— Катастрофа ли? — каза тя. — Странно, но от моя гледна точка нещата изглеждат на оправяне.

— Как можеш да говориш така…?

— Демоните планират да ме използват като робиня. Вярно, че не е хубаво. Но преди половин час твоят приятел, дебелият магьосник, щеше да ме убие. Гледам на това като на значително подобрение.

Джон Мандрейк изду бузи.

— Мейкпийс не ми беше приятел. Той беше луд, безразсъден, арогантен и побъркан. И не бих бил толкова оптимистичен — продължи той мрачно. — Нуда може и да е обещал да не те убива, но това не означава, че някой от останалите няма да го направи. Изненадан съм, че не си се сетила за това. Обикновено се възползват от точно такива неясноти. Да, съвсем скоро ще те изядат, от мен да го знаеш.

През Кити премина ледена ярост. Пристъпи напред и удари силен шамар на Мандрейк. Той залитна назад, шокирано хванал се за лицето.

— Това пък за какво беше?

— За какво ли? — извика Кити. — За всичко! За това, че ме отвлече, задето ме забърка в тази каша! За това, че си член на глупавото правителство! Заради войната! За това, че си магьосник! За това, че поробваш демони и ги караш да влизат в нашия свят! За това, че си кръгъл, пълен идиот! — Тя си пое дъх. — И за това, което току-що каза! За това, че си такъв пораженец. Най-вече заради това. Аз не възнамерявам да умирам.

Тя спря, но продължаваше да го пронизва с поглед. Той примигна, прокара пръсти през късата си коса, отвърна поглед, после пак я погледна. Тя го гледаше втренчено.

— Добре — каза той. — Съжалявам. Съжалявам за това, което ти причиних — за това, което съм направил преди и сега. Трябваше да те оставя на мира. Съжалявам, че те забърках в това. Но какъв е смисълът да го казвам? Неуместно е. Демоните са на свобода в света и ние сме безсилни да ги спрем, така че дали си тук или пък в кръчмата, няма голямо значение в дългосрочен план.

Кити разтърси глава.

— Грешиш. Извинението ти не е неуместно и ти си глупак, ако не можеш да го разбереш. Благодарна съм, че попречи на Мейкпийс да ме убие. А сега не бъди такъв лигльо и се опитай да измислиш какво да правим.

Той вдигна очи към нея.

— Чакай, имаше ли някакво „благодаря“ в това множество от хули?

Тя сви устни.

— Ако е имало, то е било много малко. И така — ти си магьосник. Но нямаш никакви роби под ръка, така ли? Дори и дяволчета?

— Нямам. Всичките ми роби са мъртви. С изключение на Бартимеус. А той ни изостави.

— Той ни спаси живота.

Мандрейк въздъхна.

— Да. — Погледна внимателно Кити. — И не мисля, че го направи заради мен. Защо…? — Очите му изведнъж се разшириха. — Чакай, аз всъщност имам това. — Той бръкна в сакото си и измъкна един метален диск. — Може би си го спомняш.

Сърцето на Кити, което бе подскочило обнадеждено, отново се успокои мрачно.

— О, гадателското ти стъкло.

— Да. Дяволчето вътре може да наблюдава и да говори на други хора, но не може да действа. Не може да ни освободи, нито нас, нито пък другите магьосници… — Той замлъкна, размишлявайки напрегнато.

— Наблюдението може да е от полза…

Кити не успяваше да скрие недоверието си.

— При условие, че можеш да вярваш на казаното от него. То е роб. Защо да ти говори истината след всичкото лошо отношение?

— В сравнение с повечето, аз съм мил и чувствителен господар. Аз никога… — Издаде нетърпелив звук. — О, това е нелепо. Препирането няма да ни помогне с нищо. Нека видим какво правят демоните.

Той вдигна диска и махна с ръка над повърхността му. Кити се приближи, заинтересувана пряко волята си. Лъскавата бронзова повърхност сякаш стана на вълнички. Оформи се нещо кръгло, неясно и далечно, като че беше дълбоко под водата. Изду се, приближи се и се превърна в сладко бебешко личице, изкривено в изражение на най-голямо и истинско нещастие.

— Не отново, господарю! — изхленчи бебето. — Моля ти се! Не ме наказвай отново с жестоките Точици или Живите Въглени! Ще дам всичко от себе си, кълна се! Ах, но трябва да приема суровата ти справедливост и стриктната ти дисциплина. Какъв избор имам аз, уви…? — Завърши с жално, дълго подсмърчане.

Мандрейк погледна крадешком към Кити.

— Така значи… — каза тя мрачно. — Мил и чувствителен господар…

— А! Не! Преувеличава! Много го бива в мелодрамата!

— Това бедно, невинно малко бебенце…

— Не се заблуждавай. Това е адско, подло… о, какъв смисъл има? Дяволче! В една зала наблизо ще откриеш силни създания, маскирани в телата на мъже и жени. Какво правят? Виж и не се мотай, иначе ще те хванат и ще те опекат в някой тиган. След това, пак в тази сграда, открий правителствените магьосници. Живи ли са или мъртви? В какво състояние са? Можем ли да говорим с тях? Накрая огледай ситуацията по улиците около Уайтхол. Виждат ли се някъде правителствени сили? Това е достатъчно. Тръгвай.

Плачевен писък и дискът помръкна. Кити поклати глава кисело.

— Как можеш да твърдиш, че имаш някакъв морал, щом държиш затворено подобно нещо? Това си е чисто лицемерие.

Мандрейк се навъси.

— Това сега няма значение. Искаше да действам и аз действам. — Беше му хрумнало още нещо. Крачеше из стаята. — Демоните са забележителни, особено Нуда… той е марид или нещо по-силно. След като веднъж се научи да контролира тялото си, силата му ще бъде ужасна. Как можем да му се противопоставим? Ако правителството беше свободно, можехме да призовем достатъчно джинове да го унищожат. Но правителството е пленено. Така че, какво ни остава? — Той погледна към гадателското стъкло; там всичко беше спокойно. — Има една възможност — продължи той, — но шансовете там са нищожни.

— Каква?

— Жезълът на Гладстон се намира в тази сграда. Той би бил равностоен на Нуда. Но е магически охраняван. Ще трябва да намеря начин да го взема.

— Но първо трябва да се изплъзнем от Нуда… — каза Кити.

— Освен това остава и дребният въпрос дали ще имам силата да го използвам.

— Да. Последният път не се справи.

— Добре, де. Знам. Сега съм по-силен оттогава. Но съм и изморен. — Той отново вдигна диска. — Къде е това дяволче?

— Вероятно мъртво в някоя канавка, заради лошото ти отношение. Мандрейк — рече Кити, — чувал ли си за магьосника Птолемей?

Той се намръщи.

— Разбира се. Но откъде ти…?

— Ами за Апокрифите му? Чувал ли си за тях?

— Да, да. Имам ги в библиотеката си. Значи…

— Какво е Портата на Птолемей?

Той я изгледа с празен поглед.

— Портата на Птолемей? Кити, това е въпрос за учени и магьосници, едва ли е за обикновени хора. Защо питаш?

— Елементарно — каза тя. — Защото не мога да чета на древногръцки. — Тя бръкна в съдраното си палто и измъкна книгата на господин Бътън. — Ако можех и сама щях да разбера. Ти, предполагам, с всичките ти привилегии, знаеш този език. Какво е Портата? Как се стига до Другото място? И стига си ми задавал въпроси; нямаме време.

Мандрейк се пресегна и взе малкото, тънко томче, леко обгорено там, където беше ударило Инферното.

Подаде й празния бронзов диск, отвори внимателно книгата с пръсти и бавно и наслуки разлисти страниците. Очите му се плъзгаха по колоните. Сви рамене.

— Плод на въображението. Очарователно идеалистична теория в някои от тезите си, ако не и погрешна. Някои от твърденията… Ами, Портата на Птолемей е предполагаем метод за обръщане на нормалния процес на призоваване, чрез който магьосникът или нещо друго, дух или нещо съзнателно, се оттегля за известно време на мястото, където живеят демоните. Авторът — според твърденията това е Птолемей от Александрия — твърди, че самият той го е правил, въпреки че защо би рискувал с такова ужасяващо изпитание изобщо не е ясно. Това достатъчно добре ли е за теб? О, извинявай — това е въпрос.

— Не. Не е достатъчно добре. Каква е точната формула? Посочва ли я той?

Мандрейк се плесна по главата раздразнено.

— Кити! Напълно ли полудя? Имаме по-важни неща да…

— Просто ми кажи! — Тя пристъпи към него със стиснати юмруци.

Мандрейк отстъпи назад. В този момент гадателското стъкло в ръцете на Кити затрептя и забръмча. Бебешкото лице се върна, изглеждаше уплашено и задъхано. Няколко секунди не проговори, а само пъхтеше и охкаше неравномерно. Кити поклати съжалително глава.

— Робът ти се върна. Буквално е мъртво, бедното малко нещо.

Бебето се оригна шумно, после прошепна дрезгаво:

— Коя е тази повлекана?

Мандрейк взе диска от ръцете й с подчертана галантност.

— Просто ни кажи какво видя.

— Не беше приятна гледка, шефе. — Бебето си опипа носа развълнувано с един пръст. — Прав ли съм да мисля, че това ще е последната ти задача към мен? При положение, че си заключен в килия и си заобиколен от яростни демони, подготвящи се да си отмъстят, както са желали в продължение на хиляди години? Просто се чудя.

Кити изскърца нетърпеливо със зъби. Мандрейк я погледна.

— Как мислиш? Живите Въглени?

— Каквото и да е.

Бебето изграчи притеснено и заговори бързо:

— Следвах заповедите ти стриктно; не можеш да се недоволен. Първо, големите духове. О, те са могъщи; нивата се изкривяват от техните движения. Седем са; всичките носят човешки тела и така скриват истинската си форма. В центъра седи Нуда и издава бързи заповеди. Останалите припкат и изпълняват исканията му. В съседни зали, пръснати като кегли, лежат телата на бюрократите от Уайтхол. От една странична стая…

Мандрейк прекъсна бързия поток от думи.

— Чакай. Как се движат демоните? Удобно ли им е в приемниците?

— На повечето не. Движат се, сякаш са им счупени крайниците. Но все пак пеят от радостта от свободата. Ако можех да се присъединя към тях… — рече бебето с копнеж — … бих поставил костите ти на метален поднос и щях да барабаня с тях. Да казвам ли още?

— Описания, да. Празни заплахи, не.

— От една странична стая постоянно се точи стадо от раздърпани човеци. Ръцете им са завързани, устите са запушени с восък и лен. Великите духове ги подкарват като кози към пропаст. Водят ги един по един в средата на стаята, отпушват им устите и ги изправят пред стола на господаря Нуда. Той им поставя ултиматум.

— Тези човеци — рече Мандрейк — можеш ли да ги опишеш?

Бебето подсмръкна.

— Сложно е… Можеш ли да опишеш стадо зайци? — То се замисли. — На няколко им липсваше смелост, докато пък други се надуваха.

Кити и Мандрейк се спогледаха.

— Това е правителството.

— Нуда дава на всеки избор. Като следват определена формула, те трябва да призоват дух у себе си. Джинът Факарл стои до стола на Нуда и държи дебела книга. Той им казва кое име да извикат. Ако се съгласят, процедурата се извършва. Ако не, ги унищожават.

Мандрейк прехапа устни.

— Какво е общото мнение?

— Досега всеки политик се е съгласил да предаде съзнанието си. Предпочитат да приемат и най-низкото унижение пред това да изберат по-почтения начин.

Кити изрита стената.

— Нуда не си губи времето. Създава си армията.

— И по този начин премахва единствените хора, които могат да му противостоят — каза Мандрейк. — Дяволче, каква е ситуацията навън?

Бебето сви рамене.

— Зависи от гледната точка. От моя гледна точка перспективата е розова. В тази сграда са останали малко живи хора. Навън, в Централен Лондон, се събират огромни множества от обикновени хора, окуражени от отсъствието на отговор от правителството. В Уайтхол два батальона върколаци оказват някакъв отпор в района на Парламента. Няколко магьосници трескаво се опитват да се свържат с шефовете си, но неуспешно.

— Ха! Все още има няколко магьосници в действие! — Мандрейк кимна енергично. — По-нисшите не ходиха на пиесата. Може би те ще ни помогнат… Какви демони използват?

— Сбирщина от фолиоти, които се свиват зад кошчетата за боклук, докато обикновените минават покрай тях.

Мандрейк изстена.

— Безнадеждно е. Дяволче, новините ти са лоши, но ти се справи добре. — Той направи великодушен жест. — Ако оцелея, ти ще получиш свободата си.

— Тогава ще си остана тук цяла вечност. — Дискът се изчисти.

— Значи няма да получим помощ отвън — рече бавно магьосникът. — Ще трябва да използвам Жезъла, ако мога да се добера до него. Ако успея да го накарам да проработи…

Кити го докосна по ръката.

— Говореше ми за Портата на Птолемей. Какъв е точният метод? Може ли да се направи лесно?

Той се отдръпна, очите му изглеждаха ядосани и объркани.

— Защо упорстваш за това?

— Птолемей е използвал Портата, за да стигне до джиновете — било е жест на помирение, на добра воля. И ние трябва да направим това, и то бързо, ако искаме да получим някаква помощ.

— Да получим някаква…? О, Боже! — Мандрейк заговори като на някакво глупаво дете.

— Кити, демоните са наши врагове. Така е от хилядолетия. Вярно е, че силите им са полезни, но те са зли и ще ни наранят, ако могат. Това се доказа точно тази вечер! Даде им се някакъв шанс и те нахлуха!

— Някои нахлуха — рече Кити. — Но не всички. Бартимеус не се съгласи да остане.

— И какво от това? Бартимеус е нищо! Нищо повече от един обикновен джин, отслабнал до безкрайност, когото държах тук прекалено дълго.

— И въпреки това, той е лоялен към нас. Със сигурност към мен поне. Може би дори и към теб.

Магьосникът тръсна глава.

— Глупости. Лоялността му се променя при всяко призоваване. Само преди няколко дни той служи на друг господар, без съмнение един от съперниците ми. Но това няма връзка с проблема. За да се добера до Жезъла…

— Аз го призовах.

— … ще трябва да се измъкна. Трябва да отвлечеш внима… чакай малко. Какво?

— Аз го призовах.

Очите на Мандрейк се изцъклиха и той залитна. Устата му издаваше странни, пукащи звуци като риба на сухо.

— Но… ти си…

— Да — извика Кити. — Аз съм обикновена. Точно така. Но това вече няма голямо значение, нали? Огледай се само. Всичко се обръща с краката нагоре: магьосници унищожиха правителството; демоните доброволно се оставят да бъдат призовавани от събратята си; обикновените поемат контрола по улиците. Старите, установени неща се разпадат, Мандрейк, и само онези, които се адаптират, ще надделеят. Аз възнамерявам да съм една от тях. А ти? — Тя посочи към вратата. — Всеки момент ще се върне Факарл и ще те заведе пред Нуда. Искаш да продължиш да се заяждаш дотогава ли? Да, аз научих малко от изкуството ви. Аз призовах Бартимеус. Поисках да се съюзя с него, но той отказа, защото не му вярвах. Той е скептично настроен към нас, разбираш ли? Само един човек в миналото се е отнасял към него с пълно доверие и това е бил Птолемей.

Очите на Мандрейк се уголемиха.

— Какво? Не и същият Птолемей, който…

— Точно същият. Той е използвал Портата, направил е жеста. Защо си мислиш, че Бартимеус все още носи външния му вид? О, ти не си си давал сметка? След всичките тези години на обучение не можеш да видиш това, което е пред очите ти. — Тя поклати глава тъжно. — Когато го призовах — продължи тя, — Бартимеус ми каза, че би направил всичко заради направения от Птолемей жест. „Нашата връзка нямаше граници.“ Така каза той. А чу ли какво каза сега, когато си тръгна?

По лицето на магьосника бяха преминали дузина емоции и накрая остана безизразно, отпуснато, сдържано. Той поклати глава.

— Не чух.

— Той каза, че и с нас имал връзка, но в нея имало „ограничения“. Това каза на Нуда. И ме гледаше, докато си тръгваше. Не разбираш ли? Ако мога да го последвам…

Вече гледаше някъде отвъд Мандрейк, а очите й искряха.

— Знам, че трябва да извикам името на Бартимеус като част от заклинанието, но нищо повече. Докато не ми кажеш какво пише в книгата. — Тя му се усмихна.

Магьосникът пое дъх бавно и дълбоко. После отвори книгата и прелисти на определена страница. Когато заговори, гласът му беше равен.

— Процедурата е наистина проста. Магьосникът се обляга в пентаграмата — трябва да седне или да легне, понеже тялото му ще рухне в момента на прехвърлянето. Не се изискват свещи или някакви руни; всъщност тези бариери се свеждат до минимум, за да се ускори връщането на магьосника в тялото му. Птолемей предлага и символично да се наруши целостта на кръга, за да се подпомогне процеса… Препоръчва също и да се държи нещо желязно — като например анкх — с цел да се отблъскват лоши влияния; това или пък някоя от стандартните билки — розмарин или нещо подобно. Така… Ами, магьосникът затваря очи и изключва съзнанието си от всички външни стимули; после обръща основното призоваване. Собственото му истинско име се заменя с това на демона и всички насочвания се обръщат: „да отидеш“ вместо „да дойдеш“ и така нататък. Накрая името на „благосклонния“ демон — Птолемей го нарича „спонсора“ — се извиква три пъти. Необходимо е да се привлече вниманието на този демон, за да се направи отвор. Ако всичко мине добре, магьосникът се отделя от себе си, Портата се отваря и той преминава през нея. Птолемей не дава подробности как и къде става това. — Той вдигна поглед. — Доволна ли си?

Кити подсмръкна.

— Харесва ми предположението ти, че магьосникът трябва да е мъж.

— Виж, казах ти какъв е методът. Слушай, Кити — Мандрейк прочисти гърлото си, — впечатлен съм от инициативността и куража ти, наистина е така, но това е просто невъзможно. Защо мислиш, че никой не е последвал стъпките на Птолемей? Другото място е чуждо и ужасно, област където ги няма нормалните физични закони. То ще те нарани, може и да те убие. А Бартимеус — дори и да оцелееш, дори и да го намериш, дори и да се съгласи да ти помогне някак — е само един джин. Силата му е нищожна в сравнение с тази на Нуда. Идеята ти е прекрасна, но шансовете за успех са абсолютно минимални. — Той се изкашля и вдигна очи. — Съжалявам.

— Няма нищо. — Кити се замисли. — А твоят план за Жезъла? Какви, би казал, са шансовете за успех там?

— О, бих казал, че са… — Той срещна погледа й, поколеба се. — Абсолютно минимални.

Тя се ухили.

— Точно така. А и вероятно няма да успеем да се измъкнем от Нуда. Но ако успеем…

— И двамата ще направим каквото е по силите ни. — Сега и той й се усмихна, за първи път. — Е, ако наистина опиташ, желая ти успех.

— Успех и на теб, господин Мандрейк.

Прещракване на ключ, скърцане на метал: някой издърпваше резето на вратата.

— Не ме наричай така — каза той.

— Това ти е името.

— Не. Името ми е Натаниел.

Вратата се отвори рязко и безцеремонно. Кити и магьосникът отстъпиха назад. Вътре пристъпи неумолима фигура, облечена в черно. Наемникът се усмихна безмилостно.

— Твой ред е — каза той.