Джонатан Страуд
Портата на Птолемей (38)

31

Първото усещане беше за ужасно ограничение. С внезапното събуждане, всичките й безкрайни измерения изведнъж се сведоха до една-единствена точка. Бе отново притисната в границите на тялото си, затворена в тъпата му тежест. За миг започна да се задушава и изпита отвратителното усещане, че е погребана жива. После си спомни как се диша. Лежеше в мрака и се вслушваше в ритъма на тялото си: движението на кръвта, свистенето на въздуха навътре и навън, мърдането и гъргоренето в стомаха и червата. Никога досега не беше осъзнавала колко е шумна, колко е тежка, колко плътно е натъпкана. Тялото й изглеждаше отвратително сложно и напълно невъзможно за управление. Мисълта да го раздвижи я смущаваше.

Постепенно объркването се превърна в неясно разпознаване на очертанията на крайниците й — свитите почти до кръста колене, леко преплетените един върху друг крака, притиснатите плътно към гърдите ръце. Видя това във въображението си и у нея се разля чувство на привързаност и благодарност към тялото й. Това я стопли: съзнанието й се прочисти. Усети твърдата повърхност, върху която лежеше; мекотата на възглавницата, която поддържаше главата й. Спомни си къде се намира и къде беше ходила.

Кити отвори очи. Всичко бе замъглено. За секунда плуващите линии от светлини и сенки я заблудиха; помисли, че отново се носи из Другото място… После се съвзе и се концентрира. Бавно, неохотно, линиите се изчистиха и пред нея изплува картината на човек, седнал върху стол.

Седеше в поза на крайно изтощение. Главата му беше отпусната на една страна; краката му бяха изпружени настрани. Чу хриптенето, докато си поемаше въздух. Очите му бяха затворени.

На врата му висеше верижка с тъмнозелен камък, инкрустиран в средата на овално парче злато. Надигаше се и се спускаше заедно с ритмичните движения на гръдния кош. Между коленете си стискаше дълъг дървен жезъл. Едната ръка леко го придържаше, а другата висеше отпуснато през стола.

След секунда си спомни името му.

— Натаниел?

Гласът й беше толкова слаб, че не бе сигурна дали наистина беше издала звук или думата бе прозвучала в главата й. Все пак, това явно подейства. Чу се сумтене и ломотене. Краката и ръцете на магьосника се разтресоха като задвижени от електричество. Жезълът падна на пода, отскочи и се озова до нея.

Тя се опита да се усмихне. Беше трудно. Лицето я болеше.

— Здравей — рече тя.

Магьосникът не отвърна. Само я гледаше.

— Значи си взел Жезъла — каза Кити. — Пресъхнало ми е гърлото. Имаш ли вода?

Пак не последва отговор. Забеляза, че кожата му беше зачервена и раздразнена, сякаш е била изложена на силен вятър. Взираше се в нея изключително внимателно и все пак не обръщаше никакво внимание на думите й. Кити се раздразни.

— Махни ми се от пътя — изстреля бързо тя. — Ще ставам.

Напрегна коремните си мускули, раздвижи ръка и притисна пръсти към пода, за да се надигне. С тъпо издрънчаване някакъв предмет падна от ръката й. Изпълни я пристъп на гадене. Усещаше мускулите си като втечнени.

Главата на Кити падна обратно на възглавницата. Нещо в слабостта й я уплаши.

— Натаниел… — започна тя. — Какво…?

Той проговори за първи път.

— Няма нищо. Просто си почивай.

— Искам да стана.

— Наистина мисля, че не трябва.

— Помогни ми да се изправя! — Яростта се подхранваше от безпокойство и внезапно се превърна в ужас. Проблемът беше в тази слабост. — Няма да лежа тук. Какво не е наред? Какво се е случило с мен?

— Ще се оправиш, само ако останеш… — Тонът му не беше убедителен. Тя опита отново, поизправи се малко и рухна с проклятие на уста. Магьосникът изруга заедно с нея.

— Добре! Ето. Ще се опитам да ти поддържам гърба. Не се опитвай да поемеш цялата тежест. Краката ти ще… Така! Какво ти казах? Поне веднъж направи, каквото ти казвам. — Той я подхвана под мишниците, вдигна я и я завъртя, задърпа я към стола. Краката й се влачеха отзад; стъпалата остъргаха линиите на пентаграмата. Без много церемонене Кити се озова стоварена в седнало положение. Магьосникът стоеше с лице срещу нея и дишаше тежко.

— Сега доволна ли си? — попита той.

— Не съвсем. Какво се е случило с мен? Защо не мога да ходя?

— Това не са въпроси, на които мога да отговоря. — Погледна си ботушите — огромни, протъркани кожени ботуши — после погледна към празния кръг. — Когато нахълтах тук, Кити — рече той, — стаята беше леденостудена. Не можех да усетя пулса ти и ти не дишаше, а просто лежеше там. Помислих си… Наистина си помислих, че този път вече си мъртва. Вместо това… — Той вдигна очи. — И така. Кажи ми. Ти наистина ли…?

Тя го гледа известно време, без да отговори.

Напрежението по лицето на магьосника се смени с чисто удивление. Той издиша бавно, наполовина седна, наполовина се отпусна на бюрото.

— Разбирам — рече. — Разбирам.

Кити прочисти гърлото си.

— Ще ти кажа след секунда. Първо ми подай онова огледало, ако обичаш.

— Не мисля, че…

— Предпочитам да погледна — каза тя остро, — вместо да си представям какво ли не. Така че, побързай. Имаме работа.

Никакъв аргумент не можеше да я убеди.

— Все пак — рече тя накрая, след като дълго се разглежда — не е нищо по-различно от случилото се с Якоб и Черния Акробат… А той се оправи.

— Вярно е. — Ръцете на магьосника започваха да се изморяват. Той понамести огледалото.

— Мога да си боядисам косата.

— Да.

— А за останалото — ще трябва някак да свикна.

— Да.

— След около петдесет години.

— Това са просто бръчки, Кити. Просто бръчки. Много хора ги имат. Освен това могат и да се разнесат.

— Мислиш ли?

— Изглеждат много по-добре, отколкото в началото, когато те намерих.

— Наистина ли?

— Определено. Както и да е, виж ме мен. Гледай какви мехури.

— Щях да питам за тях.

— От чумата. Когато взех Жезъла.

— О… Но най-много ме плаши слабостта, Натаниел. Ами ако никога…?

— Ще се оправиш. Виж се само как размахваш ръце. Преди пет минути не можеше да го правиш.

— Така ли? О! Добре. Сега като го спомена, наистина се чувствам малко по-силна.

— Ето на, виждаш ли?

— Но просто е много трудно — каза тя — да гледам огледалото и да виждам… различно лице. Да виждам, че всичко се е променило.

— Не всичко — каза той.

— Така ли?

— Да. Очите ти. Изобщо не са се променили.

— О! — Тя се взря съмнително в огледалото. — Мислиш ли?

— Ами, бяха си добре преди да започнеш да ги присвиваш. Довери се на думата ми. — Той свали огледалото и го остави на масата.

— Кити — рече той, — трябва да ти кажа нещо. Демоните излязоха из Лондон. След като те открих, се опитах да задействам Жезъла на Гладстон, но — той въздъхна — не можах. Не е от заклинанията. Имам знанията, които преди нямах. Просто… Нямам физическата сила да наложа волята си над него. А без Жезъла не можем да се изправим срещу Нуда.

— Натаниел…

— Може да са останали други магьосници — живи и необладани. Още не съм търсил. Но дори и да можем да сберем няколко съюзници с джиновете им на наша страна, Нуда е прекалено силен. Единствената ни надежда беше в Жезъла.

— Не е така. — Кити се наведе напред в стола си. (Казаното от него беше вярно — сега наистина се движеше малко по-лесно. В началото всичко изглеждаше неудобно и не на мястото си, сякаш нямаше синхрон с костите и сухожилията си.) — Не ходих на Другото място просто за удоволствие — каза тя превзето. — Ти имаш Жезъла, аз открих Бартимеус. Сега трябва само да ги съберем. — Тя му се ухили.

Магьосникът поклати глава притеснено.

— Какво имаш предвид?

— Ами… Е, тази част няма да ти хареса.