Джонатан Страуд
Портата на Птолемей (15)

11

Господарят на Кити вдигна поглед от канапето — един самотен остров сред море от разхвърляни листа, всичките надраскани със стегнатия му, сбит почерк. Дъвчеше края на химикалката, от което по устните му бяха останали малки, сини мастилени петънца. Той примигна леко изненадано.

— Не мислех, че ще се връщаш тази вечер, Лизи. Смятах, че трябва да ходиш на работа.

— Трябва, сър. Много скоро. Ами, сър…

— Кажи, успя ли да вземеш оригиналното копие на Странните потребности от Пек? Ами Анатомия на меланхолията? Исках четвърти том, нали помниш?

Лъжата на Кити бе добре отрепетирана.

— Сър, съжалявам, не взех нито една от тях. Библиотеката затвори по-рано днес. Отпред имаше безредици — граждански протест — и затвориха вратите от съображения за сигурност. Помолиха ме да напусна преди да успея да ви намеря книгите.

Господин Бътън възкликна раздразнено и захапа още по-силно химикалката си.

— Какво неудобство! Протест на гражданите, казваш? Какво ли ще последва? Подивели коне? Кравите ще откажат да бъдат доени? Тези нещастници трябва да си знаят мястото. — Той наблегна на изказването си като размаха химикалката си, после вдигна виновно очи. — Не исках да те обидя, Лизи.

— Не съм се обидила. Сър, кой е бил Птолемей?

Старият човек протегна изморено ръка зад главата си.

— Птолемей е Птолемей. Един наистина забележителен магьосник. — Той й хвърли жаловит поглед. — Имаш ли време да сложиш чайника на печката преди да тръгнеш, Лизи?

Кити продължи да упорства:

— Той египтянин ли е бил?

— Да, такъв е бил, въпреки че името е гръцко, естествено. Той е от македонски произход. Браво, Лизи. Много малко от протестиращите обикновени хора знаят това!

— Надявах се да прочета нещо от него, сър.

— Това ще ти се види трудно, понеже е писал на гръцки. Имам най-голямата му творба в колекцията си: Окото на Птолемей. Тя е задължителна за всички магьосници, тъй като ясно разкрива механизмите на изтегляне на демони от Другото място. Освен това стилът е безпристрастен. Останалите му писания са известни като Апокрифите. Струва ми се, че ти ми ги донесе от Хирнек при първото си идване тук… Те представляват една чудновата колекция, пълна със странни понятия. Относно чая…

— Ще сложа чайника — рече Кити. — Има ли нещо, което мога да прочета за Птолемей, сър, докато стане чая?

— Боже, ти наистина си имаш твоите малки, странни хрумвания. Да, в Именника трябва да има нещо за него. Несъмнено знаеш на кой рафт е.

Кити изчете текста набързо, докато чайникът пращеше и бълбукаше зад нея.

Птолемей от Александрия (живял около 120 г. пр.Хр.)

Обстоятелствата около смъртта му са неизвестни, но е сигурно, че не е живял дълго. Може да е загинал от насилствена смърт или да е починал от телесна слабост. В Александрийския ръкопис се споменава за внезапно влошаване на здравето му след едно „трудно пътуване“, въпреки че това е в противоречие с други записки, които твърдят, че той никога не е напускал пределите на града. Със сигурност е записан като мъртъв преди погребението на чичо си и възкачването на братовчед му на престола (116 г. пр.Хр.), така че не е много вероятно да е стигнал до двайсетгодишна възраст.

Творбите му са останали в библиотеката в продължение на повече от триста години, време, през което са били изучавани от Тертулий и други римски магьосници. Част от писанията му са публикувани в Рим, прочули се по-късно като Окото на Птолемей. Оригиналните архиви са били унищожени в голямото земетресение и пожар през трети век. Оцелелите части са били събрани и издадени под заглавието Апокрифи. Птолемей е фигура от историческа значимост, тъй като на него се приписва измислянето на няколко техники, включително Стоическото разрязване и Моулърския Щит (и двете използвани при призовавания до времето на Лоу), както и на необикновени теории, като тази например, изложена в „Портата на Птолемей.“ Постигнал е всичко това въпреки изключителната си младост. Ако Доживял до зрялост, със сигурност щеше да се числи към великите имена в тази област. Демоните, с които е имал необикновена връзка, както се твърди, са: Афиа, Рекит или Нечо, Метис, Пенренутет.

записана смърт

съдбата неизвестна

 

 

Господин Бътън се усмихна разсеяно, когато Кити донесе чая.

— Намери ли каквото искаше?

— Не знам точно, сър, но имам един въпрос. Често срещано явление ли е демоните да приемат формата на своите господари?

Магьосникът остави химикалката.

— Имаш предвид да им се подиграват или да ги объркват? Естествено! Това е стар номер, един от най-старите в учебниците и гарантирано сплашва неопитните. Нищо не е по-обезпокоително от това да се изправиш лице в лице със собствения си фантом, особено когато съществото го използва, за да прави провокативни изкривявания. Смятам, че Розенбауер от Мюнхен е бил толкова разстроен от точното представяне на множеството му превземки, че захвърлил брилянтина и с хлипане напуснал средата си, което довело до печални последици. Самият аз бях принуден да стана свидетел как собственото ми тяло се разлага до загнил труп, придружен от отвратителни звукови ефекти, докато се опитвах да го разпитам за принципите на критската архитектура. Прави ми чест, че след всичко това записките ми изобщо имаха някакъв смисъл. Това ли имаш предвид?

— Ами, всъщност… не, сър. — Кити си пое дълбоко дъх. — Исках да разбера дали някога някой джин е приемал външния вид на господаря си от… уважение или дори от привързаност. Защото така им е било добре. — Тя се намръщи; изречена на висок глас идеята звучеше доста нелепо.

Старият човек сбърчи нос.

— Мисля, че едва ли.

— Искам да кажа, след като магьосникът е починал.

— Скъпа моя Лизи! Вероятно, ако магьосникът е бил необикновено противен или деформиран, демонът би могъл да използва формата му, за да стряска другите. Вярвам, че Зарбустибал от Йемен наистина се е появявал известно време след кончината си. Но от уважение? Боже! Идеята предполага отношения между господар и роб, които биха били напълно безпрецедентни. Само един обикн… извинявай… само някой толкова неопитен като теб би си позволил такъв странен полет на въображението! Леле-мале… — Той се кискаше на себе си, докато протягаше ръка към подноса с чай.

Кити се бе насочила към вратата.

— Благодаря ви, сър, много ми помогнахте. Между другото — добави тя, — какво представлява Портата на Птолемей?

Насред канапето, сред безпорядъка от хартия, старият магьосник изпъшка.

— Какво ли? Смехотворна идея! Един мит, една фантазия, пълна фантасмагория! Запази си въпросите за по-стойностни теми. А сега трябва да работя. Не ми трябват дрънканиците на глупави помощници. Изчезвай! Портата на Птолемей, наистина… — Той трепна и раздразнено й махна да тръгва.

— Ама…

— Нямаш ли си работа, Лизи?

Четиридесет минути по-късно Кити слезе от един автобус на крайбрежната улица. Носеше дебело черно вълнено палто и съсредоточено дъвчеше сандвич. В джоба й бяха документите, удостоверяващи втората й фалшива самоличност — Клара Бел.

Небето потъмняваше, въпреки че няколкото ниски облака все още проблясваха в мръсножълто от отразените светлини на града. Оттатък дигата Темза лежеше далечна и безводна. Кити мина над една голяма, сива плитчина, където сред камъни и плавеи крачеха чапли. Въздухът беше студен; към морето духаше силен бриз.

При един завой на реката тротоарът внезапно се отклоняваше на деветдесет градуса встрани от Темза, и свършваше с голяма сграда със стръмни покриви и островърхи капандури. Тежки черни греди обрамчваха стените; осветените прозорци светеха на различни височини и хвърляха обилна светлина върху улицата и тъмните води на реката. Горният етаж стърчеше издаден над долния от всички страни, на места здрав, на места увиснал, сякаш щеше да падне. От един стълб над пътеката висеше избеляла зелена табела, толкова повредена от времето, че думите не се четяха. Това нямаше голямо значение, тъй като „Жабата“ беше прочута местна забележителност. Беше известен с бирата, говеждото и ежеседмичните си турнири по домино. Тук беше и работното място на Кити всяка вечер.

Тя се мушна под ниската арка и тръгна по катраненочерната странична алея през двора на кръчмата. С влизането си тя вдигна поглед. Под покрива се виждаше бледа червена светлина. Ако човек погледнеше право в нея, формата й беше замъглена и неясна, но ако погледнеше встрани, очертанията й се виждаха ясно — малка сфера, която наблюдаваше.

Кити пренебрегна шпионина. Прекоси двора до главната врата, която бе защитена от капризите на времето от стар, почернял навес и влезе в странноприемница „Жабата“.

Ярките светлини в общото помещение я накараха да примигне. Завесите бяха дръпнати пред прозорците, а огънят беше запален. По редиците чаши, наредени на бара, проблясваха светлини. Джордж Фокс, управителят, усърдно бършеше една от тях. Той кимна на Кити докато тя отиваше да си окачи чантата на закачалката.

— Закъсняваш, Клара. Закъсняваш.

Тя си погледна часовника.

— Има още двадесет минути преди да пристигнат, Джордж.

— Но не е достатъчно за това, което трябва да свършиш.

Кити метна шапката си на закачалката.

— Няма проблем. — Тя посочи с глава назад към вратата. — Откога е тук?

— От два часа. Най-обикновен. Просто се опитва да ни сплаши. Не чува. Няма да ни пречи.

— Добре. Хвърли ми една кърпа.

След петнайсет минути усилена работа общото помещение бе изчистено и подготвено, покривките на масите изпънати, чашите лъснати. Кити бе сложила десет халби на тезгяха над кранчето за бира, а Сам, барманът на „Жабата“, започна да ги пълни със светлокафява пенлива наливна бира. Кити разпредели и последните кутии за домино, избърса ръце в панталона си, взе престилка от една кука и зае мястото си зад бара. Джордж Фокс отвори главната врата и пусна клиентите вътре.

Както обикновено, репутацията на „Жабата“ осигуряваше постоянен приток на клиентела и тази вечер Кити забеляза няколко човека, които не бе виждала преди: висок джентълмен от армията; възрастна дама, която се усмихваше и се въртеше на стола си; млад рус мъж с брада и мустаци. Започна познатото тракане на доминото; атмосферата се изпълни с веселие. Приглаждайки престилката си, Кити бързаше между масите и вземаше поръчките за вечеря.

Измина час. Край лактите на играчите лежаха чиниите с останките от дебелите, горещи сандвичи с говеждо. След като приключиха с храненето, интересът към доминото бързо намаля. Плочките си стояха по местата на всяка маса, в случай че нахлуеше полиция, но сега играчите се бяха поизправили на местата си, внезапно застанали нащрек и трезви. Кити напълни няколко празни чаши, после се върна и застана зад тезгяха, а един мъж край камината бавно се изправи на крака.

Беше стар и слаб, прегърбен от годините. Цялата стая се успокои и притихна.

— Приятели — започна той, — от миналата седмица не се е случило нищо забележително, така че ще открия срещата ни съвсем накратко. Както винаги, бих искал да благодаря на нашия покровител, господин Фокс, за гостоприемството. Може би първо ще чуем от Мери новините за положението в Америка?

Той седна. От съседната маса стана една жена с изморено, слабо лице. Кити прецени, че едва ли е навършила четиридесет, а косата й вече бе изпъстрена със сиво.

— Късно миналата нощ пристигна търговски кораб — започна тя. — Последната му спирка е била в Бостън, във военната зона. Екипажът закуси в кафенето ни тази сутрин. Разказаха ни, че последната британска офанзива се е провалила. Бостън все още е в американски ръце. Нашата армия се е изтеглила към полетата в търсене на припаси и оттогава е под непрекъснати атаки. Загубите са големи.

Стаята се изпълни с приглушено мърморене. Възрастният джентълмен се изправи наполовина.

— Благодаря ти, Мери. Кой иска да се изкаже?

— Може ли? — Младият брадат мъж заговори. Беше набит, самоуверен; в него имаше твърдост. — Аз представлявам една нова организация, Съюзът на обикновените хора. Може би сте чували за него.

Последва всеобщо раздвижване, появи се чувство на тревога. Кити се намръщи иззад бара. Нещо в гласа на говорещия я притесняваше.

— Опитваме се да съберем подкрепа — продължи мъжът — за нови стачки и обществени демонстрации. Трябва да покажем на магьосниците как стоят нещата. Единственият начин да ги притиснем са съгласуваните действия. Говоря за масови протести.

— Може ли да кажа нещо?

Възрастната дама, облечена в безупречна тъмносиня рокля и тъмночервен шал, понечи да се изправи. Последваха дружески протести и тя остана седнала.

— Изплашена съм от това, което става в Лондон — каза тя. — Тези стачки, тези безредици… Това със сигурност не е решение. Какво ще постигнем така? Само ще подтикнем управляващите към още по-остри и репресивни мерки. Тауър ще ехти от воплите на честните хора.

Младият човек тупна по масата с дебелия си розов юмрук.

— Каква е алтернативата, мадам? Да си траем? Магьосниците няма да ни благодарят, ако го направим! Ще ни натикат още по-надолу в калта. Трябва да действаме незабавно! Помнете — не могат да затворят всички!

Последваха откъслечни ръкопляскания. Старата дама упорито поклати глава.

— Много грешите — рече. — Аргументите ви важат единствено, ако магьосниците могат да бъдат унищожени. А те не могат!

Заговори друг човек.

— Я се стегни, бабче. Това са пораженчески приказки.

Тя издаде напред брадичка.

— Е, и? Могат ли? Как?

— Те очевидно губят контрол, иначе лесно щяха да победят бунтовниците.

— Можем да получим помощ и от европейците — добави младият рус мъж. — Не го забравяйте. Чехите ще ни спонсорират. Както и французите.

Джордж Фокс кимна.

— Френските шпиони ми дадоха няколко магически предмета — каза той. — Просто в случай на неприятности. Никога досега не ми се е налагало да ги ползвам.

— Извинете ме — рече старата дама — но не обяснихте как всъщност няколко стачки ще свалят магьосниците. — Тя вдигна предизвикателно кокалестата си брадичка към компанията. — Е?

Няколко от мъжете издадоха звуци на неодобрение, но бяха прекалено заети да си пият питиетата, за да изрекат точен отговор.

Кити заговори иззад бара.

— Права сте, мадам, че ще е трудно да бъдат победени — каза тя тихичко, — но не е невъзможно. Революциите са успявали десетки пъти. Какво се е случило в Египет, в Рим или в Прага? Те са изглеждали непобедими за известно време и са паднали, когато хората са се вдигнали.

— Но, скъпа моя — каза старата дама — при всички тези случаи е имало вражески армии…

— При всеки един от тези случаи — продължи решително Кити — чужди водачи са се възползвали от вътрешните слабости на кралството. Хората вече са се бунтували. Не са имали силна магия или големи армии — били са обикновени хора, точно като нас.

Възрастната дама присви устни в безрадостна усмивка.

— Може би. Но колко от нас искат нашествие от чужденци? Управниците ни може и да не са съвършени, но поне са британци.

Младият мъж с брадата изсумтя.

— Да се върнем към настоящето. Тази вечер работниците от завода за стоманени изделия „Батърсий“ започват стачка — малко по-надолу по реката. Елате и се присъединете към нас! Вече няма да сме им пушечно месо!

— И къде ще се озоват вашите работници? — рече остро старата дама. — Някои в Тауър, някои на дъното на Темза. И други ще заемат местата им.

— Демоните няма да могат да правят каквото си искат — рече младият мъж. — Някои хора притежават устойчивост. Трябва да сте чували за това. Те могат да устояват на нападения, да виждат през магиите…

Докато той говореше, Кити изведнъж го позна. Видя под гъстите му мустаци, под мръсната брада: познаваше го съвсем добре. Ник Дрю, последният оцелял другар от Съпротивата. Ник Дрю, който бе избягал от Уестминстърското абатство в най-тежкия момент, изоставяйки приятелите си. Сега беше по-възрастен, по-як, но все още изпълнен със старото самохвалство. „Все още говориш за битка“, помисли си гневно тя. „Винаги си бил добър в говоренето“. Обзалагам се, че ще стоиш доста далеч, когато стачката тръгне на зле… Изведнъж я обзе страх; отстъпи назад извън полезрението му. Въпреки че беше безполезен, ако Ник я разпознаеше, прикритието й щеше да бъде провалено.

Групата бе заета с обсъждането на феномена устойчивост.

— Могат да виждат магията. Като бял ден — казваше една жена на средна възраст. — Така съм чувала.

Възрастната дама отново поклати глава.

— Слухове, жестоки слухове — каза тя тъжно. — Всичко това са дочути оттук-оттам клюки. Не бих се изненадала, ако самите магьосници са ги пуснали, за да ви подтикнат към безразсъдство. Кажете ми — продължи тя, — някой тук виждал ли е наистина тази устойчивост в действие?

В „Жабата“ настъпи тишина. Кити пристъпваше нетърпеливо от единия на другия си крак, копнееща да говори. Но Клара Бел не беше силна и борбена жена — бе решила това много отдавна. Освен това предпазливостта заради Ник я възпираше. Тя огледа помещението. Хората от компанията, които се срещаха тайно тук, като цяло бяха на средна възраст или по-стари. Те не бяха научили много за устойчивостта от първа ръка. С изключение на Ник Дрю, който притежаваше поне толкова устойчивост колкото Кити. Но той седеше спокойно и не казваше нищо.

Настроението в стаята се вкисна от аргумента. След няколко минути мрачно размишляване старият джентълмен бавно се изправи отново на крака.

— Приятели — започна той — нека не се отчайваме! Може би магьосниците са прекалено опасни, за да се борим с тях, но поне можем да се противопоставим на пропагандата им. Днес излезе нов брой на Истински военни истории. Отхвърляйте го! Кажете на приятелите си за лъжите в него!

В този момент заговори Джордж Фокс.

— Мисля, че си малко суров за това. — Той повиши глас, за да надвика общото недоверчиво мърморене. — Да. Свикнах да събирам колкото се може повече броеве на Истински военни истории.

— О, засрамете се, господин Фокс — рече старата дама с треперещ глас.

— Не, горд съм да го призная — продължи той. — И ако някои от вас посетят тоалетните по-късно, ще намерят предостатъчно доказателства за стойността на тези памфлети. Те попиват изключително добре. — Всички се разсмяха. Придържайки се с гръб към младия рус мъж, Кити пристъпи напред с каничката, за да напълни няколко чаши.

— Е, времето си върви — каза възрастният джентълмен — и ние трябва да се разделим. Но преди това, според традицията, ще положим обичайната си клетва. — Той седна.

Джордж Фокс се пресегна под бара и измъкна голяма чаша, стара и очукана, с две полегати плочки за домино на капака. Бе направена от чисто сребро. Взе една тъмна бутилка от рафта и, махайки капака, наля обилно портвайн в чашата. Кити взе чашата с две ръце и я занесе на стария джентълмен.

— Ще пием подред — каза той. — Дано доживеем да видим деня, когато отново ще бъде възстановен Парламентът на обикновените хора. Дано той подкрепя правата на всеки мъж и жена — да обсъжда, да разисква и да се разграничава от политиката на нашите управници, да ги държи отговорни за действията им. — Със съответното уважение той вдигна чашата и отпи преди да я подаде на съседа си отляво.

Този ритуал представляваше връхната точка на тези срещи в „Жабата“. След обсъжданията, които никога не стигаха до някакво заключение, той предлагаше утехата на нещо стабилно и познато. Сребърната чаша бавно обикаляше от човек на човек, от маса на маса. Всеки изчакваше пристигането й, и старите посетители, и новодошлите, с изключение на старата дама, която се приготвяше да си тръгва. Джордж излезе пред бара и заедно със Сам, бармана, започна да разчиства чашите от масите край вратата. Кити се движеше с чашата и я подаваше между масите при поискване. Държеше лицето си извърнато от Ник Дрю доколкото можеше.

— Трябва ли още портвайн, Клара? — извика Джордж. — Мери, ей там, отпи огромна глътка, видях я.

Кити взе чашата и погледна.

— Не. Има още много.

— Много добре. Скъпа госпожо, нали не ни напускате?

Старата жена се усмихна.

— Трябва да тръгвам, скъпи. При всички тези безредици по улиците, не искам да закъснявам.

— Да, разбира се. Клара, дай на тази дама чашата, за да може да отпие преди да си тръгне.

— Веднага, Джордж.

— О, това не е необходимо, скъпи. Другия път ще пия двойно. — Това породи смях и одобрителни възгласи. Един или двама мъже станаха, за да позволят на старата жена да се провре.

Кити я последва.

— Заповядайте, мадам, има още много.

— Не, не, наистина трябва да тръгвам, благодаря. Много е късно.

— Мадам, изпуснахте си шала.

— Не, не. Не мога да чакам. Извинете ме, моля…

— Внимавай, скъпа! Гледай къде вървиш…

— Извинете ме, извинете ме…

С каменно лице и очи тъмни и празни като празните дупки на маска, старата жена се движеше бързо през стаята, като постоянно обръщаше глава назад, за да погледне към Кити, която бързо напредваше след нея. Кити държеше сребърната чаша протегната — в началото почтително, сякаш даваше подарък. После изведнъж я размаха напред-назад като някакво острие. Близостта на среброто явно притесняваше старата дама и тя се отдръпна. Джордж постави внимателно купчината чаши на една странична маса и пъхна ръка в джоба си. Сам отвори един шкаф на стената и бръкна вътре. Хората от компанията останаха по местата си с изражения на нещо средно между забавление и несигурност.

— Вратата, Сам — каза Джордж Фокс.

Старата жена се втурна напред. Сам се обърна с лице към нея, преграждайки вратата; държеше къс, тъмен прът в ръка.

— Чакайте, лейди — рече умерено. — Правилата са си правила. Трябва да отпиете от чашата преди да тръгнете. Това си е един вид проверка. — Направи притеснен жест и я погледна печално. — Съжалявам.

Старата дама спря и сви рамене.

— Недей. — Вдигна ръка и от нея изригна синя светлина, която обви Сам в пукаща мрежа от яркосиня сила. Той подскочи, разтресе се, затанцува странно като марионетка, после падна димящ на пода. Някой в помещението изпищя.

Прозвуча свирка, пронизителна и неуместна. Старата жена се обърна, вдигнатата й ръка излъчваше пара.

— А сега, скъпа моя…

Кити метна сребърната чаша в лицето на възрастната жена.

Проблесна ярка зелена светлина, изсъска на изгорено. Старата дама изръмжа като куче и сграбчи лицето си с извити пръсти. Кити обърна глава:

— Джордж…!

От джоба си съдържателят извади малка кутийка, фина и продълговата. Подхвърли я към Кити, силно и бързо, над виковете, над надигащите се глави на най-близките мъже и жени. Тя я хвана с една ръка, извъртя се и понечи да я хвърли към гърчещата се фигура…

Старата дама свали пръсти от лицето си, което до голяма степен беше изчезнало. Между вчесаната бяла коса и перлената огърлица на гърлото й лъщеше безформена маса. Нямаше правилна форма, нямаше черти. Кити се стъписа, поколеба се. Безликата жена вдигна ръка и още един поток от ярка сапфирена светлина се изстреля от нея, удари Кити, обгръщайки я във водовъртеж от блещукаща енергия. Тя изстена. Зъбите тракаха вътре в черепа й. Всяка кост сякаш се тресеше независимо от останалите. Зашеметяващата светлина я заслепи. Усети как дрехите й изгарят върху тялото.

Атаката спря. Нишките синя енергия изчезнаха. От мястото, където висеше, на около метър височина, Кити тупна тежко на земята.

Старата дама изви пръсти, изгрухтя доволно и се огледа из помещението. На всички страни бягаха хора, преобръщаха маси, столовете се разлетяваха. Мъже и жени се блъскаха един в друг и врещяха от смъртен страх. Младият русокос мъж се беше скрил зад една бъчва. В другия край на залата мерна Джордж Фокс, който се промъкваше към един сандък до барплота.

Пореден изстрел полетя към него, но той се бе хвърлил настрани: част от тезгяха се раздроби на купчина стъкло и трески. Джордж Фокс се изтъркаля зад една маса и изчезна от поглед.

Пренебрегвайки риданията и суматохата около себе си, възрастната дама се обърна да си тръгне за пореден път. Намести си жилетката, бутна един случаен кичур сива коса от унищоженото си лице, прекрачи тялото на Сам и се протегна към вратата.

Втора свирка, пронизителна и неуместна, прозвуча над врявата. Старата дама замръзна с пръсти на дръжката на вратата. Наклони глава и се обърна.

Тогава Кити, чиито очи бяха леко премрежени, чиито дрехи бяха овъглени и разкъсани, а косата й цвърчеше навсякъде около нея като памучна грива, но която въпреки това се пребори да се изправи на крака, хвърли малката кутийка. С падането й в краката на старата дама Кити изрече една-единствена дума.

Изригна светлина, изсушаваща със силата си. Една колона от пламъци, два метра в диаметър, се издигна от пода до тавана. Беше с напълно гладки стени, повече наподобяваше стълб, отколкото нещо движещо се. Тя обгради старата дама от всички страни — виждаше се как е прикована в нея, като насекомо в кехлибар: сивата коса, перлената огърлица, синята рокля, всичко. Колоната се втвърди, изведнъж стана непрозрачна и старата жена остана скрита в нея.

Светлината избледня, колоната стана бледа и мътна. После изчезна оставяйки едно идеално, кръгло, обгорено петно на пода. Възрастната жена с разтопеното лице я нямаше.

Салонът на „Жабата“ бе потънал в тишина: хаос от преобърнати маси, разбити столове, дървени парчета, проснати тела и пръснати плочки за домино. Само Кити стоеше права, с отпуснати ръце, дишайки тежко, взряна в пространството пред вратата.

После, един по един, хората започнаха да изразяват шока и уплахата си: мърдаха, движеха се по пода, бавно се изправяха, започваха да пъшкат и бърборят. Кити остана мълчалива. Погледна към разрушения бар. В отдалечената му част изникна лицето на Джордж. Гледаше Кити безмълвно.

Тя повдигна вежди.

— Е?

— Нека си поемат въздух. После могат да си вървят. Сферата не бива да забележи нищо.

С бавни, сковани движения, Кити се покатери по най-близката купчина натрошено дърво и пристъпи покрай тялото на бармана. Бутвайки настрана един разреван джентълмен, който се тътреше към изхода, тя заключи вратата. Остана там в продължение на пет минути, докато изплашените клиенти се възстановят, после ги пусна навън един по един.

Последен си тръгна Никълъс Дрю, който се изправи иззад бъчвата си. Очите им се срещнаха. Той спря при вратата.

— Здравей, Кити — рече. — Все още енергична както винаги, доколкото виждам.

Изражението на Кити не се промени.

— Ник.

Младият мъж приглади назад косата си и започна да закопчава сакото си.

— Не се тревожи — каза той. — Ще забравя, че съм те виждал. Нов живот и всичко останало. — Огледа се из останките от стаята. — Освен ако не искаш да се присъединиш към Съюза на обикновените хора, естествено. Можем да използваме човек като теб. Тя поклати глава.

— Не, благодаря. Щастлива съм и тук.

Той кимна.

— Добре. Ами тогава, сбогом. И… късмет.

— Сбогом, Ник. — Тя затвори вратата след него.

Джордж Фокс се бе привел над тялото на Сам. Бели като платно ужасени лица надничаха откъм кухнята. Кити облегна гръб на вратата и затвори очи. Само един демон — един шпионин — бе направил всичко това. В Лондон имаше стотици такива. В същото време идната седмица хората щяха да се върнат в „Жабата“, да разговарят, да обсъждат и да не предприемат нищо. Междувременно, всеки ден из цял Лондон за кратко се надигаха протестиращи гласове. После бързо и безмилостно бяха премахвани. Демонстрациите бяха безполезни. Говоренето беше безполезно. Трябваше да има друг начин.

Може би имаше. Беше време да изпълни плана си.