Джонатан Страуд
Портата на Птолемей (41)

34

Кити откри затворниците много по-лесно, отколкото очакваше. Най-бавно беше самото начало. Напрегна се да напусне малката стая. Като се изправи за пръв път, всеки мускул в тялото й запротестира яростно; затрепери като от силен студ; усещаше главата си лека и водниста. Но не се катурна.

Просто трябва отново да се науча, помисли си тя. Да припомня на тялото си какво може да прави.

И наистина, с всяка провлечена стъпка увереността й нарастваше. Насочи се към купчината оръжия, струпани край вратата. Направи някаква гримаса, сви колене, клекна и остана така, залитайки и проклинайки, докато ровеше из купчината. Шокови пръчки, Инферно, първични сфери… познати предмети от годините й в Съпротивата. Нямаше чанта, но натика едно Инферно и Шокова пръчка в колана си. Две сфери трудно се събраха в парцаливите джобове на якето. (Извади Апокрифите на Птолемей и ги постави, не без известна почит, на пода.) Сред магическите предмети лежеше и сребърен диск, гладък и остър като бръснач. Потискайки лекото, безпричинно отвращение, тя го пусна в джоба. После, подпирайки се на стената, успя да застане отново на крака.

Внимателно, малко по малко, тя тръгна към вратата на стаята, после пое надолу по коридора покрай празното разширение пред разрушената Зала на статуите. Имаше един спомен — жални звуци, идващи иззад една врата, близо до мястото, където бяха затворени с Натаниел.

Докато вървеше, Кити осъзна едно странно раздвоение у себе си. Никога не се беше чувствала така отвратително слаба, така несигурно привързана към земната сила. И все пак, поради същата причина, никога не се бе чувствала толкова напълно сигурна в себе си както сега. В миналото често я изпълваше безразсъдна сигурност, радостната увереност на младостта и жизнеността. Сега не беше така. Беше едно по-спокойно чувство, по-тихо, напълно несвързано с физическите неща, без ръбовете, които те обикновено притежаваха. Представляваше един вид неумолима сигурност; усети как това чувство се излъчва от нея, докато се влачеше.

Първото изпитание изобщо не наруши това чувство. На мястото, където коридорът се разширяваше, близо до едно стълбище, Кити срещна един от демоните. Вероятно беше последният, обладал тялото си. Естествено, не го бе овладял особено успешно. Приемникът беше висок, слаб мъж с дълга руса коса, облечен в тъмни, очевидно скъпи дрехи. Сега дрехите бяха изпокъсани и съдрани, косата разрошена, очите мътни. Краката залитаха от единия край на коридора до другия, ръцете се мятаха напосоки. От време на време от гърлото му се носеха диви, ядосани думи на непознат език.

Той се обърна и забеляза Кити. Зад очите пламна жълта светлина. Кити спря и зачака. Интересът на демона бе демонстриран от внезапен див вой, от който стъклата на кабинетите по коридора задрънчаха. Той реши да нападне, но явно се двоумеше как точно да изстреля магическа бомба. Първо вдигна крак, насочи стъпало и взриви собствената си обувка. После опита с лакът, също толкова успешно. Накрая, с болезнено колебание, ръката се вдигна, един треперещ пръст се прицели и запрати светкавица от лилава светлина, която удари Амулета и бе погълната на мига.

Демонът погледна раздразнено пръста си. Кити извади Шоковата пръчка от колана си, пристъпи тихо напред и запрати трептящ, син поток през тялото му. Обвит в черен дим, демонът се разтрепери, разтресе се, хвърли се назад, удари се в парапета и падна от четири метра на стъпалата долу.

Кити продължи по пътя си.

Няколко минути по-късно стигна до вратата, която помнеше. Ослуша се внимателно и чу приглушени стенания. Бутна вратата, видя, че е заключена и я взриви с една от първичните сфери. След като всичко утихна, тя пристъпи вътре.

Стаята не беше голяма и цялото пространство бе запълнено от отпуснати тела. Първо Кити се опасяваше от най-лошото; после видя, че са прилежно вързани и със запушени усти, точно както бяха оставени от дяволчетата на Мейкпийс преди толкова много часове. Повечето бяха овързани само с въжета и върви, но един или двама бяха увити в чаршафи или с плътна черна мрежа. В стаята имаше може би около двадесет човека, натъпкани като сардини, глава до глава. За огромно свое облекчение, Кити видя, че повечето се движеха с тъжни, слаби гърчове, като червеи в буркан.

Един или два чифта очи я зърнаха. Собствениците им се загърчиха и нададоха молещи стонове. Отне й секунда да се окопити. Краката й трепереха от усилието да дойде чак дотук. После заговори колкото можеше по-ясно.

— Тук съм да ви помогна — каза. — Чакайте възможно най-търпеливо. Ще се опитам да прережа връзките.

Това изявление предизвика забележителен хаос от гърчене и вой. Краката ритаха, главите отскачаха и се въртяха. Кити едва не бе съборена от мятането на телата до нея.

— Ако не лежите спокойно — рече тя сурово, — ще ви оставя! — Сред проснатите магьосници настъпи внезапно спокойствие. — Така е по-добре. А сега…

С непохватни пръсти Кити измъкна сребърния диск от джоба си и, придържайки го внимателно, за да не си пореже пръстите, се захвана с най-близките тела. Вървите се разрязаха като масло под горещ нож. Сгърчените ръце и крака се раздвижиха внимателно, собственикът им нададе болезнени викове. Без да се церемони Кити махна парцала от устата.

— Като се изправиш — каза тя, — намери нещо остро и ми помогни да развържа останалите. — Продължи към следващия магьосник. След десет минути стаята бе пълна с отпуснати, протягащи се мъже и жени. Някои седяха, други ставаха прави, първо на един крак, после на другия, опитвайки се да премахнат усещането за иглички в безчувствените си и подути крайници. Нямаше никакви разговори; телата бяха свободни, но умовете оставаха оковани от шока на преживяното. Кити работеше мълчаливо над предпоследния пленник — един едър джентълмен, омотан в мрежа. Изглеждаше вял; през парцала на главата му се процеждаше кръв. До нея, първият човек, когото бе освободила — млада жена със сиво-кафява коса — се мъчеше с вървите на последната магьосница. Покрита с грубо сиво одеяло, тя беше невероятно жизнена — краката й ритаха напред-назад с яростно нетърпение.

Кити й подаде сребърния диск.

— Ето.

— Благодаря.

След секунди мрежата и одеялото бяха махнати и двамата пленници лежаха открити. Единият — жена с дълга, тъмна коса, падаща върху зачервено и подуто лице, скочи веднага на крака и изпищя от болката на схващането. Другият — огромен възрастен мъж с лошо ударено лице, лежеше неподвижно. Очите му бяха затворени; дишането му беше неравномерно и задъхано.

Тъмнокосата жена се облегна на стената и започна да масажира крака си. Изръмжа от болка и ярост.

— Кой? Кой е отговорен за това? Ще ги избия! Кълна се, ще ги избия!

Кити бе заета да говори с жената със сиво-кафявата коса.

— Този е в лошо състояние. Някой трябва да го откара в болница.

— Аз ще го оправя — рече жената. Тя се огледа из стаята, избра един пъпчив младеж. — Джордж, ще се заемеш ли?

— Добре, госпожице Пайпър.

— Чакайте. — Това беше Кити. Изморена, тя се опита да се надигне и протегна трепереща ръка. — Ще ми помогнете ли да стана, моля? Благодаря. — Обърна се с лице към стаята. — Всички трябва да знаете какво се случи. Ситуацията навън може да се окаже… трудна. Демоните са на свобода в Лондон.

Ахкания, клетви… Челюстите на освободените увиснаха смаяно. Млади и стари я зяпаха, уязвими и неразбиращи. Бе изчезнала всяка частица магьосническа увереност — сега те бяха просто хора, паникьосани, без водач, незащитени. — Кити вдигна ръка. — Слушайте — рече тя — и ще ви кажа.

— Един момент — Чернокосата жена се протегна и сграбчи Кити за ръката. — Първо, коя по дяволите си ти? Не те познавам, нито пък — тя сви устни — твоите мръсни дрешки. Дори не мисля, че си магьосник.

— Правилно — изстреля Кити. — Аз съм обикновена гражданка. Но ще направиш добре да млъкнеш и да ме изслушаш, ако искаш да не бъдеш убита.

Очите на жената се разшириха.

— Как смееш…?

— Да, затваряй си устата, Фарар — рече един мъж. Жената сякаш се задуши; огледа се диво, но пусна ръката на Кити.

С това едничко изключение всички останали в стаята изглеждаха нетърпеливи, дори благодарни да чуят какво имаше да им каже Кити. Дали остатъчния шок ги караше да мълчат или видяха у сивокосото момиче с набраздено, изморено лице нещо, което извикваше безпрекословен респект, бе трудно да се каже. Но те слушаха много внимателно, докато Кити им разказваше какво се беше случило.

— А останалите от нас? — попита жално един от по-възрастните мъже. — Бяхме поне сто в театъра. Сигурно не всички са…

— Не съм сигурна — отговори Кити. — Може би има и други стаи със затворници, които демоните са забравили или просто са решили да пренебрегнат. Ще трябва да проверим. Но много от вас са мъртви.

— Ами господин Девъро? — прошепна една жена.

— Или Джесика Уитуел, или…?

Кити вдигна ръка.

— Съжалявам, но не знам. Мисля, че вероятно повечето от старшите магьосници са били обладани или убити.

— Тази тук не е. — Тъмнокосата жена говореше свирепо. — Докато не се намерят, аз съм единственият останал член на Съвета. Така че аз командвам. Трябва да отидем при пентаграмите си и да призовем робите си. Ще се свържа с полицейските си вълци веднага. Демоните ренегати ще бъдат открити и унищожени.

— Две неща — каза Кити тихо. — Не, три. Първо трябва да се погрижим за този човек. Някой може ли да осигури транспорт?

— Аз мога. — Беше пъпчивият младеж. — Ще са нужни трима от нас за това. Господин Джонсън, господин Воул, ще помогнете ли да го отнесем до лимузината? — Помощта дойде; мъжете тръгнаха, като поддържаха болния между себе си.

Пляскане с ръце — тъмнокосата жена стоеше до вратата.

— Към пентаграмите! — нареди тя. — Няма време за губене! — Никой не помръдна.

— Мисля, че тази дама има да ни каже още нещо — рече един по-възрастен мъж и кимна към Кити. — Трябва да я изслушаме, не мислите ли, госпожице Фарар? Ако не за друго, поне от учтивост.

Устните на госпожица Фарар се изкривиха.

— Но тя не е нищо повече от една…

— Имах да кажа още две неща — каза Кити. Вече се чувстваше много изморена и замаяна; трябваше да седне. Не — съвземи се; свърши работата. — Главният демон, Нуда, е ужасен. Би било самоубийство да го приближавате без най-силното възможно оръжие. А това вече е сторено. — Тя огледа смълчаната група. — Един магьосник, друг оцелял член на Съвета — Кити не можа да не хвърли един скрит поглед към госпожица Фарар при тези думи — вече излезе насреща му. Той използва Жезъла на Гладстон.

Не беше много изненадана от сдържаните изумени възклицания. А госпожица Фарар изглеждаше настървена.

— Но господин Девъро забрани това! — извика тя. — Кой би се осмелил…?

Кити се усмихна.

— Това е Нат… Джон Мандрейк. Най-добре се надявайте да успее.

— Мандрейк! — лицето на госпожица Фарар бе пребледняло от яд. — Той не притежава таланта за това!

— Последното, което искам да кажа — продължи безмилостно Кити — е, че при това положение, най-важното нещо за нас — за вас трябва да кажа; вие сте магьосниците, вие имате силата — е да осигурите защита и напътствия на хората. Тъй като Мейкпийс ви затвори всичките, нямаше кой да евакуира районите, където вилнеят демоните. Рискуваме множество жертви. Ако не действаме, много обикновени ще умрат.

— Това никога не ни е притеснявало преди — промърмори един млад мъж в дъното, но общото мнение беше против него.

— Трябва ни кристал — рече Пайпър. — Да видим къде са демоните.

— Или гадателско стъкло. Къде ги държат на това място?

— Трябва да има такова. Хайде.

— Да отидем при пентаграмите. Мога да призова дяволче и да го пратя да търси.

— Ще ни трябват повече коли. Кой тук може да шофира?

— Аз не мога. Мъжът ми прави това.

— Нито пък аз…

На вратата се чу сурово, пресилено кашляне. Лицето на госпожица Фарар изглеждаше измъчено, косата разрошена и сплъстена, устните се бяха превърнали в тънка цепка. Белите ръце притискаха силно двете страни на касата на вратата. Ръцете бяха извити, раменете леко прегърбени — позата наподобяваше обърнат прилеп. Погледът й мяташе отрова.

— Нито един от вас — каза тя — не е нищо повече от младши министър. Повечето от вас дори не са и такива, а просто секретари и помощници. Познанието ви за магията е страшно ограничено. Преценката ви, явно, е дори още по-лоша. Обикновените ще се погрижат за себе си. Някои имат устойчивост и без съмнение могат да отблъснат няколко Детонации. Има, във всеки случай, много такива. Можем да си позволим да изгубим няколко от тях. Това, което не можем да направим, е да се щураме наоколо, докато столицата ни е нападната. Какво, ще оставим всичко на Мандрейк ли? Колко добър магьосник мислите, че е той? Аз отивам за вълците си. Всеки, у когото е останала някаква амбиция, ще ме последва.

Тя се отблъсна от касата на вратата и без повече да погледне назад, тръгна надолу по коридора. Тревожна тишина. След малко трима от младите мъже, с наведени глави и навъсени вежди си проправиха път покрай Кити и излязоха. Няколко други трепнаха, но останаха.

Младата жена със сиво-кафявата коса сви рамене и се обърна към Кити.

— Ние ще последваме вас, госпожице… ммм, извинете, как се казвате? Клара Бел? Или Лизи Темпъл?

— Кити Джоунс — каза тя. А после добави по-тихо: — Може ли някой да ми донесе нещо за пиене?

Докато Кити почиваше, докато отпиваше от хладната минерална вода от запасите на Съвета, младшите магьосници се захванаха за работа. Някои обикаляха залите на Уайтхол: връщаха се треперещи и бледи, с доклади за купища тела в странични стаи, за надраскани и потрошени пентаграми, за такова опустошение, каквото никой не си беше и представял. Подобни кланета обикновено сполетяваха далечните им врагове. Беше тревожно за магьосниците да преживеят това лично. Други се промъкваха към предната страна на сградата и надзъртаха навън през прозорците. Горяха сгради; ясно се виждаха лежащи трупове. Най-обезпокоителното беше абсолютното отсъствие на хора. Обикновено, дори в малките часове, по този път продължаваха да минават автобуси и таксита, както и идващи и отиващи си служители от нощния персонал на министерствата, на полицейските патрули и войници. Правителствената машина, обезглавена от предателството на Мейкпийс и изненадана от появата на Нуда, като цяло за момента бе спряла да работи.

Унищожението на пентаграмите беше препятствие, но скоро стана ясно, че свирепостта на демоните надвишаваше тяхната ефикасност и тук-там бяха открити кръгове, които бяха пропуснати и пощадени. Няколко малки дяволчета се отправиха на разузнаване. Междувременно, в една зала близо до Залата на статуите, се намери гигантско кристално кълбо, употребявано от Съвета. То беше занесено в стаята, където седеше Кити. Магьосниците се събраха умълчани и мрачни. Без предисловия, най-силният присъстващ — един младши министър — призова джина, затворен в топката и решително го насочиха към задачата му: да открие местоположението на избягалите демони.

Топката се замъгли, помръкна… Всички се наведоха по-близо.

Светлини в кристала! Червени и оранжеви. Подскачащи пламъци.

Фокусът се избистри. Бушуващи пожари, наблизо и далече; фенери по тъмните дървета. В далечината — гигантско, превито светлинно сияние…

— Стъкленият дворец — каза някой. — Това е паркът Сейнт Джеймс.

— Обикновените правеха демонстрация там.

— Вижте!

На преден план се виждаха стотици бягащи фигури, търкаляха се и се пръскаха като стадо сред дърветата.

— Защо не се измъкнат оттам?

— Обградени са.

Тук-там имаше магически взривове, които обграждаха паникьосаните тълпи и ги насочваха обратно. По границите се виждаше неестествено движение — огромни подскоци, бързо суетене. Човешки по форма фигури вилнееха нечовешки. Една от тях се показа под светлината на една улична лампа — дебнеше група мъже и жени, приближаващи се към нея. Преви гръб и се приготви да скочи…

Появи се сноп бяла светлина и последва невероятна експлозия. Дебнещото същество се изпари — на мястото му остана димящ кратер. Една фигура мина под фенера, но извън полезрението. Вървеше с уверени крачки и държеше дълъг жезъл в едната си ръка.

Кити остави внимателно минералната си вода на пода.

— Призовете всички възможни демони — каза тя. — Ако изобщо ще помагаме, точно там трябва да бъдем.