Джонатан Страуд
Портата на Птолемей (33)

27

Кити затвори вратата.

Шумовете от Залата на статуите кънтяха в главата й; чуваше суматохата дори и надолу по коридора, зад преградата от масивно дърво. Остана неподвижна за известно време, притиснала ухо към вратата. Повече от всичко друго се страхуваше да не бъде последвана от ужасния брадат мъж. Нещо в него я изпълваше с повече ужас отколкото огромната орда демони.

Тя слушаше… Доколкото можеше да прецени, нищо не помръдваше в коридора навън.

До ръката й стърчеше тежък ключ. С известна трудност и напълно осъзнаваща твърде нищожната защита, която това представляваше, Кити заключи вратата. После се обърна с лице към стаята.

Беше точно както я помнеше от провалилия се опит за бягство: нечия оскъдно мебелирана канцелария. На едната стена се намираше библиотека; насреща имаше бюро, обилно отрупано с документи. И, най-важното, в близкия ъгъл, изтъркани и излъскани от многото години употреба от страна на бюрократите — два кръга, две пентаграми.

На Кити й трябваше само една.

Дизайнът на пентаграмата беше прост, от типа, който често подготвяше с господин Бътън: обикновената звезда, двоен кръг, нормалните латински заключващи заклинания. Беше изрисувана на издигната платформа и, поради размерите на стаята, не беше особено голяма. На друго място — тя потърси набързо — намери стандартните магьоснически аксесоари, събрани в чекмеджетата на бюрото. Тебешири, химикалки, хартия, свещи, запалки, буркани с подбрани билки. Тя се нуждаеше точно от билките. Измъкна ги спокойно и бързо и ги постави на пода до най-външния кръг.

Отнякъде, не много далече, се чу силна експлозия. Кити трепна нервно, сърцето й блъскаше силно в гърдите. Тя погледна към вратата…

Концентрирай се. Какво трябваше да направи?

Кратките инструкции от Апокрифите, които Мандрейк — не, Натаниел — й каза, бяха изречени набързо и трудни за разбиране, но Кити бе привикнала с такива неща през времето, прекарано покрай господин Бътън. Паметта й беше достатъчно гъвкава.

Значи… обикновена пентаграма. Нямаше нужда от свещи. Да, тази ставаше.

Но тялото й трябваше да бъде защитено, а това означаваше билки и желязо. Тя извади розмарина, още една билка и самодивско дърво, смеси ги и ги раздели грубо на няколко купчинки, които постави на интервали в пентаграмата. Що се отнася до желязото, нещата бяха по-трудни. Известно време напразно оглежда стаята. Може би трябваше да мине и без него…

Ключът. Дали беше от желязо? Кити нямаше представа. Ако беше, можеше да я защити. Ако не беше, нямаше да навреди. Издърпа го от вратата.

Какво друго? Да… Натаниел бе казал нещо за прекъсване на кръга, символично действие, което позволява на магьосника да се завърне в тялото си. Много добре, това можеше да се направи. Наведе се и с ръба на ключа издълба резка в изрисувания кръг. Вече беше безполезен за каквито и да било обикновени призовавания. Но не това планираше Кити.

Изправи се. Готово. Нямаше нужда от никакви други физически приготовления.

С изключение на… дребният въпрос с удобното настаняване. На един стол зад бюрото тя откри мръсна, стара възглавничка, много употребявана и износена и я постави в пентаграмата.

На стената зад бюрото висеше огледало. Докато се връщаше от вратата тя видя себе си в него. Чак тогава Кити спря.

Бе минало доста време, откакто не си беше поглеждала лицето. Не си спомняше кога го бе правила за последен път. И ето я сега: гъста тъмна коса, тъмни очи (с допълнение от огромни торбички), насмешливи устни, пурпурно ожулване, което се подуваше прогресивно над едното й око. Нямаше съмнение по въпроса, беше малко занемарена. Но все още млада, все още изглеждаше добре.

А ако успееше в това, което планираше? Бяха се случили ужасни неща с магьосниците, които се бяха опитали да последват примера на Птолемей. Господин Бътън не даде достатъчно подробности, но неясно загатна за лудост и деформации. А що се отнася до Птолемей, тя знаеше, че не беше оцелял много след създаването на Портата си. А Бартимеус бе казал, че лицето му било…

Кити се извърна от огледалото с ругатня. В интерес на истината, какъвто и риск да поемаше, той беше несъществен в сравнение със случващото се наблизо. Тя бе решила твърдо да опита и толкова. Не можеше да направи нищо повече. С циврене нямаше да постигне нищо. Така че…

Така че, на нея не й оставаше нищо друго, освен да легне в пентаграмата.

Подът беше твърд, но усещането на възглавницата под главата й беше приятно. Билковите ухания изпълниха ноздрите й. Тя взе ключа и го стисна в юмрука си. Пое дълбоко въздух…

Порази я една закъсняла мисъл. Тя вдигна глава, огледа тялото си и с раздразнение откри един неприятен факт. Беше прекалено дълга за кръга — краката й стърчаха извън линиите. Може и да нямаше значение, но можеше и да има. Кити се извъртя на една страна, сви крака към гърдите си и зае присвита поза, сякаш беше в леглото. Един бърз поглед наоколо… Чудесно, сега всичко беше наред. Всичко беше както трябва, готово за…

Готово за какво? У нея избухна внезапен скептицизъм. Това не беше нищо повече от една от поредните й мечти, една от нелепите фантазии, които Бартимеус постоянно разказваше. Беше върхът на арогантността да си мисли, че щеше да успее там, където никой друг не беше успял в продължение на повече от две хиляди години. Какво си мислеше? Тя не беше магьосник.

Но може би това беше предимство. Бартимеус я беше подтикнал да пробва, бе сигурна в това. Последните му думи, когато ги напусна, повтаряха неговото описание на Птолемей: „Ние наистина имаме връзка… но за момента в нея има ограничения.“ За момента… Какво друго беше това, ако не косвена покана към нея и единствено към нея? Птолемей не е познавал граници: той бе отишъл на Другото място посредством отричането на всички установени магически правила, посредством обръщането им наопаки. А и човек не се нуждаеше от нещо повече от основни познания по призоваване, за да свърши това, което и той бе свършил — инструкциите в Апокрифите бяха абсолютно директни. Жизненоважната част беше извикването на демона в края. Кити можеше да направи всичко това. Въпросът беше: щеше ли да проработи?

Имаше само един начин да разбере.

Затвори очи и се опита да отпусне мускулите си. Стаята бе напълно тиха — нито един звук не проникваше през вратата. Дали вече беше време да започне заклинанието? Не, нещо все още не беше наред… Какво ли беше? След секунда осъзна, че ръцете й бяха стиснали ключа толкова силно, че той се беше впил в кожата й. Това представляваше символ на страха й. Тя се съсредоточи за известно време, оставяйки хватката й да се отпусне… Сега вече обхващаше метала нежно. Така беше по-добре…

В съзнанието й изникваха откъслечни спомени, думи написани от специалисти от миналото за Другото място: „… зона на хаос, водовъртеж от гнусотии, клоака на лудостта…“. Все хубави неща. После и сбитото изказване на господин Бътън: „… да се рискува да се отиде там подлага на риск и тялото и душата“. О, Боже! Какво щеше да се случи с нея? Щеше ли да се стопи или да изгори? Щеше ли да види…? Да, но това, което щеше да види едва ли можеше да е по-лошо или отвратително от Нуда и сакатите му хибриди — демоните в човешка плът. А и никой от тези специалисти никога не беше посещавал Другото място! Това си бяха чисти спекулации. Освен това Птолемей се бе върнал жив.

Тя преговори думите за обратното призоваване наум, после — понеже отлагането беше само покана за повече страхове — тя използва собственото си име вместо това на някой демон и подмени обичайните глаголи. Приключи като извика три пъти името на Бартимеус.

Готово.

Лежеше в тихата стая.

Секундите минаваха. Кити потисна надигащото се разочарование. Не трябваше да е нетърпелива. При обикновените призовавания на думите им трябваше време да стигнат до Другото място. Ослушваше се, въпреки че не знаеше за какво. Очите й бяха затворени. Не виждаше нищо, само тъмнина и проблясващи в мозъка й светлинки.

Още нищо. Очевидно нямаше да се получи. Надеждите на Кити умряха. Почувства се празна и малко тъжна. Понечи да стане, но стаята бе топла, беше й удобно на възглавницата и след безсънието през нощта й хареса да си почине малко. Съзнанието й се зарея нанякъде по своя воля: тя се замисли за родителите си, какво ли правеха, как тези събития щяха да ги засегнат; как Якоб, намиращ се далеч в Европа, би реагирал; дали Натаниел бе оцелял от разрушенията в залата. Осъзна, че се надява да е така.

До ушите й долетя далечен звук, ясен звън на камбана. Демоните, вероятно, или пък оцелелите, които се опитваха да вдигнат тревога в града… Натаниел я беше спасил от ножа на наемника. Харесваше й да се препира с него, принуждавайки го да приеме истината за много неща, най-вече за Бартимеус. Беше го понесъл изненадващо добре. Що се отнася до Бартимеус… Спомни си как го видя за последно, една жалка, безформена, слузеста маса, обезсилена от умората от света. Дали не беше грешка да се занимава с него? Като всички, джинът също имаше нужда от почивка.

Камбаната продължаваше да звъни. Беше странен звук, сега се замисли за това — висок и чист, като от кристал, а не нисък и кънтящ като повечето камбани в града. Освен това, вместо да бие многократно, представляваше една-единствена продължителна вибрация, която едва се чуваше, точно на прага на чуваемостта. Напрегна се да я разграничи… Първо заглъхваше, после се усилваше — но въпреки че бе приятна, все пак същността й не можеше да се улови. Губеше се някъде сред пулсирането на собствената й кръв, сред тихото дишане и лекото шумолене на дрехите при движението на гръдния й кош. Напрегна се отново и се изненада. Звъненето изглежда беше някъде над нея, далече-далече. Заслуша се внимателно, искаше й се да се приближи до източника. Опита се да изолира всички останали звуци. Усилията й се възнаградиха малко по малко, после изведнъж звъненето се изчисти, вече не беше приглушено. Остана сама с него. Чуваше се постоянно, като нещо ценно, което всеки момент щеше да се счупи. Усети, че е много близо.

А дали се виждаше? Кити отвори очи.

И видя много неща едновременно. Сложна плетеница от камък, малки стени и подове, които се въртяха триизмерно, разделяха се, събираха се, извиваха се, свършваха. Сред тях имаше стълбища, прозорци, отворени врати; тя минаваше между тях много бързо, едновременно съвсем близо и някак далече. Поглеждайки надолу, в далечината, видя свитото тяло на момиче — напомни й за спяща котка. Имаше и други, замръзнали като кукли фигури, всичките из каменната плетеница — групи от мъже и жени, наблъскани натясно, голяма част лежаха проснати по очи, като заспали или мъртви. Около тях имаше странни, замъглени фигури с неясни контури — нито човешки, нито пък някакви други. Не можа да различи естеството им — всяка от тях сякаш сама се заличаваше. Под всичко това, в някакъв отдалечен коридор, тя видя младеж застинал в бягаща поза, обърнал глава през рамото си. Зад него се движеше една фигура — мъж с нож, краката се движеха бавно, ботушите преминаваха разстоянието. А около тях двамата — различни форми, далечни и неразличими…

Кити почувства известно далечно любопитство към всичко това, но истински я интересуваше нещо друго. Камбанният звън беше по-силен отпреди. Някъде много близо. Концентрира се още повече и за нейна лека изненада хубавата, малка, сложна конструкция от камък и фигури се разкриви и разфокусира, сякаш изведнъж бе издърпана в четири различни посоки. Първо беше напълно ясна, после се размаза в неясно петно, а след това дори и петното изчезна.

Кити почувства притискане от всички страни. Не беше физическо усещане, защото тя нямаше истинско тяло, а по-скоро умствено. Смътно забеляза четири бариери от всичките й страни: извисяваха се нагоре, спускаха се надолу, простираха се до безкрайност. Едната беше тъмна и твърда и заплашваше да я смаже безмилостно с тежестта си; другата представляваше бушуваща течност, която се надигаше жадно да я отнесе. Третата бариера я дърпаше, за да я разкъса с невидимата сила на урагана; четвъртата представляваше неумолима стена от непотушим огън. И четирите я удариха само за момент, после се отдръпнаха. Неохотно я пуснаха и Кити пристъпи през Портата от другата страна.