Джонатан Страуд
Портата на Птолемей (14)

10

Проблемът беше, че познавах този наемник. И двата пъти, когато се бяхме срещали, имахме различия във вижданията и бяхме дали най-доброто от себе си да ги разрешим по цивилизован начин. Но независимо дали го смазвах под някоя статуя, дали го взривявах с Детонация или (както при последната ни среща) просто го подпалвах и го запращах надолу по някой склон, той, изглежда, не получаваше дори и драскотина. От своя страна той бе стигнал дразнещо близо до това да ме убие с най-различни сребърни оръжия. И сега, точно когато бях най-слаб, ето го отново. Обърках се. Не ме беше страх от него, естествено. Мили боже, не. Нека кажем, че бях благоразумно нервен.

Както винаги той носеше чифт стари, кожени ботуши, надраскани и износени, които определено воняха на магия^[1]. Вероятно точно те бяха въздействали на Импулса ми. Бързоходните ботуши, които могат да изминават огромни разстояния само за едно мигване на окото са истинска рядкост. Съчетани с изключителната устойчивост на този тип и квалификацията му на професионален убиец, те го правеха забележителен противник. Бях много доволен, че съм добре скрит зад покривката на масата.

Наемникът изпи кафето на един дъх^[2] и отново отпусна белязаната си ръка на масата.

— Значи всички са си избрали? — попита той. Беше старият, познат глас — спокоен, решителен и дълбок като морето.

Дженкинс кимна.

— Да, сър. Също и дяволчетата. Надявам се това да е достатъчно.

— Водачът ни ще осигури останалото.

Аха! Сега вече говорехме по същество! Водач! За Хопкинс ли ставаше дума или за някой друг? Главата ми бучеше от болка. Беше ми трудно да слушам. По-добре да се приближа. Димът се изви леко навън изпод масата.

Дженкинс отпи от кафето си.

— Има ли още нещо, което искате да направя, сър?

— Засега не. Аз ще организирам камионите.

— Ами веригите и въжетата?

— Ще се заема и с това. Имам… опит в тази насока.

Вериги! Въжета! Камиони! Какво получаваме като ги съберем? Не, аз също нямах ни най-малка представа. Но работата не изглеждаше чиста. От вълнение се извих още по-наблизо.

— Върви си вкъщи — каза наемникът. — Справи се добре. Ще докладвам на господин Хопкинс. Нещата набират скорост.

— А ако се наложи да се свържа с него? Все още ли е в „Амбасадор“?

— Засега да. Но това ще го правиш само в краен случай. Не бива да привличаме внимание.

Под близката маса облакът дим би прегръщал сам себе си от радост, ако същността му не беше толкова скована. „Амбасадор“ със сигурност беше хотел или нещо такова. Което значеше, че имах адреса на Хопкинс, точно както искаше Мандрейк. Почти си бях извоювал свободата! Както казах, може и да се чувствах малко зле, но не правя грешки когато става дума за проследяване.

Дженкинс изглеждаше леко замислен.

— Като говорим затова, сър… Току-що си спомних… ами, по-рано тази вечер имаше една кръжаща наблизо муха докато говорех с Бърк и Уидърс. Вероятно беше напълно безобидна, но…

Гласът на наемника приличаше на далечна гръмотевица.

— Така ли? И ти какво направи?

Дженкинс бутна малките си кръгли очила нагоре на носа си — разтревожен жест, който разбирах много добре. Наемникът беше с цяла глава по-висок от него и почти двойно по-широк в раменете. Можеше да скърши гръбнака на Дженкинс само с един удар.

— Наблюдавах внимателно след това — заекна той — но не видях нищо.

Разбира се. Димът под масата се ухили на себе си.

— Освен това накарах Тръклит, моето дяволче, да я проследи отдалеч и да ми докладва тук.

Ах. Това не беше много хубаво. Прибрах се извън полезрението и се заизвивах напред-назад, взирайки се между краката на столовете, като преглеждах всичките седем нива. В началото — нищо. И после, какво да видя — едно малко паяче, което пълзеше ли, пълзеше по пода. Оглеждаше под всяка маса, очите му търсеха трескаво насам-натам. Издигнах се нагоре да не ме вижда и увиснах в сенките. Зачаках.

Малкото паяче пълзеше ли, пълзеше към моята маса. Мина отдолу… забеляза ме на мига и се изправи на задните си крака, за да вдигне тревога. Димът се спусна надолу и обви паяка. Последва кратка борба и отчаяно писукане.

Сега облакът дим се раздвижи отново. Първо тръгна бавно, на тежки валма, като питон след обилно хранене, но скоро набра скорост^[3].

Погледнах назад. Конспираторите се разделяха; наемникът оставаше, Дженкинс вероятно чакаше появата на дяволчето^[4]. Беше време да взема решение.

Мандрейк ми беше казал да открия Хопкинс и да разкрия заговора му и бях направил доста за изпълнението на първата част от задачата. Можех още на момента просто да се насоча обратно към господаря си, понеже, според правилата, бях направил достатъчно, за да оправдая освобождаването си. Но „правилата“, особено в моя случай, не бяха нещо, с което Мандрейк щеше да се съобрази. Беше ме разочаровал и преди. Затова беше по-добре да се подсигуря максимално; да го залея с толкова много информация, че да може само да ми благодари скромно и да ми посочи пентаграмата.

А и точно сега наемникът отиваше при Хопкинс.

Облакът дим се изви нагоре изпод масата като пружина. Наблюдавах пода до мен. Нищо… абсолютно нищо… Появиха се два ботуша от стара кафява кожа, надраскани и износени.

Когато минаха покрай мен, пружината се изпъна, аз подскочих и едновременно с това отново се промених.

Наемникът стигна до вратата с величествени стъпки. Палтото му шумолеше, по тялото му звънтяха оръжия. Един малък гущер с дълги нокти се беше лепнал за кожата на десния му ботуш.

Навън беше паднала нощта. Някъде далече бръмчаха коли. Минувачите бяха малко и редки. Наемникът пусна вратата да се хлопне след него, направи няколко крачки и спря. Гущерът заби ноктите си още по-дълбоко. Знаех какво предстои.

Магическо трептене, вибриране, което разтърси същността ми из основи. Ботушът, в който се бях вкопчил се издигна, премести се и се спусна обратно на земята — беше само една крачка, но навсякъде около мен улицата, нощта и светлините на кафенето се бяха слели в един течен поток. Още една крачка, после още една. Светлинният поток трептеше; смътно усетих сгради, хора и откъслечни шумове, но бях прекалено зает да се държа здраво в името на скъпия си живот, докато бързоходните ботуши се движеха, без да зачитат нормалното време и пространство. Сякаш отново бях на Другото място; щях доста да харесам возенето, ако не бях почувствал как малки частички от крайниците ми се отчупваха и падаха зад нас като изгаснали въглени от огън. Въпреки че бях постоплен от скорошното хранене, започваше да става трудно да се поддържам в жизнеспособна форма.

На третата стъпка ботушът спря. Внезапно замазаните светлини спряха и се превърнаха в ново обкръжение — друга част на Лондон, на няколко мили от кафенето. Изчаках очите ми да спрат да се въртят и хвърлих един замъглен поглед наоколо.

Намирахме се в един от парковете близо до площад Трафалгар. С напредването на вечерта обикновени хора от целия град се бяха довлекли тук, за да потънат в релаксация. За тази цел те бяха любезно подпомогнати от властите, които през последните месеци, откакто войната започна да се развива зле, осигуряваха ежедневни празненства от най-безвкусен тип, измислени да стимулират сетивата и да попречат на размишляването.

Далеч в центъра на парка блестеше големият Стъклен дворец, един чудесен безпорядък от куполи и минарета, всичките блещукащи от светлина. Направен от двайсет хиляди листа огънато стъкло, закрепено върху метална рамка, той беше построен през първата година на войната, а след това бе напълнен със снекбарове, въртележки, сцени за забавления и странни шоута. Беше популярен сред обикновените хора и не толкова много сред джиновете. Не ни харесваше всичкото това желязо.

Из парка, който беше осветен от висящи тук-там по дърветата цветни фенери с дяволчета в тях, бяха поставени и други павилиони. Увеселителни влакчета се извиваха, издигаха и падаха рязко надолу, въртележките подскачаха и се въртяха; при Замъка на султана, пред шайка пияни граждани, танцуваха знойни красавици^[5]. По централната алея имаше отворени бъчви с вино и ейл и волове, които се печаха на шиш. Наемникът тръгна между тях с човешка крачка.

Подмина Кътчето на предателите, където в стъклена клетка над виещата тълпа се полюшваха няколко пленени бунтовници. Край тях, в друга призма, на първо ниво се виждаше отвратителен черен демон. Той ръмжеше и беснееше, размахвайки юмрук към обхванатото от страх множество. По-нататък беше издигната сцена. Името на творбата бе обявено на един плакат: Овладяването на колониалното предателство. Актьорите тичаха насам-натам и представяха официалната история за войната с помощта на гумени мечове и картонени демони. Накъдето и да погледнеше човек, усмихнати дами тикаха издания на Истински военни истории в протегнатите ръце. Имаше толкова много шум, пъстрота и объркване, че за никого не беше възможно да мисли трезво, да не говорим за формулиране на ясен аргумент против войната^[6].

Бях виждал всичко това много пъти по-рано. Концентрирах се отново върху наемника, който бе напуснал централната алея и крачеше през тъмните полянки към едно изкуствено езеро сред дърветата.

Това езеро едва ли беше нещо особено — без съмнение през деня там обитаваха скучни водни птици, а децата се плискаха с малките лодки под наем. През нощта обаче, то излъчваше някаква тиха тайнственост. Бреговете му се губеха в сенки и множество тръстикови туфи; над него се простираха мостове в ориенталски стил, които свързваха притихналите островчета. На едно от тях се издигаше китайска пагода. Пред пагодата имаше дървена веранда, простираща се над водата.

Наемникът забързано тръгна натам. Мина по моста и ботушите му затропаха по дъските. От другата страна, в мрака на верандата, забелязах чакаща фигура. Над главата му, на по-високите нива, кръжаха и наблюдаваха застрашителни форми.

Трябваше да бъда особено внимателен. Прикрепен за ботуша, много скоро щях да бъда забелязан дори и от най-малоумното дяволче. Но все пак можех да се приближа достатъчно, за да гледам и слушам. Под моста имаше гъста черна туфа тръстика. Идеално място за спотайване. Гущерът се пусна, подскочи и падна сред тръстиките. Секунди по-късно последва поредната болезнена трансформация и една малка зелена змия заплува между гниещите стъбла към острова.

Чух над себе си гласа на наемника — тих и почтителен.

— Господин Хопкинс.

Пролука в тръстиките. Змията се уви около един изгнил клон, който стърчеше над водата и се поизправи, взряна във верандата. Там стоеше наемникът, а с него и един мъж, слаб и прегърбен, който приятелски го потупа по рамото. Напрегнах изморените си очи. За част от секундата различих лицето му: приятно, без отличителни черти, напълно незапомнящо се. Защо тогава нещо в него предизвика дълбокото усещане, че го познавам и ме накара да потреперя?

Мъжете се отдалечиха от верандата и се скриха от погледа ми. Змията изруга набързо и продължи да си пробива път напред, като се извиваше с елегантни вълнообразни движения през тръстиките. Още малко по-нататък… само да мога да чуя гласа на Хопкинс, да получа някаква информация…

Десет туфи тръстика се раздвижиха; пет високи, сиви сенки се отделиха от купчините тръстика. Десет клечкообразни крака приклекнаха и подскочиха. Всичко стана без нито един звук: в един момент бях сам в езерото, а в следващия пет чапли се спуснаха върху мен като сиво-бели призраци, с тракащи клюнове-мечове и пламтящи червени очи. Пърхащите крила се размахваха над водата и ми отрязваха пътищата за бягство, ноктите се протегнаха към отчаяната змия, клюновете кълвяха. По-бърз от мисълта, аз се гмурнах под водата. Но чаплите бяха още по-бързи: един клюн сграбчи опашката ми, друг се вкопчи здраво в тялото ми, точно под главата. Чаплите размахаха крила и се издигнаха във въздуха, държейки ме от двете страни, а аз се гърчех като червей помежду им.

Огледах противниците си на седемте нива: и петимата бяха фолиоти. При нормални обстоятелства бих украсил града с перата им, но в настоящото ми състояние щеше да ми дойде в повече схватката дори и с един от тях. Почувствах как същността ми започва да се разкъсва.

Борих се, удрях и се извивах. Плюех отрова наляво и надясно. Изпълни ме гняв, който ми даде малко сила. Промених се, станах още по-малък — дребна и слузеста змиорка, която се изплъзна от захвата им и пада към примамливата вода.

Спусна се клюн.

Щрак! Навсякъде тъмнина.

Е, това вече беше адски смущаващо. След неотдавнашното ми отношение към дяволчето, сега и аз бях погълнат. Чуждата субстанция се заизвива около мен. Усещах как започва да разяжда моята собствена същност^[7].

Нямах избор. Събрах всичката си енергия и използвах Детонация.

Да, наистина беше шумна и мърлява работа, но имаше желания ефект. Надолу към земята се понесоха малки парченца от фолиота и аз също се носех с тях под формата на малка, черна перла.

Перлата падна във водата. Останалите четири чапли моментално се озоваха на мястото, гневните им очи блестяха, а клюновете им щракаха в трескаво търсене.

Оставих се да потъна бързо в мрака, дълбоко извън обсега им, там, където калта, тинята и гнилата плетеница от мъртви тръстики ме скриваха на всички нива.

Целият треперех; почти изгубих съзнание. Не, ако заспях, щяха да ме открият. Трябва да избягам, да се върна при господаря си. Трябваше да направя едно последно усилие и да се измъкна.

Гигантските крака крачеха из тъмнината около мен. Подобните на копия клюнове просъскваха, разрязвайки водата като куршуми. Сред водораслите тътнеше приглушеното ехо от псуването на чаплите. Една малка, наранена попова лъжичка се запровира бавно към брега, оставяйки петънца умираща същност да плават в дирята й. Стигайки до края на езерото, тя счупи всички рекорди по стареене и се превърна в грозна жаба с разкривени крака и увиснала уста. Жабата се втурна в тревата с цялата бързина, на която бе способна.

Бях на половината път до алеята, когато фолиотите ме видяха. Единият трябва да бе летял нависоко и явно бе видял куция ми напредък. С дрезгави крясъци те изскочиха от езерото и се втурнаха през тревата.

Единият се спусна към мен; жабата подскочи като обезумяла. Клюнът се заби в земята.

Сред тълпата на алеята жабата подскачаше насам-натам между краката на хората, провираше се под навесите, скачаше от глави върху рамене и от кошници върху колички, като през цялото време крякаше, гъргореше и се пулеше с изскочилите си очи. Мъжете викаха, жените пищяха, децата ахкаха удивено. След нея се носеха чаплите с проблясващи пера, размахани крила, заслепени от жажда за кръв. Разбиваха будки, преобръщаха винени бъчви, караха кучетата да бягат с вой в тъмното. Хората биваха отхвърлени настрани като кегли за боулинг; купища Истински военни истории се разлетяваха — някои падаха във виното, други в скарите за печене.

Бягащото земноводно изскочи на откритата сцена под ярките светлини от дяволчетата, запрати един актьор в ръцете на друг, накара трети да скочи с разперени ръце в тълпата. Пъхна се в някаква дупка на пода, следвана отблизо от една чапла. Миг по-късно жабата се появи от друга дупка, яхнала главата на картонен таласъм. Скочи върху плаката и се захвана за него с двата си ципести крака. Отдолу се изправи чапла, щракна с клюн и разкъса плаката на две — парчето плат падна, изви се като лиана и катапултира жабата на алеята. Тя падна до кристалната призма, където беше плененият демон.

В този момент вече губех представа къде бях и какво правех. Същността ми бързо се разпадаше: едва виждах; светът бе обгърнат от хаотични звуци. Подскачах без да мисля, като променях посоката при всеки скок, опитвайки се да избегна атаката, която знаех, че ще последва.

И действително, един от преследвачите ми изгуби търпение. Мисля, че беше използвал Конвулсия. Така или иначе бях отскочил настрана — не видях как удари призмата, не чух пропукването на кристала. Грешката не беше моя. Аз нямах нищо общо. Не видях как големият, черен демон направи изненадана гримаса и използва дългите си извити нокти, за да счупи клетката. Не чух злокобния трясък, когато стъклото поддаде, нито пък писъците и воя на хората, когато демонът скочи сред тях.

Не знаех нищо за това. Знаех единствено за безкрайния, тътнещ ритъм на преследването, чувствах единствено как същността ми се размеква и се превръща в течност с всеки отчаян скок. Вече умирах, но не можех да спра. След мен летеше една още по-бърза смърт.