Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бартимеус (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ptolemy’s Gate, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2011 г.)

Издание:

Джонатан Страуд. Портата на Птолемей

Превод: Борис Христов

Редактор: Стефка Симеонова

Коректор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД — София

ISBN: 978-954-761-326-3

История

  1. — Добавяне

3

На разсъмване първите хора се върнаха в малкия град. Колебливи, изплашени, опипвайки пътя си по улицата като слепци, те започнаха да оглеждат щетите, нанесени на къщите, магазините и градините им. С тях имаше няколко човека от нощната полиция, суетно размахващи пръчки Инферно и други оръжия, въпреки че заплахата отдавна беше отминала.

Не бях склонен да мърдам. Опънах едно Прикритие около комина, където седях и изчезнах от човешкия поглед. Наблюдавах ги как минават със съкрушени погледи.

Няколкото часа почивка не ми бяха помогнали. И как биха могли? Бяха изминали цели две години, откакто ми бе позволено да напусна тази проклета Земя; две цели години, откакто за последно бях избягал от безмозъчната маса на сладникавото човечество. Със сигурност мога да ви кажа, че се нуждаех от нещо повече от една спокойна дрямка на някакъв си комин, за да се оправя. Имах нужда да си отида вкъщи.

А ако не си отидех, щях да умра.

Технически е възможно един дух да остане неопределено дълго на Земята и много от нас, по едно или друго време, са изтърпявали продължителните посещения, обикновено поради насилствено затваряне в специални буркани, сандъчета от сандалово дърво и други своеволно избрани от жестоките ни господари места[1]. Въпреки че това е ужасно наказание, то поне притежава предимството, че си в безопасност и на спокойствие. Не те търсят да свършиш нещо, така че постоянно отслабващата ти същност не е непосредствено изложена на риск. Основната заплаха идва от неумолимата скука, която може да доведе до лудост въпросния дух[2].

Настоящото ми затруднение беше точно обратното. Не беше за мен луксът да съм скрит в уютна лампа или амулет. Не, аз бях джин на улицата, навеждах се, криех се, поемах рискове, излагах се на опасност. И с всеки изминал ден ставаше все по-трудно да оцелея.

Защото аз вече не бях безгрижният Бартимеус от едно време. Същността ми бе опетнена от земната зараза. Умът ми бе замъглен от болката. Бях по-бавен, по-слаб, разсеян в задачите си. Беше ми трудно да си сменям формата. В битка атаките ми бяха нещастни и слаби. Детонациите ми притежаваха експлозивната сила на лимонадата, Конвулсиите ми трептяха като желе, изложено на бриз. Цялата ми сила бе изчезнала.

При положение, че някога при подобна на снощната схватка бих запратил онази обществена тоалетна обратно право върху женското прасе, добавяйки някоя телефонна кабина и автобусна спирка за всеки случай, сега не можах да направя нищо, за да устоя. Бях уязвим като котенце. Можех да понеса няколко малки сгради в лицето, но на практика вече бях оставен на милостта на второстепенни контета като Аскобол, един глупак без особена история, за която си заслужава да се говори[3]. А ако срещнех враг дори и с малко сила, късметът ми със сигурност щеше да свърши.

Слабият джин е лош роб. Дори много лош, защото освен че не е ефективен, но и става за посмешище. На магьосника изобщо не му е от полза да държи такъв джин на Земята. Това е причината да ни позволяват временно да ходим обратно на Другото място, за да поправяме същността си и да подновяваме силата си. Никой здравомислещ господар не би позволил на джина да влоши състоянието си колкото мен.

Никой здравомислещ господар… Е, това естествено беше проблем.

Мрачното ми размишление бе прекъснато от разбъркване във въздуха. Момичето погледна нагоре.

Над пътя се появи едно неясно блещукане — нежно, красиво трептене на розови и жълти светлини. Беше невидимо на първо ниво и затова остана незабелязано от кретащите нагоре по улицата хора, а ако някакви деца го бяха видели, вероятно щяха да предположат, че е вълшебен прах.

Което показва колко много можете да грешите вие.

С рязък, драскащ звук светлините замръзнаха и се отдръпнаха от средата като две завеси. Между тях се появи ухиленото лице на плешиво бебе с лошо акне. Малките му злобни очички бяха червени и възпалени, разкриващи собственик, който стоеше буден до късно и имаше лоши навици. Известно време бебето се взира късогледо наоколо, след това изпсува под носа си и потърка очи с малките си мръсни юмруци.

Изведнъж забеляза Прикритието ми и изпусна ужасна клетва[4]. Аз го изгледах с хладна безчувственост.

— Ой, Барт! — извика бебето. — Ти ли си това там? Размърдай се! Викат те.

— Кой? — попитах небрежно.

— Много добре знаеш. Освен това ще си имаш неприятности! Мисля, че този път със сигурност ще е Изпепеляващият огън.

— Така ли? — Момичето остана здраво седнало на потрошения комин и кръстоса тънките си ръце. — Е, ако Мандрейк ме търси, може да дойде лично да ме вземе.

Бебето се ухили гадно.

— Добре. Надявах се да кажеш това. Няма проблем, Барти! Ще предам думите ти. Нямам търпение да видя какво ще направи.

Злобната радост на дяволчето ме подразни[5]. Ако имах малко повече енергия, щях да скоча и да го погълна на мига. Задоволих се само с отчупването на парче от комина, което метнах с безпогрешната си ръка. То удари дебелата плешива глава на бебето със задоволителен звънящ звук.

— Както си и мислех — казах. — Кухо.

Неприветливата усмивка се изкриви в намръщване.

— Простак такъв! Само почакай — ще видим кой ще се смее, докато те гледам как гориш. — Задвижено от изблика на цветист език, то се шмугна обратно зад завесите си от блещукащи светлини и ги дръпна плътно. Мигайки меко, светлините се разсеяха в бриза. Дяволчето изчезна.

Момичето бутна кичур коса зад ухото си, мрачно кръстоса обратно ръце и се настани да чака. Сега вече щеше да има последствия, точно от каквото се нуждаех. Време беше за истинска конфронтация.

Като начало, преди години аз и господарят ми се бяхме спогаждали достатъчно добре. Нямам предвид, че сме били дружелюбни един към друг или нещо друго толкова нелепо, но взаимното ни раздразнение се основаваше на нещо близко до уважение. При поредицата от предишни инциденти, от конспирацията на Лавлейс до аферата с голема, аз бях принуден да призная размаха и дързостта на Мандрейк, енергията му и дори леките проблясъци на съвест. Признавам, че не беше много, но така превзетостта, инатът, гордостта и амбициозността му бяха малко по-малко трудни за преглъщане. От друга страна аз очевидно също не страдах от излишък на прекрасни черти, на които той да се възхищава; освен това той рядко успяваше дори да стане от леглото, без да се налага да му спасявам жалката кожа. Ние съществувахме заедно в едно крехко състояние на толерантност.

В продължение на година и нещо след разгрома на голема и повишението на Мандрейк в началник на „Вътрешни работи“, той не ме юркаше много. Призоваваше ме от време на време да му помагам при дребни инциденти, за които нямам време да се впускам в подробности сега[6], но като цяло ме остави на мира.

В редките случаи, когато ме повикваше и двамата знаехме къде точно ни е мястото. Имахме един вид споразумение. Аз знаех рожденото му име и той знаеше, че го знам. Въпреки че ме заплашваше със страховити последствия, ако кажа на някого, на практика той ме третираше с предпазлива дистанция при всичките ни вземания-давания. Аз запазвах името му само за себе си, а той ме пазеше от най-опасните задачи, които като цяло се свеждаха до боевете в Америка. Там измираха десетки джинове — екотът от загубите отекваше рязко на Другото място и аз се радвах, че не вземам участие в това[7].

Времето минаваше. Мандрейк вършеше работата си с обичайното усърдие. Появи се възможност за повишение и той я прие. Сега беше министър на информацията, един от големците в Империята[8].

Официално задълженията му бяха свързани с пропагандата — трябваше да измисли хитри начини да се представя войната пред британския народ. Неофициално, по заповед на министър-председателя, той продължи да извършва голяма част от полицейските си задължения в министерството на вътрешните работи, като управляваше една противна мрежа от наблюдаващи джинове и хора шпиони, които докладваха директно на него. Обемът на работата му, който винаги е бил огромен, сега стана непосилен.

Последва неприятна, коренна промяна в личността на господаря ми. И преди не беше много известен с веселия си нрав, но сега вече определено стана безцеремонен и необщителен, и дори още по-малко отпреди имаше желание да си приказва с един приятен джин. Но по някакъв жесток парадокс той започна да ме призовава все по-често и по-често и за все по-маловажни и по-маловажни неща.

Защо го правеше ли? Най-вече, без съмнение, защото искаше да сведе до минимум шанса да бъда призован от друг магьосник. Отколешният му страх, сега вече подклаждан и от хроничната умора и параноя, беше, че аз ще разкрия рожденото му име на някой враг и така ще го направя уязвим за нападение. Е, така си е, това винаги беше възможно. Можеше и да го направя. Не мога да твърдя със сигурност. Но той се беше оправял и без мен в миналото и нищо не му се бе случило. Затова мислех, че имаше и нещо повече от това.

Мандрейк прикриваше емоциите си достатъчно добре, но целият му живот бе единствено работа — безпощадна и безкрайна. Освен това, сега той беше заобиколен от една банда злобни и опасни маниаци — другите министри — повечето от които искаха да му навредят. Известно време единственият му близък другар беше блудкавият драматург Куентин Мейкпийс, толкова користен, колкото и всички останали. За да оцелее в този самотен свят, Мандрейк скри доброто в себе си под пластове подмазвачество и перчене. Целият му предишен живот — годините със семейство Ъндъруудс, уязвимото му съществувание като момчето Натаниел, идеалите, които някога бе изповядвал — всичко това бе дълбоко погребано. Всяка връзка с детството му бе прекъсната, като изключим мен. Не мисля, че можеше да се насили да прекъсне и тази последна връзка.

Изложих тази теория по обичайния си внимателен начин, но Мандрейк не желаеше да слуша упреците ми. Той беше един разтревожен мъж[9]. Американските кампании бяха изключително скъпи, продоволствените запаси свършваха. Докато вниманието на магьосниците бе отклонено, други части на Империята бяха станали проблемни. Чужди шпиони бяха нападнали Лондон, като червеи ябълка. Обикновените хора постоянно си променяха настроенията. За да се справи с всичко това Мандрейк работеше като роб.

Е, не буквално като роб. Това беше моя работа. А и беше доста неблагодарна. Навремето, във вътрешното министерство, някои от задачите бяха достойни за таланта ми. Бях прихващал вражески съобщения и ги бях дешифрирал, бях предавал фалшиви доклади, бях проследявал вражески духове, бях напердашил няколко от тях и т.н. Беше проста, задоволителна работа — получавах удоволствие от доброто си представяне. Освен това, помогнах на Мандрейк и полицията в издирването на двама бегълци от аферата с голема. Първият от тях беше един мистериозен наемник (отличителни черти: голяма брада, мрачно изражение, биещи на очи черни дрехи, обща неуязвимост към Инферно, Детонации и почти към всичко останало.). За последно бил видян някъде в Прага и, както се очакваше, така и не чухме нищо повече за него. Другият беше дори още по-тайнствен тип, когото никой никога не бе виждал. Изглежда се представяше с името Хопкинс и твърдеше, че е учен. Общо взето той бе заподозрян, че е главният организатор на заговора с голема, а чух, че бил замесен и със Съпротивата. Но съвсем спокойно можеше да мине и за призрак или сянка, защото така и не можахме да научим нищо повече за него. В регистрите на една стара библиотека открихме приличен на паяк подпис, който можеше и да е негов. Това беше всичко. Следата, доколкото я имаше, се изгуби.

След това Мандрейк стана министър на информацията и аз скоро бях ангажиран с по-досадна работа, т.е. да лепя реклами на 1000 билборда в Лондон; също и да разнасям памфлети на 25000 домакинства; да карам подбрани животни за „забавленията“ на обществените празници[10]; да надзиравам храната, напитките и „хигиената“ на същите тези събития; да летя напред-назад над столицата в продължение на безкрайни часове, влачейки провоенни знамена. Ами, наречете ме придирчив, но бих казал, че като се замислите за един 5000-годишен джин, бич на цивилизациите и довереник на кралете, ще ви хрумнат определени неща — може би рискован шпионаж, героични битки, вълнуващи бягства и изобщо — вълнение. Това, за което не бихте се сетили веднага, е, че същият този благороден джин е принуден да прави гигантски каци с чили кон карне[11] във фестивалните дни или пък да се бори по ъглите на улиците с плакати и кофички лепило.

Най-важното беше, че не ми се позволяваше да се върна вкъщи. Скоро периодите ми за отдих на Другото място станаха толкова краткотрайни, че буквално си контузих врата от лашкането дотам и обратно. След това, един ден, Мандрейк общо взето престана да ме пуска и толкова. Бях заклещен на Земята.

През следващите две години бавно и сигурно отслабвах и точно когато паднах до дъното и едва можех да вдигна четката за плакатите с ръка, пустото му момче отново започна да ме изпраща на по-опасни мисии — да се бия с банди от вражески джинове, които многото врагове на Британия използваха, за да създават проблеми.

В миналото бих си поговорил спокойно с Мандрейк, изразявайки неодобрението си кратко и директно. Но привилегированият ми достъп до него вече не съществуваше. Бе започнал да ме призовава с много други роби и да дава заповедите си на всички, изпращайки ни като глутница кучета. Подобно множествено призоваване беше трудна работа и изискваше голяма умствена сила от страна на магьосника, но Мандрейк го правеше ежедневно без видимо усилие, разговаряйки тихо с асистентката си или докато прелистваше вестника, а ние стояхме и се потяхме в кръговете на пода.

Направих всичко възможно за да го спечеля. Вместо да използвам някой чудовищен външен вид както останалите роби (циклопът на Аскобол и бегемотът с глава на диво прасе на Кормокодран бяха най-типичните превъплъщения), приех образа на Кити Джоунс, момичето от Съпротивата, което Мандрейк бе преследвал преди години. Предполагаемата й смърт все още му тежеше на съвестта: знаех това, защото винаги реагираше на имитирането на лицето й с едно особено почервеняване. Ставаше гневен, стеснителен, агресивен и притеснен едновременно. Но, въпреки това, той не се отнасяше към мен по-добре.

Е, бях понесъл всичко, което можех от Мандрейк. Беше време да му го кажа. Като отказах да се върна с дяволчето, принуждавах магьосника да ме повика официално, което несъмнено щеше да боли, но поне означаваше, че вероятно щеше да ме удостои с вниманието си за пет минути.

Дяволчето бе заминало преди часове. В миналото господарят ми би реагирал бързо, но забавянето беше характерно за новото му безумие. Пригладих назад дългата тъмна коса на Кити Джоунс и отправих поглед към малкия земеделски град. Няколко обикновени хора се бяха събрали около разрушената поща и се бяха впуснали в пламенно обсъждане. Устояваха на усилията на един самотен полицай да ги накара да се върнат по домовете си. Нямаше съмнение: хората ставаха неспокойни.

Което отново насочи мислите ми към Кити. Въпреки свидетелствата за обратното, тя не бе умряла в битката с голема преди три години. Вместо това, след като бе действала с необикновено себеотрицание и смелост, за да спаси безполезната кожа на Мандрейк, тайно се бе измъкнала. Срещата ни бе кратка, но стимулираща: пламенното й противопоставяне на несправедливостта ми напомни на някой друг, когото бях познавал преди много време.

Част от мен се надяваше, че Кити си бе купила еднопосочен билет за някое далечно и безопасно място и бе отворила кафене на плажа или нещо подобно, далеч от проблемите. Но дълбоко в себе си знаех, че е наблизо и работеше против магьосниците. Този факт ми се понрави, въпреки че тя не изпитваше любов към джиновете.

Каквото и да правеше, надявах се, че стоеше далеч от неприятности.

Бележки

[1] Когато са принудени да направят магията за Постоянния затвор, магьосниците обикновено натикват духа в първия предмет, който забележат наблизо. Веднъж нагрубих господаря си малко по-находчиво по време на следобедния му чай и преди да се усетя бях затворен в наполовина пълен буркан с ягодово сладко. Щях да си остана там вероятно за цяла вечност, ако чиракът му не го беше отворил по погрешка на вечеря още същия ден. При все това, истинското ми аз гъмжеше от малки, лепкави семенца доста дълго след това.

[2] Афритът Хонориус беше пример за това: той полудя след стогодишен затвор в един скелет. Доста жалка гледка. Иска ми се да мисля, че с моята очарователна личност бих могъл да се забавлявам сам малко по-дълго от него.

[3] Интересен е фактът, че въпреки яростта от призоваването ни в този свят, духовете като мен извличат ретроспективно удовлетворение от подвизите си. В началото, разбира се, правим всичко възможно да ги избегнем, но след това ние често демонстрираме една отегчителна гордост от най-умните, най-смелите и най-късметлийските събития в автобиографията ни. Философите биха спекулирали, че това е така, защото в този свят ние сме основно определени от преживяванията си, докато на Другото място не сме толкова ясно обособени. И така онези с дълги и бляскави кариери (например аз) имаме склонността да гледаме пренебрежително на онези (например Аскобол), чиито имена са били изнамерени по-късно и не са натрупали толкова много прекрасни постижения. В случая с Аскобол аз не го харесвах и заради глупавия фалцет на гласа му, който никак не подхожда на висок два метра и половина циклоп.

[4] Вероятно древногерманска по произход, тя включваше заковаването на нечии вътрешности към дъбово дърво.

[5] Все пак бяхме роби заедно; и двамата бяхме страдали дълго в ръцете на Мандрейк. Малко съпричастност, мисля, не би била неудачна. Но продължителното пленничество на дяволчето го беше вкиснало, което се е случвало и на далеч по-добри духове от него през годините.

[6] Ако не ме лъже паметта те включваха: случката с африта, плика и съпругата на посланика, аферата със забележително тежкия сандък и обърканият епизод с анархиста и стридата. При всички тези случаи Мандрейк едва не загуби живота си. Както ви казах, нито една от тях не представлява интерес.

[7] За онези от нас, които сме в крак с човешката история, причината за последната война бе ужасно позната в продължение на години американците бяха отказвали да плашат данъците, искани им от Лондон. Британците бързо използваха най-старата причина в света и изпратиха армия да натупа колонистите. След лесните първоначални победи нещата останаха в застой. Бунтовниците се оттеглиха в гъстите гори и изпращаха джинове да устройват засади на напредващата войска. Бяха убити няколко видни британски магьосници; Шести и Седми флот бяха отзовани от Китайско море, за да подсилят кампанията, но боевете все пак се проточваха. Изминаха месеци, силите на Империята се топяха в американската пустош, а последиците отекваха по цялото земно кълбо.

[8] Този шанс му се удаде благодарение на войната. Бунтуващите се партизански отряди създаваха проблеми на британската армия. След година на изтощителни битки външният министър, някой си господин Фрай, тайно посети колониите с намерение да уреди примирие. Осем магьосника го наблюдаваха, докато пътуваше. Купища хорли охраняваха всяка негова стъпка. Министърът бе неуязвим. Или поне така си мислеха. Още през първата му нощ във Филаделфия той бе коварно заклан от дяволче, скрито в пая му за вечеря. Сред всеобщото възмущение министър-председателят преразпредели министрите си и Мандрейк се присъедини към Съвета.

[9] Знам, че малко прекалявам с термина. Сега, когато наближаваше двадесет години, той можеше и да мине за мъж. Когато го погледнеше човек в гръб. Отдалече. В много тъмна нощ.

[10] Следвайки римската традиция, магьосниците гледаха да държат хората покорни с редовни празници, на които във всички големи паркове се организираха безплатни шоута. Показваха се много екзотични зверове от всички краища на Империята, както и нисши дяволчета и духове, за които се твърдеше, че са „заловени“ във войната. Пленниците маршируваха по улиците или пък ги затваряха в специални стъклени глобуси в различни павилиони в парка Сейнт Джеймс, за да може простолюдието да се гаври с тях.

[11] Ястие приготвяно с люти чушки, боб и месо. — Бел.прев.