Джонатан Страуд
Портата на Птолемей (39)

32

Серният облак се сви отпуснато в болнава колона от дим по средата на пентаграмата. Насочи се нагоре към тавана с грандиозната сила на вода, бликаща от чешма. Две плахи, жълти очи се материализираха в сърцето на облака и примигнаха тревожно.

Чувствах се разколебан.

Тъмнокосият младеж стоеше в пентаграмата насреща, облегнат тежко на Жезъла. Веднага го разпознах. Не беше трудно: аурата на талисмана блъскаше по кръга ми със силата на слънчево изригване. Същността ми трептеше от близостта.

Лошо. Бях прекалено слаб. Не биваше да се съгласявам на това.

Изглежда и магьосникът беше в подобно положение. Лицето му имаше цвета на развалено мляко.

Той се поизправи доколкото можа и се опита да изглежда величествено.

— Бартимеус.

— Натаниел^[1].

Той си прочисти гърлото, погледна към пода, почеса се по главата и измърмори няколко странни забележки. Направи всичко друго, но не и да ме погледне право в очите, както подобава на един мъж. Не че аз бях в по-добро положение. Вместо да се издува злокобно, колоната дим явно имаше намерение да извива издигащите се нишки в красива, подобна на бродерия плетеница. Ако бяхме оставени на мира, аз вероятно щях да започна да плета някаква измислена жилетка или нещо подобно. Ала след няколко секунди висококачествено колебание, ни прекъснаха грубо.

— Захващайте се!

Не се налагаше да гадая кой беше това. Магьосник и дим се извъртяха в кръговете си, кашляйки и мърморейки. И двамата изглеждаха наранени и ядосани.

— Знам, знам — рече Кити. — Не завиждам на никого от вас. Просто го направете. Нямаме време за губене.

Трябва да кажа, че изглеждаше по-жива, отколкото очаквах. Добре де, наистина изглеждаше малко болнава и имаше сива коса, а кожата й беше сбръчкана и състарена, но изобщо не изглеждаше като Птолемей. Очите й бяха ясни като на птица и грееха със светлината на видяното. Изгледах я със смесени чувства на уважение и съжаление.

— Сдържай си нервите — казах. — Сега почваме.

— Точно така — съгласи се Натаниел. — Тези неща не бива да се насилват.

— Сякаш пък знаеш — изсумтя тя. — Защо се бавите?

— Ами… — започна той. — Просто…

— Аз от своя страна — рекох с нотки на тихо достойнство — се съгласих с предложението, като си мислех, че приемникът ми ще бъде в приемливо физическо състояние. Сега, след като го видях, имам съмнения.

Магьосникът ме изгледа ядно.

— Това пък какво трябва да значи?

— Ами, не си купуваш кон преди да го огледаш, нали? Трябва да проверя. Я да ти видим зъбите.

— Я се скрий!

— Съжалявам — казах. — Той е боклук. Едва се държи на краката си. Кожата му е обгорена от Чума, а рамото му кърви. Басирам се, че има и глисти.

Момичето се намръщи.

— Какво ти има на рамото? Къде?

Натаниел направи презрителен жест и трепна.

— Нищо не е. Няма проблем.

— Защо не ми каза?

— Защото — изръмжа той, — както постоянно повтаряш, нямаме време.

— Напълно справедливо — казах.

— В действителност, аз също не съм сигурен, че искам да го направя — продължи магьосникът, възнаграждавайки ме с неприятен поглед. — Не виждам как може да се получи. Той е прекалено слаб, за да помогне с Жезъла, освен това може да бъде низък по стотици начини. Един Бог знае какви вреди може да ми нанесе! Все едно да поканиш стадо прасета да дойдат и да живеят в спалнята ти.

— Така ли? Е, аз не копнея да бъда затворен в твоята противна земна обвивка — извиках. — Там е прекалено мокро за мен. Всичката тази слуз и ушна кал и…

— Млъквайте! — извика Кити. Трябва да се отбележи, че пътуването не беше засегнало дробовете й. — Млъквайте и двамата! Моя град го унищожават и трябва да накараме Жезъла да работи. Единственият начин, за който се сетихме, е да комбинираме твоите знания, Натаниел, с твоята енергия, Бартимеус. Добре, вие и двамата може да изпитате малко неудобство, но…

Изгледах Натаниел.

— Чу ли това? Тя каза малко.

Той поклати глава дълбоко отвратен.

— Не ми говори.

— … но това няма да продължи дълго. Не повече от няколко часа. После ти, Натаниел, ще освободиш Бартимеус завинаги.

— Чакай — каза той, — искам гаранция, че това същество няма да се опита да разруши съзнанието ми. Това е точно в негов стил.

— Да, бе — извиках — и сам да си унищожа билета за излизане оттам? Няма да се мотая из твоята глава цяла вечност, приятелче. Не се тревожи. Трябва ми Освобождаване. Няма да пипам нищо.

— По-добре недей.

Известно време се гледахме ядосано.

Момичето плесна с ръце.

— Дооо-бре. Свършихме ли с позирането? Хубаво. Не си унищожих здравето, за да седя тук и да гледам как двама идиоти се карат. Можем ли сега да започваме, моля?

Магьосникът подсмръкна.

— Добре.

Димът се изви мрачно нагоре.

— Става.

— Така вече е по-добре.

Никога нямаше да го направя, ако не беше момичето. Но беше напълно права, там, на Другото място, да ме моли в името на Птолемей. Както моментално бе разбрала, това ми беше слабото място, отворената рана. Дори двете хиляди години на натрупан цинизъм не бяха успели да я излекуват, колкото и да се стараех. През цялото това дълго и изморително време аз разнасях спомена за неговата надежда — че джиновете и хората ще могат един ден да работят заедно, без злоба, без измама, без кланета. Да си го кажем направо, беше глупава идея и дори за момент не повярвах в нея. Просто имаше твърде много доказателства за обратното. Но Птолемей бе повярвал и това ми стигаше. Дори само ехото на вярата му бе достатъчно силно, за да ме спечели, когато Кити повтори великия му жест и премина от другата страна да се срещне с мен.

Тя бе подновила връзката. И след като това веднъж бе сторено, съдбата ми бе решена. Независимо от стоновете и проклятията на здравия ми разум, бих се хвърлил и в огнена яма за Птолемей, а сега същото важеше и за Кити.

Макар че… огнена яма? Цистерна с киселина? Легло с гвоздеи? Всяко от тях беше за предпочитане пред това, което се канех да сторя сега.

В единия кръг магьосникът беше зает да се подготвя психически. Преговаряше си репликите, подготвяше заклинанието. В другия, колоната от дим се движеше напред-назад като тигър в клетка. Забелязах, че и в двете пентаграми имаше надраскани пробойни по краищата, за да мога веднага да премина от едната страна към другата. Леле, тези ми вярваха… Можех да се измъкна веднага и да ги излапам и двамата, а след това да си тръгна усмихнат и с песен на уста. Част от мен гореше от желание да го направи, просто, за да видя изражението по лицето на бившия ми господар. Бяха минали векове, откакто не бях поглъщал магьосник^[2]. Но, разбира се, непланираното поглъщане не влизаше в сметките на Кити. Със съжаление устоях на изкушението.

Освен това съществуваше и проблемът с моето състояние. Дори и такава проста форма, като дима, се оказваше трудна за поддържане. Трябваше ми защита и то, бързо.

— Гледай да побързаш — рекох. — Ако нямаш нищо против.

Магьосникът прокара нервно пръсти през косата си и се обърна към Кити.

— Още такива подигравателни коментари, докато е в мен и ще го освободя веднага, независимо от Жезъла. Кажи му.

Тя потропа с крак.

— Чакам, Натаниел.

Изруга, потърка лице и започна. Заклинанието беше малко импровизирано. Усетих, че му липсват елегантността и финеса, с които бях свикнал. Изречението „впримчи този проклет демон Бартимеус и го свий с безмилостна точност“ беше малко грубо, а и можеше да се разбере погрешно. Но явно свърши работа. В единия момент колоната от дим се издигаше невинно в кръга си, а в следващия бе засмукана нагоре и навън, над пробойната в пентаграмата ми, над тази в неговата и придърпана надолу, надолу, надолу… към главата на господаря ми.

Стегнах се. Видях го как стисна здраво очи…

Пльок.

Изчезна. Болката изчезна. Това беше първото ми чувство. Само това имаше значение. Сякаш някаква завеса бе дръпната внезапно и всичко от тъмно стана светло. Беше като да те топнат в леденостуден извор. Малко приличаше на завръщане в Другото място след месеци робство. Кръстосаните решетки на болката, които минаваха през цялата ми същност, просто паднаха като коричка на рана и изведнъж се почувствах цял. Беше като да се освежиш, възстановиш и преродиш и то едновременно.

Същността ми бе обзета от ужасна радост, от онзи вид, който не бях изпитвал на Земята от времето на първите ми няколко призовавания в Шумер, когато си мислех, че енергията ми може да се пребори с всичко^[3]. Не бях осъзнавал колко много от слабостта ми напоследък се дължеше на натрупаната болка. На мига, в който тя изчезна, аз вече бях десет пъти джина, който бях някога. Нищо чудно, че Факарл и другите препоръчваха това толкова горещо.

Нададох триумфален вик.

Той проехтя странно, сякаш бях затворен в бутилка^[4].

Миг по-късно се чу друг вик, странно силен и идващ от всички страни. Оглуши ме. Това отклони вниманието ми и чак тогава видях къде се намирам, какво ме предпазваше от света. Да не му придаваме прекалено много изисканост, това беше човешка плът.

Тази на Натаниел, за да сме точни.

Докато супата в супника на Факарл ми бе осигурила минимална защита от смъртоносното сребро от всички страни, тялото на Натаниел вършеше много по-добра работа. Същността ми бе потопена в кости и кръв, в малки, влакнести неща, които, предполагам, бяха сухожилия. Бях се разпрострял в него от косата чак до пръстите на краката. Усещах пулса на сърцето му, безкрайния поток на кръвта във вените, свирещия шепот на белите дробове в гърдите. Видях стрелкащите се напред-назад потоци електричество в мозъка. Видях (не толкова ясно) мислите, които се носеха. И за момент останах възхитен. Беше като да влезеш в огромна сграда — някоя свещена джамия или храм — и да видиш съвършенството й. После дойде учудването, че подобно тромаво нещо можеше изобщо да работи на практика, толкова беше чупливо, толкова слабо и неудобно, толкова привързано към земята.

Колко лесно можех да поема контрол, да се отнеса към тялото като към каруца или колесница — просто едно превозно средство, което можех да подкарам накъдето си пожелаех! През мен премина едно съвсем леко изкушение… Без повече да се бавя, можех да се нахвърля върху мозъка и да попия слабата му енергия, да се захвана да дърпам ръчките и да управлявам този механизъм… Без съмнение Нуда, Факарл и Нериан бяха доволни да правят това. Това беше тяхното отмъщение в един микрокосмос, техният триумф над човечеството в един умален вариант.

Но не беше за мен.

Не че все пак не беше изкушаващо.

Никога не съм бил голям почитател на гласа на Натаниел. Едва го понасях от разстояние, а сега все едно бях вързан във вътрешността на усилена докрай тонколона. Когато заговори, трептенията жужаха и вибрираха през същността ми.

— Кити! — извика огромният като слон радостен глас. — Чувствам такава енергия!

Нейният глас достигна до мен леко приглушен, пречупен през ушите.

— Разкажи ми! Каква е усещането?

— Чувствам някакъв прилив на енергия! Чувствам се толкова лек! Мога да скоча до звездите^[5]!

Поколеба се, сякаш смутен от немагьосническия си ентусиазъм.

— Кити — попита, — изглеждам ли различен?

— Не… Освен, че не си толкова прегърбен. Можеш ли да си отвориш очите?

Той ги отвори за пръв път и погледна. Като начало това беше странно двойно зрение. За секунда остана замъглено и неясно. Предполагам, че това беше човешкото му зрение — толкова слабо и бавно! Разместих същността си, за да го регулирам и нещата се избистриха. Прехвърлих набързо седемте нива и чух как Натаниел ахна.

— Няма да повярваш! — изрева в ухото ми. — Кити! Сякаш всичко има повече цветове, повече измерения. А около теб има такова сияние!

Това беше аурата й. Винаги по-силна от обикновено, след посещението й на Другото място грееше като слънцето по обед. Точно както и при Птолемей. Никога не съм виждал друга човешка аура като тази. През тялото на Натаниел преминаха вълни на възхищение; мозъкът му засъска от това.

— Толкова си красива! — рече той.

— О, само сега ли? — Наистина се бе хванал. Тонът на смаяното му изумление го бе вкарал в това^[6].

— Не! Само исках да кажа…

Реших, че е време да се наложа. Бедният мухльо не се справяше добре сам. Поех контрол над ларинкса му.

— Имаш ли нещо против да говориш по-тихо? — казах. — Не мога да ти чуя мислите.

Той замлъкна напълно. И двамата млъкнахме. Усетих как вдигна ръка към устата си, сякаш току-що бе хлъцнал на обществено място.

— Точно така — казах. — Аз съм. Какво, мислеше си, че ще съм добричък и мълчалив заради теб ли? Помисли си отново, синко. Сега в това тяло сме двама. Виж това.

За да докажа твърдението си, вдигнах единия от пръстите му и започнах методично да му бъркам в носа. Той изграчи в знак на протест.

— Спри!

Свалих ръката.

— Не само това мога да правя, ако ти напъна мозъка. Леее-леее… тук вътре има един странен малък свят… Като да си накиснат в шоколадов мус, само че без хубавия вкус. Някои от мислите ти, Натаниел… Аха! Само ако Кити знаеше…

Той отново си възвърна контрола над устата.

— Достатъчно! Аз командвам тук. Разбрахме се за това. Трябва да действаме в съгласие, иначе рискуваме унищожение.

Кити заговори от стола си.

— Той е прав, Бартимеус. Вече изгубихме прекалено много време. Трябва да работите заедно.

— Чудесно — казах, — но той трябва да слуша мен. Аз знам повече за Факарл и Нуда от него. Ще мога да изпреваря действията им. Освен това мога да движа тялото му наоколо доста добре. Гледай…

Бях намерил мускулите на краката; свих ги, разтегнах ги — същността ми свърши останалото. От право положение прескочихме над бюрото към далечния край на стаята.

— Не е зле, а? — изсмях се тихо. — Гладко като коприна движение. — Отново свих краката, разтегнах… Точно в този момент магьосникът се опита да тръгне в противоположна посока. Тялото ни се запъна, единият крак остана във въздуха, другият бе обърнат на 170 градуса от него. Нададохме хармонични викове на леко неудобство и се сринахме на килима.

— Да — каза Кити. — Наистина гладко.

Оставих Натаниел да организира работата по ставането на крака.

— Знаех, че това ще се случи — изръмжа той. — Безнадеждно е.

— Просто не обичаш да ти заповядват — казах бързо. — Не обичаш робите ти да командват. Щом веднъж си станал магьосник, винаги си оставаш такъв…

— Тишина — рече Кити. Дали беше от аурата й, но нещо в нея напоследък не позволяваше спорове. Останахме смълчани и я оставихме да говори. — Ако само за момент спрете да се карате — продължи тя, — ще видите, че заедно действате далеч по-добре отколкото Нуда и останалите в крадените си тела. Факарл беше като у дома си в Хопкинс, но той е имал време за упражнения, останалите бяха почти безпомощни.

— Тя е права… — каза Натаниел. — Нуда не можеше да ходи.

Нужен беше джин, за да се стигне до дъното на нещата.

— Има две жизненоважни разлики — казах. — Аз не съм унищожил съзнанието ти. Това със сигурност помага. Освен това, знам рожденото ти име. Обзалагам се, че това ми дава по-пълен достъп до теб, отколкото духовете могат да се надяват някога да получат. Ето на, виждаш ли. Знаех си, че един ден ще се окаже полезно.

Магьосникът се почеса по брадичката.

— Може би…

Нашите философски размишления бяха пресечени от нетърпелив вик.

— Както и да е — каза Кити. — Просто си кажете един на друг какво планирате и ще избегнете глупавите падания по задник. И така, какво правим с Жезъла?

Какво за Жезъла? През цялото това време го бяхме държали в юмрука си и дори през изолиращите кости и плът на Натаниел усещах характерното му излъчване. Почувствах безспирното гърчене на великите създания, затворени в него, неясно дочух молбите им да бъдат освободени. Ключалките и обвързващите печати, които Гладстон бе изковал върху дървото все още бяха силни като в деня на поставянето им. Това си беше истинско щастие, понеже ако бъдеха освободени изведнъж, насъбраните енергии щяха да изравнят цял квартал със земята^[7].

Кити ни гледаше внимателно.

— Мислите ли, че можете да го активирате?

— Да — казахме ние.

Натаниел хвана Жезъла с две ръце. (Сега му позволих да борави с крайниците ни. Това беше неговият миг. Трябваше ни неговата формула, за да започнем процеса, неговото напътстване. Аз само осигурявах допълнителната енергия, силата зад волята му.) Стояхме с леко раздалечени крака, със стегнато за удара тяло. Започна да говори. Докато го правеше, огледах малкото стая през очите му. Там беше Кити, седнала на стола. Аурата й беше равна с тази на Жезъла. Зад нея беше вратата, счупена от някакъв малък взрив. На пода бяха натрупани няколко пръчки Инферно и първични сфери. Натаниел ги бе донесъл; беше използвал Детонационно кубче, за да разбие вратата. Толкова е бил притеснен за Кити, че е забравил болката в рамото си, забравил е умората си за малко…

Интересно нещо беше да усещаш как се движи съзнанието на мъжа. Мърдаше като спящ човек в тъмното, докато другаде съзнателните му мисли изковаваха заклинанието. Покрай мен се носеха лица: на Кити; на възрастна жена; други, които изобщо не различих. А после (това ме шокира) — и това на Птолемей, ясно като бял ден. Толкова време мина, откакто го бях видял… две хиляди години… Но естествено, образът не беше нищо повече от един спомен за мен.

Време беше да се концентрирам. Усетих как енергията ми бива източвана — думите на Натаниел я изсмукваха и я превръщаха в окови около Жезъла. Заклинанието вървеше към своя край. Жезълът на Гладстон се разтресе. По дължината му пробягаха бледи потоци светлина и се събраха около гравираната пентаграма в края му. Почувствахме как създанията вътре притискат пукнатината, която бяхме създали в техния затвор; почувствахме как заключващите механизми на Гладстон се борят да я запечатат. Отказахме и на двете страни.

Монотонното говорене на Натаниел свърши. Жезълът изпулсира веднъж — ярка бяла светлина изпълни стаята на всяко едно от нивата. Залитнахме: Натаниел затвори очите ни. После светлината угасна. Беше постигнато равновесие. Всичко беше спокойно. Стаята бе тиха. Жезълът на Гладстон леко жужеше в ръката ни.

Като един, ние се обърнахме към мястото, където в стола си седеше Кити.

— Готово — казахме.