Джонатан Страуд
Портата на Птолемей (17)

Александрия 125 г. пр.Хр.

Тази сутрин, както всяка друга сутрин, пред вратата на апартамента на моя господар Птолемей се беше събрала малка група просители. Бяха там дълго преди да се зазори, увити в шаловете си, с посинели крака и треперещи, чакащи търпеливо изгрева на слънцето. Когато светлината се разлееше по водата, прислужниците на магьосника отваряха вратите и ги пускаха един по един.

Тази сутрин, както всяка друга сутрин, се обсъждаше и обмисляше списък с оплаквания, несправедливости и явни беди. На някои се даваше съвет. На малко на брой хора (на очевидно алчните или заблудените) се отказваше помощ. На останалите се обещаваше и се предприемаше действие от един или друг вид. Дяволчета и фолиоти излизаха от прозорците и летяха из града с различни поръчения. От време на време един благороден джин отиваше някъде и след известно време се връщаше. В продължение на няколко часа имаше един постоянен поток от пристигащи и заминаващи духове. Беше едно много натоварено домакинство.

В единадесет и половина вратите се затваряха и заключваха за останалата част от деня. След това, по един заден път (за да избегне молителите, които щяха да го забавят), магьосникът Птолемей отиваше в библиотеката на Александрия, за да възобнови проучванията си.

Вървяхме през двора пред сградата на библиотеката. Бе обедно време и Птолемей искаше да си вземе хляб с аншоа от пазара на кея. Крачех до него като египетски писар, плешив, с космати крака и усърдно спорех с него за философията на световете^[1]. Няколко учени ни отминаха, докато вървяхме: спорещи гърци; мършави римляни с топли очи и чиста кожа; мургави набатеи^[2]; учтиви дипломати от Меро^[3] и от далечното Партско царство^[4]. Всички те бяха тук, за да черпят знания от дълбоките египетски кладенци. Тъкмо се канехме да напуснем библиотеката, когато от улицата долу прозвучаха рогове. Нагоре се качи малка група войници, на чиито копия се вееха цветовете на Птолемеите. Те се отдръпнаха настрани и разкриха братовчеда на Птолемей, царският син и наследник на египетския трон, който бавно и наперено се изкачваше по стъпалата. В свитата му се движеше благоговееща групичка фаворити — подлизурковци и гъзолизци до последния човек^[5]. Господарят ми и аз спряхме; склонихме глави според традиционния маниер, изразяващ уважение.

— Братовчеде!

Царският син бавно спря; туниката му бе прилепнала около корема и беше мокра там, където краткото ходене бе измъкнало пот от плътта му. Лицето му носеше отпечатъка на виното, аурата му беше провиснала от него. Очите му приличаха на потъмнели монети под тежките си клепачи.

— Братовчеде — рече той отново, — реших да те посетя.

Птолемей отново се поклони.

— Господарю. Това, разбира се, е чест.

— Реших да видя къде се спотайваш по цял ден, вместо да стоиш до мен — той си пое въздух, — както би трябвало да прави един лоялен братовчед. — Подлизурковците се изкикотиха. — Филип, Александър и всички мои други братовчеди са ясни — продължи той, запъвайки се в думите. — Те се бият за нас в пустинята, работят като посланици в княжествата на изток и на запад. Те доказват лоялността си към нашата династия. А ти… — той млъкна и докосна мокрия плат на туниката си. — Е? Можем ли да разчитаме на теб?

— Ще ви служа по какъвто начин искате.

— Но ще можеш ли, Птолемей? Ти не умееш да държиш меч или да опъваш лък с тези твои момичешки ръце. И така, къде ти е силата? Тук горе — той се потупа с несигурно движение по главата, — така съм чувал. Тук горе. Тогава какво правиш на това ужасно място, далеч от слънцето?

Птолемей склони глава скромно.

— Изучавам, господарю. Папирусите и книгите, които прочутите свещеници са съставили още от незапомнени времена. Исторически и религиозни творби…

— Както и магически, според слуховете. Забранени творби. — Това каза един висок свещеник с черна роба, обръсната глава и внимателно намазан около очите с бяла глина. Изплю думите меко, като плюеща отрова кобра. Вероятно самият той беше магьосник.

— Ха! Да. Всички видове проклетия. — Царският син залитна и застана малко по-близо. От дрехите и от устата му извираха кисели пари. — Хората те възхваляват за това, братовчеде. Използваш магията си, за да ги прилъжеш, да ги спечелиш на своя страна. Чувам, че идват в къщата ти всеки ден, за да видят с очите си твоя демонизъм. Чувам най-различни истории.

Птолемей сви устни.

— Така ли, господарю? Това не мога да го разбера. Вярно е, че на мен ми досаждат някои от онези, които са преживели нещастия. Но аз им предлагам само съвет, нищо повече. Аз съм обикновено момче — слабо, както казахте, и не обичам светския живот. Предпочитам да си остана сам и да търся единствено малко познание.

Тази преструвка на скромност (защото това беше преструвка — гладът за познание на Птолемей бе не само толкова ненаситен, колкото жаждата за власт на царския син, но и далеч по-силен) явно докара принца до ярост. Лицето му потъмня като несготвено месо; от ъглите на устата му се проточиха малки змийчета от слюнка.

— Познание, значи? — извика той. — Да, но от какъв вид? И с каква цел? Свитъците и перата не са нищо за обикновения човек, но в ръцете на бледоликите вещери те могат да бъдат по-смъртоносни и от най-здравата стомана. В Древен Египет, казват, евнусите са сбирали армии само с едно тропване на крака си и са помитали законните фараони в морето! Нямам намерение това да се случи и на мен. На какво се хилиш, робе?

Не бях имал намерение да се усмихвам. Просто ми хареса разказа му, понеже бях в авангарда на армията, която бе извършила помитането преди хиляда години. Хубаво е, когато направиш впечатление. Наведох се раболепно.

— Нищо, господарю. Нищо.

— Ухили се, видях те! Осмеляваш се да се смееш на мен — следващия цар!

Гласът му потрепери. Войниците разпознаха знака. Копията им леко се отместиха. Птолемей заговори успокоително:

— Той не искаше да ви обиди, господарю. Писарят ми е бил роден с един нещастен лицев тик, гримаса, която на ярката светлина може да прилича на нахална усмивка. Това е тъжно нещастие…

— Ще накарам да му окачат главата на Крокодилската порта! Стражи…

Войниците наведоха копия, един от друг по-нетърпеливи да наквасят плочките с кръвта ми. Чаках смирено неизбежното. (Тоест истинско клане. Извършено от мен.)

Птолемей пристъпи напред.

— Моля те, братовчеде. Това е нелепо. Моля те…

— Не! Не искам да чувам нищо! Робът ще умре!

— Тогава трябва да ти кажа.

Изведнъж господарят ми се оказа много близо до животинския си братовчед. Изглеждаше някак по-висок от обикновено. Тъмният му поглед бе втренчен право във воднистите очи на другия, които се въртяха неспокойно в орбитите си като риба на харпун. Царският син потръпна и се сви пред него. Войниците и придружителите му се раздвижиха неспокойно. Топлината на слънцето отслабна, на двора притъмня. Кожата по краката на някои войници настръхна.

— Ще го оставиш на мира — рече Птолемей бавно и с ясен глас. — Той е мой роб и аз казвам, че не заслужава наказание. Махай се заедно с лакеите си и се върни при каците с вино. Присъствието ти тук притеснява учените и не прави чест на семейството ни. Инсинуациите ти също. Разбираш ли?

Царският син се бе навел толкова далече назад, за да избегне пронизващия поглед, че половината му наметало се влачеше по земята. Издаде звук като крастава блатна жаба при чифтосване.

— Да — изграчи той. — Да.

Птолемей отстъпи. Изведнъж сякаш се смали. Мракът, който се бе сбрал около малката група като буреносен облак, се вдигна и изчезна. Наблюдателите си отдъхнаха. Свещениците потъркаха вратове; благородниците издишаха звучно. Джуджето надникна иззад един от борците.

— Ела, Рекит. — Птолемей постави свитъците отново под мишница и погледна царския син напълно безразлично.

— Довиждане, братовчеде. Закъснявам за обяд.

Понечи да отмине. Царският син, пребледнял и треперещ, изрече нещо нечленоразделно. Залитна напред; изпод наметалото си извади нож. С ръмжене се втурна към Птолемей. Вдигнах ръка и направих знак: последва приглушен удар, сякаш тухла падна върху варен пудинг с лой. Царският син се сви на две, притиснал с ръце слънчевия си сплит, с разпенена уста и изскочили очи. Свлече се на колене. Ножът падна безсилно на камъните.

Птолемей продължи да върви. Четирима от войниците изведнъж подскочиха неуверено. Копията им паднаха, издавайки заплашителни звуци. Махнах с ръка в полукръг и те се разлетяха надалече един след друг, с главата напред през калдъръма на двора. Единият удари римлянин, другият грък, а третият се пързаля около метър по нос. Четвъртият катастрофира в масата на един търговец и се оказа наполовина погребан под лавина от бонбони. Лежаха разположени като точките на слънчев часовник.

Останалите бяха страхливци. Те се скупчиха един към друг и не помръднаха. Постоянно наблюдавах стария плешив свещеник — виждах, че се изкушава да направи нещо. Но той срещна погледа ми и реши, че ще е най-добре да живее.

Птолемей продължи да върви. Аз го последвах. Отиде да си търси хляб и аншоа. Когато се върнахме, след като намерихме каквото ни трябваше, районът на библиотеката беше тих и спокоен.

Господарят ми знаеше, че инцидентът не предвещава нищо добро, но интересът към ученето го поглъщаше изцяло и избра да пренебрегне изводите. Но аз не го направих, нито пък народът на Александрия. Бързо се понесоха слухове по този повод, някои от тях повече творчески отколкото точни^[6]. Царският син не беше популярен. Към унижението му се отнесоха с всеобщо веселие и славата на Птолемей нарасна.

През нощта се носех с ветровете над двореца и си общувах с джиновете.

— Какво ново?

— Новини от царския син, Бартимеус. Главата му е натежала от гняв и страх. Всеки ден бръщолеви, че Птолемей може да му изпрати демон и да завземе трона. Опасността пулсира в слепоочията му като биещ барабан.

— Но господарят ми живее единствено заради писанията си. Той не се интересува от короната.

— Дори и така да е. Царският син постоянно предъвква този проблем късно вечер, над каната с вино. Изпраща емисари да търсят мъже, които биха могли да му помогнат да спре тази заплаха.

— Благодаря ти, Афа, леко летене.

— Леко летене, Бартимеус.

Братовчедът на Птолемей беше глупак и пияница, но разбирах страховете му. Самият той не беше магьосник. Александрийските магьосници бяха бледи сенки на великите имена от миналото, за които се бях трепал^[7].

В сравнение с тях Птолемей наистина беше силен. Нямаше спор, царският син би бил много уязвим, ако господарят ми решеше да го свали от власт.

Времето минаваше. Аз гледах и чаках.

Царският син си намери хора. Платиха се пари. През една осветена от луната нощ четирима убийци се прокраднаха през дворцовите градини и посетиха господаря ми. Както може би съм споменал, тяхното посещение не трая дълго.

Царският син беше взел предпазни мерки и се намираше далеч от Александрия през въпросната нощ. Бе излязъл на лов в пустинята. Когато се върна, първо бе поздравен от ято лешояди, които описваха кръгове в небето над Крокодилската порта, а после и от обесените трупове на трима убийци. Краката им се отъркаха в украсата на колесницата при влизането му в града. С изпъстрено в бяло и алено лице, принцът се оттегли в покоите си и не бе видян с дни.

— Господарю — казвах, — животът ти си остава в опасност. Трябва да напуснеш Александрия.

— Това е напълно невъзможно, Рекит. Както знаеш, библиотеката е тук.

— Братовчед ти е неумолим враг. Ще опита отново.

— И ти ще си тук да го предотвратиш, Рекит. Имам пълна вяра в теб.

— Убийците бяха просто хора. Следващите, които ще дойдат, няма да са хора.

— Сигурен съм, че ще се справиш. Налага ли се да клечиш така? Това ме притеснява.

— Днес съм дяволче. Дяволчетата клечат. Слушай — рекох, — увереността ти в мен е много приятна, но, честна дума, мога да мина и без нея. Точно както мога да мина и без да се намирам на огневата линия, когато някой марид ти почука на вратата.

Той се изсмя приглушено в чашата си.

— Марид! Мисля, че надценяваш способностите на нашите дворцови магьосници. По-скоро си мисля за еднокрак моулър.

— Братовчед ти хвърля мрежите си по-далече. Той пие дълго с римските посланици, а Рим, доколкото чувам, е мястото, където в момента е истинското действие. Всеки пишман-магьосник, оттук до река Тигър, се е разбързал натам в търсене на слава.

Птолемей сви рамене.

— Значи братовчед ми сам влиза в джоба на Рим. И защо им е да ме нападат?

— Така той завинаги ще им е длъжен. А междувременно аз ще съм мъртъв. — Раздразнено изпуснах едно облаче сяра. Нехайната вглъбеност на господаря ми в ученето можеше да бъде доста дразнеща.

— За теб няма значение — извиках. — Можеш да призовеш колкото си искаш от нас, за да си опазиш кожата. А това, което понасяме ние няма никакво значение. — Свих криле върху муцуната си подобно на обиден прилеп и увиснах на тавана на спалнята.

— Рекит, два пъти вече си ми спасявал живота. Знаеш колко съм ти благодарен.

— Думи, думи, думи. Хич не ти иде на акъла за това^[8].

— Това едва ли е справедливо. Знаеш насоката на моята работа. Искам да разбера механизмите, които ни разделят, нас — хората и вас — джиновете. Опитвам се да възстановя баланса, да изградя доверие между нас…

— Да бе, да. А докато го правиш, аз ти пазя гърба и ти изхвърлям нощното гърне.

— Сега вече си измисляш. Анхотеп прави така. Аз никога не съм…

— Говоря фигуративно. Искам да кажа, че винаги, когато съм във вашия свят, аз съм заклещен. Ти командваш. Доверието не влиза в сметките. — Дяволчето го изгледа свирепо през мембраната на крилото си и изригна още един серен облак.

— Ще спреш ли с това? Трябва да спя в тази стая довечера. Значи се съмняваш в моята искреност, така ли?

— Ако искаш мнението ми, господарю, всичките ти приказки за помирение между нашите народи са просто въздух под налягане.

— Така ли? — Тонът в гласа на господаря ми се втвърди. — Много добре, Рекит, това го приемам като предизвикателство. Вярвам, че проучванията ми вече са на етап, в който вероятно мога и да действам освен да говоря. Както знаеш, изучих историите на северните племена. Практиката там е магьосниците и духовете да се срещат по средата. От това, което ти и другите ми разказахте, смятам, че мога да стигна малко по-далече от тях. — Той захвърли чашата си, стана и закрачи из стаята.

Дяволчето отпусна неспокойно криле.

— Какво искаш да кажеш? Не ти следвам мисълта.

— О, няма да ти се налага — каза момчето. — Точно обратното. Когато съм готов, аз ще те следвам.