Джонатан Страуд
Портата на Птолемей (19)

14

Времето, както може и да съм споменал един или два пъти, всъщност не съществува на Другото място. Но дори и така, много добре разбираш, когато са те измамили. Едва бях погълнат от подхранващите енергии на водовъртежа там, когато за пореден път усетих жестокото дръпване на призоваването. Засмукваше ме като изтегляне на жълтък от яйце, захвърляше ме отново на суровата и мрачна земя.

Вече. А същността ми едва бе започнала да се лекува.

Последните ми действия в материалния свят бяха толкова болезнени, толкова опасни, че едва си ги спомнях. Но едно нещо беше напълно ясно: цялото ми тяло беше изтръпнало, чувствах се ужасно слаб! Как така аз — чиято мощ разпиляваше магьосниците на Нимрод, който запрати жестоките Амет, Кох и Джабор презглава към фаталната им съдба — как така аз, същият този Бартимеус, бях принуден да бягам като мизерна, за нищо не ставаща жаба, неспособна да изстреля и най-малката Детонация по една банда наемни чапли.

По време на целия този погром аз бях прекалено близо до смъртта, за да мога да изпитам полагащия се справедлив гняв. Целият се бях запенил от това.

Неясно си спомнях, че господарят ми ме освободи. Вероятно не му харесваше мацаницата, която правех на пода. Може би моята разнебитеност най-накрая го бе притеснила. Е, каквато и да беше причината, не му трябваше много време, за да си промени решението.

Чудесно. Бях приключил с него. И двамата отивахме на смърт. Сега вече щях да използвам името му срещу него, пък да става каквото ще. Последното ми желание бе да го видя как се гърчи.

И освен това нямаше да му се явя като жалко земноводно.

През няколкото кратки часа, когато бях далече от земята, магията на Другото място бе подействала. Бях успял да се заредя с малко енергия. Нямаше да издържа дълго, но щях да я използвам правилно.

С материализирането си събрах остатъците от същността си във форма, която отразяваше емоциите ми с елементарна яснота, т.е. демон с големи рога, мускули като пъпеши и много зъби. Имах си всичко. За каквото и да се сетите, аз го имах. Сяра, островърха опашка, крила, копита, хищнически нокти и дори няколко камшика. Очите ми представляваха огнени куки, кожата ми гореше като охлаждаща се лава. Не особено оригинално, но като демонстрация на намеренията ми вършеше добра работа. Изригнах в стаята с гръмотевица, способна да накара и възкръсналите мъртви да побегнат обратно към ковчезите си. Последва яростен вой, като онзи, който надаваха чакалите на Анубис, докато обикаляха гробниците на Мемфис, само че по-свиреп и продължителен, отвратителен и неестествено протяжен звук.

Всъщност все още бях по средата на моя вой, когато съзрях фигурата в пентаграмата насреща и тотално се обърках. Кънтящият рев се сви до треперливо гъргорене което се издигна няколко октави и завърши като фалцетно писукане с въпросително звучене накрая. Демонът, който енергично се изправяше на задни крака, сложил крилатите си ръце на кръста, плющящ с камшиците си, замръзна в нестабилна поза с щръкнал задник. Крилата се отпуснаха; камшиците вяло паднаха. Големите облаци сяра се смалиха до плашливи струйки, понесоха се лекичко и се скриха зад копитата ми.

Спрях и зяпнах.

— Добре, де — рече момичето заядливо. — Стига си правил тъпи физиономии. Никога ли досега не си бил призоваван от жена?

Демонът вдигна дебелия си пръст и намести челюстта си обратно на мястото й.

— Да, ама…

— Какво ама? Стига си вдигал шум!

От устата на демона се подаде раздвоен език, подобен на опашката му, и навлажни пресъхналите му устни.

— Ама… ама… чакай малко…

— И що за ужасна демонстрация е това? — продължи тя. — Този шум! Тази воня! Всички тези гънки, буци от брадавици и всичко останало! Какво се опитваш да докажеш? — Очите й се свиха. — Мисля, че наваксваш за нещо.

— Виж какво — започнах, — това е една установена, традиционна форма, която…

— Едно традиционно нищо. Къде са ти дрехите?

— Дрехи ли? — казах тихо. — Обикновено не се тормозя с тях при този си вид.

— Е, можеше да облечеш поне чифт къси гащи. Така е неприлично.

— Не съм сигурен, че ще ми отиват на крилата… — Демонът се намръщи и примигна. — Чакай, стига толкова!

— Кожените ще паснат. Ще засилят ефекта.

Събрах си мислите с известна трудност.

— Спри! Зарежи дрехите! Важното е… важното е — какво правиш тук? Призоваваш ме! Не разбирам! Това е напълно нередно! — При тази моя обърканост всичките ми мисли за традиционните, изпитани начини за ужасяване се изпариха. За голямо облекчение на наранената ми същност огромният демон се сви и се намести по-уютно в пентаграмата. Кожените ми крила се превърнаха в две рамене, а опашката ми просто се смали и изчезна.

— Защо да е нередно? — попита момичето. — Това е просто част от онези отношения между господар и слуга, за които ми разправяше последния път, когато се срещнахме. Нали се сещаш: аз съм господарят, ти си робът. Аз давам заповедите, ти се подчиняваш безпрекословно. Сети ли се вече как стават нещата?

— Сарказмът не подхожда на едно хубаво лице — казах. — Чувствай се свободна да коментираш колкото искаш тези неща. Знаеш прекрасно какво имам предвид. Ти не си магьосник.

Тя се усмихна сладко и махна с ръка.

— Наистина ли? И защо не подхождам на модела?

Уютно настанилият се демон погледна наляво. Уютно настанилият се демон погледна надясно. Колкото и да беше обезсърчително, тя имаше право. Ето ме сега, затворен в едната пентаграма. Ето я и нея, застанала в другата. А навсякъде около нас имаше от обичайните атрибути: свещници, купички с тамян, парчета тебешир, голяма книга на масата. Иначе стаята беше празна, без завеси на прозореца. Високо горе светеше голяма, кръгла луна и пръскаше сребриста светлина по лицата ни. С изключение на гладката, издигната част по средата, където беше изрисуван кръгът с руните, подът бе от криви, неравни дъски. Освен на розмарин, цялото това място миришеше на влага, разруха и различни гризачи. Дотук всичко си беше както обикновено. Бях виждал такива мрачни гледки хиляди пъти — единственото, което се променяше, бе гледката от прозореца.

Но не, това, което ме бе погълнало изцяло, беше самото обикновено момиче, така наречената магьосница.

Кити Джоунс.

Стоеше там. Неразбираема като живота и двойно по-самоуверена, стоеше с ръце на хълбоците и усмивка, голяма колкото естуара на Нил. Точно този вид приемах всеки път, когато исках да дразня Мандрейк^[1]. Дългата й тъмна коса беше прибрана назад на нивото на ушите. Може би лицето й беше малко по-слабо, но изглеждаше в далеч по-добра форма, отколкото когато я бях видял последния път, накуцваща по улицата след триумфа си над голема. Колко време беше минало? Три години, не повече. Но явно времето я беше променило по някакъв начин. Сега очите й излъчваха спокойствието от натрупаните знания^[2].

Всичко това — добре. Но все пак, нямаше как тя да ме е призовала. Знаех го.

Джобният демон поклати глава.

— Това е номер — рекох бавно. Огледах се наоколо, погледът ми обходи стаята с прецизността на шпага. — Истинският магьосник е тук някъде… крие се…

Тя се ухили.

— Какво, мислиш, че го крия в ръкава си ли? — Тя тръсна ръка малко ненужно. — Не. Не е там. Може би на твоята древна възраст започваш да забравяш, Бартимеус. Ти си този, който прави магии.

Възнаградих я с едно подобаващо демонско намръщване.

— Говори каквото си искаш, наблизо има друга пентаграма… трябва да има… виждал съм подобни фокуси и преди… Да, зад онази врата, например. — Посочих към единствения изход.

— Няма.

Скръстих ръце. И четирите.

— Точно там се намира.

Тя поклати глава и почти се изсмя.

— Уверявам те, че не е така!

— Докажи го! Върви, отвори и ми покажи.

Тя се изсмя звучно.

— И да изляза от пентаграмата си? За да можеш да ме разкъсаш парче по парче? Слез на земята, Бартимеус!

Прикрих разочарованието си с раздразнена физиономия.

— Тц. Оправданието не струва. Със сигурност е там, отзад. Не можеш да ме заблудиш. — Лицето й често променяше изражението си. Сега изглеждаше отегчена.

— Губим време. Може би това ще те убеди. — Бързо произнесе дума от пет срички. От центъра на пентаграмата ми се издигна лилав пламък и бързо нанесе удар по едно нежно място. Подскочих до тавана, което прикри болезненото ми изохкване. Поне аз така си мислех. Когато отново се приземих, пламъкът беше изчезнал.

Тя повдигна вежди.

— Сега не мислиш ли, че трябваше да си обуеш някакви панталони?

Изгледах я дълго и задълбочено.

— Имаш късмет — казах аз с толкова достойнство, колкото успях да събера, — че реших да не обръщам Наказателния удар срещу теб. Знам името ви, госпожице Джоунс. Това ми дава защита или може би не си учила чак толкова?

Тя сви рамене.

— Чувала съм нещо по въпроса. Подробностите не ме интересуват.

— Пак ти го казвам: ти не си магьосник. Магьосниците са обсебени от подробностите. Това ги пази живи. Просто не знам как си оцеляла при всичките ти други призовавания.

— Какви други? Това е първото ми самостоятелно.

Въпреки опърления си задник, от който нежно се разнасяше аромат на прегорял хляб, демонът правеше всичко по силите си да изглежда сякаш има малко позакъснял контрол над положението. Но тази нова информация отново го разби^[3]. На езика ми беше още един жален въпрос, но го оставих недоизречен. Нямаше смисъл. Както и да го погледнех, нищо тук нямаше смисъл. Затова пробвах една нова, нетипична за мен стратегия и млъкнах.

Момичето изглеждаше изненадано от този хитър подход. След като почака няколко секунди, тя осъзна, че от нея зависи да продължи нашия разговор. Пое дълбоко въздух, за да си успокои нервите и заговори.

— Ами, ти си напълно прав, Бартимеус каза тя. — Аз не съм магьосник, слава Богу. И това е първото и единствено призоваване, което смятам някога да направя. Планирам го през последните три години.

Отново пое дъх и изчака… Хрумнаха ми още дузина въпроси^[4]. Но не казах нищо.

— Това е просто средство за постигане на целта — продължи тя. — Не се интересувам от това, което искат магьосниците. Не се вълнувам от тези неща.

Последва нова пауза. Проговорих ли? Не. Останах безмълвен.

— Не искам нищо — каза момичето. — Не искам да се сдобивам с огромна сила или богатство. Презирам всичко това.

Стратегията ми работеше, макар и със скоростта на костенурка в оловни ботуши. Получавах обяснения.

— И със сигурност не искам да подчинявам поробени духове — добави тя живо. — Ако си мислиш така.

— Не те интересува да подчиняваш?! — Бам, стратегията ми замина. Ама, хайде сега, нали бях успял да мълча повече от минута, което само по себе си е един вид рекорд. Смалилият се демон попипа обгореното си място, надавайки леки, притеснени охкания и ахкания. — Значи го показваш по странен начин. Тук ме боли, нали знаеш.

— Просто исках да докажа нещо, това е всичко, — рече тя. — Виж, имаш ли нещо против да не правиш така! Разсейваш ме…

— Да не правя как? Просто чувствам…

— Видях доста добре какво чувстваш. Просто престани. И като сме започнали, не можеш ли да се промениш на нещо друго? Това наистина е страшно противно превъплъщение. Мислех си, че имаш повече класа.

— Това — противно? — Подсвирнах. — Ти наистина не си извършвала много призовавания, нали? Добре тогава, като виждам, че си толкова чувствителна, ще се покрия. — Промених се в една моя любима форма. Птолемей ме устройваше, понеже се чувствах удобно в неговата форма, а той устройваше и момичето, понеже изгорелите му части бяха скрити под препаската.

В момента, в който се промених, очите й светнаха.

— Да — прошепна тя тихо. — Точно това е!

Погледнах я, очите ми се присвиха.

— Моля, мога ли да ти помогна с нещо?

— Не, нищо. Ъъъ, това е… това е много по-хубава форма. — Но цялата бе застинала и развълнувана и й отне известно време да си възвърне равновесието. Седнах с кръстосани крака на пода и зачаках.

Момичето също седна. Поради някаква причина тя изведнъж се поуспокои. Ако допреди малко думите и бяха бавни и тромави, то сега извираха от нея като същински порой.

— Е, искам да ме слушаш много внимателно, Бартимеус — каза тя, навеждайки се напред и драскайки с тебешир по пода. Наблюдавах я внимателно, просто в случай че зацапа някоя тебеширена линия. Определено ме интересуваше това, което имаше да ми каже, но нямаше и да изпусна възможността за бягство.

Птолемей облегна брадичка на едната си ръка.

— Давай. Слушам те.

— Хубаво. О, много съм доволна, че всичко се получи толкова добре. — Тя се заклати напред-назад на задника си и почти прегърна сама себе си от радост. — Почти не се надявах да успея. Трябваше да науча толкова много — просто нямаш представа. Е… може би имаш — допусна тя, — но да започнеш от нулата, мога да ти кажа, че не беше много забавно.

Тъмните ми очи се намръщиха.

— Научила си всичко това за три години? — Бях впечатлен и доста несигурен.

— Започнах малко след като те видях. След като ми направиха новите документи за самоличност. Вече можех да ходя в библиотеките, да взимам книги за магията…

— Но ти мразиш магьосниците! — избухнах. — Мразиш това, което правят. А мразиш и нас, духовете! Каза ми го в лицето — което, мога да добавя, всъщност нарани чувствата ми. Какво се е променило, че да поискаш да извикаш някой от нас?

— О, целта ми не беше кой да е дърт демон — рече тя. — Целта на ученето ми през цялото това време, на овладяването на тези… тези порочни умения, беше да призова теб.

— Мен ли?

— Изглеждаш изненадан.

Съвзех се.

— Не, изобщо. И какво те накара да си спомниш за мен? Моят великолепен характер, предполагам? Или блестящият ми дар слово?

Тя се изсмя сподавено.

— Е, не характера, естествено. Но да — дар словото ти ме убеди, то развихри въображението ми, когато говорихме преди.

В действителност си спомнях онзи разговор. Бяха изминали три години, но сега изглеждаха повече, връщайки се назад във времето, когато моят дългогодишен господар Натаниел все още беше нещастен аутсайдер, страстно желаещ признание. Беше по средата на кризата с голема, когато Лондон бе нападнат от глиненото чудовище и африта Хонориус, когато пътищата ни с Кити Джоунс се пресякоха за втори път. Тогава тя ме впечатли както със силния си характер, така и с буйния си идеализъм, качества, които рядко се преплитаха у някой магьосник. Тя беше обикновена — почти необразована, невежа за всички съзаклятия, които бяха създали нейния свят, но все пак предизвикателна и надяваща се на промяна. А имаше и нещо повече: тя рискува живота си, за да спаси този на нейния враг, един жалък нещастник, някой, който не заслужаваше дори да й лиже ботушите^[5].

Аха, тя ме беше впечатлила. А и господаря ми също, като се замисля.

Ухилих се.

— Значи, харесало ти е това, което ти казах, а?

— Накара ме да се замисля, Бартимеус. Тези твои разкази за цивилизациите, които се появяват и изчезват. Преди всичко ти каза, че имало модели, които могат да се видят и аз знаех, че трябва да ги открия. — Единият й пръст драсна по пода, докато говореше и почти докосна червената тебеширена линия. Беше близо, много близо. — И така — рече тя просто, — започнах да търся.

Птолемей намести крайчеца на препаската си.

— Много хубаво, но това няма никаква връзка с изтръгването на един невинен джин от мястото му за почивка. Същността ми има крайна нужда от отдих. Мандрейк ме кара да му служа — бързо изчислих на пръстите на ръцете и краката си — в продължение на шестстотин осемдесет и три дни от последните седемстотин. И това си оказа влияние. Сега съм като ябълка на дъното на каца — сладка и хубава на външен вид, но натъртена и станала на каша под кората. И ти ме измъкна от мястото ми за лечение.

Главата й бе наклонена; изгледа ме изпод вежди.

— Говориш за Другото място, нали.

— Това е едно от имената му.

— Ами, съжалявам, че съм те обезпокоила. — Говореше, сякаш ме беше вдигнала от лека дрямка. — Но аз дори не знаех дали мога да го направя. Страхувах се, че техниката ми може да е неправилна.

— Техниката ти става — казах. — Всъщност е добра. А това ме води до основния ми въпрос. Как се научи да ме призовеш?

Тя сви рамене скромно.

— О, не беше толкова трудно. Знаеш ли какво си мисля? Магьосниците преувеличават за годините на тежки усилия, които употребяват, за да държат обикновените надалече. Какво е необходимо в края на краищата? Няколко линии, внимателно начертани с линия, връв и пергел. Няколко руни, няколко изречени думи. Разходка до пазара за билките… малко мир и спокойствие, малко запаметяване… и правиш всичко, което е описано.

— Не — рекох. — Никой обикновен не го е правил преди, доколкото знам. Това е нечувано. Трябва да са ти помогнали. С езиците, с руните и кръговете, с тази вредна билкова смес — с всичко. Някой магьосник. Кой?

Момичето попипа кичур коса до ухото си.

— Е, едва ли ще ти кажа името му. Но си прав. Помогнаха ми. Не точно да направя това — то се знае. Той си мисли, че съм по-скоро аматьор ентусиаст. Ако знаеше какво правя, щеше да полудее. — Тя се усмихна. — В момента спи здраво два етажа по-долу. Всъщност е сладък. Както и да е, отне време, но не беше толкова зле. Изненадана съм, че не са се пробвали повече хора.

Птолемей я погледна изпод, полузатворените си клепачи.

— Повечето хора — казах многозначително, — доста се притесняват от това, което може да призоват.

Момичето кимна.

— Вярно е. Но не е толкова зле, ако не те е страх от въпросния демон.

Трепнах.

— Какво?

— Ами, аз знам какви ужасни неща могат да се случат, ако объркаш заклинанието или объркаш пентаграмата или нещо друго, но тези ужасни неща донякъде зависят от демона — извинявай, имах предвид джин, разбира се — зависят от въпросния джин. Не е ли така? Ако беше някой дърт африт, когото никога не съм срещала, очевидно бих била малко притеснена да не би да стъпя накриво. Но ние вече се познаваме, нали така, ти и аз? — Усмихна ми се чаровно. — И знаех, че няма да ме нараниш, ако направя някоя малка грешка.

Наблюдавах ръцете й, които за пореден път жестикулираха в близост до червената тебеширена линия…

— Така ли?

— Да. Искам да кажа, ние донякъде се обединихме последния път, нали? Нали се сещаш, с онзи голем. Ти ми каза какво да направя. Аз го направих. Добро партньорство беше.

Птолемей разтърка очи.

— Тогава имаше една малка разлика — въздъхнах, — която явно ще трябва да ти посоча изрично. Преди три години и двамата бяхме под ботуша на Мандрейк. Аз му бях роб, ти му беше жертвата. Имахме общ интерес да го победим и да си осигурим оцеляването.

— Точно така! — извика тя. — И ние…

— Нямахме нищо друго общо освен това — продължих аз невъзмутимо. — Вярно, побъбрихме си малко. Вярно, дадох ти някои напътствия за слабостите на голема, но това си беше от чисто научна гледна точка, да видя колко вироглаво ще се държи странната ти съвест. И наистина беше доста вироглаво.

— Не мога да приема…

— Ако само ми позволиш да се доизкажа — рекох, — само ще ти изтъкна очебийната разлика между тогава и сега. Тогава и двамата бяхме жертва на магьосниците. Съгласна ли си? А сега, единият от нас, т.е. моа^[6] — потупах се по голите кафеникави гърди — все още е жертва, все още е роб. А що се отнася до другия… тя е преминала на другата страна.

Тя разтърси глава.

— Не.

— Тя е изменник…

— Не съм…

— Лъжлив предател…

— Бартим…

— Заговорничеща, вероломна, опортюнистична, лъжлива предателка, която се е заела да удължи годините ми на робство! Която се е хванала да изучи прокълнатите изкуства, без да бъде подтиквана или принуждавана! За Натаниел и останалите поне може да се каже следното: те не са имали избор. Повечето са били превърнати в магьосници още преди да са достатъчно възрастни да го осъзнаят! Но ти — ти можеше да тръгнеш по десетки различни пътища. А вместо това реши да поробиш Бартимеус, Сакр ал-Джини, Змията на сребърните пера, вълкоподобния пазител на ирокезите. И си толкова арогантна да смяташ, че няма да ти навредя! Е, нека ти кажа, млада госпожице, подценяваш ме и се излагаш на смъртна опасност! Владея хиляди номера, стотици оръжия! Мога да… ох!!!

Доста разгорещен, аз украсявах изказването си със серия бързи движения на ръцете, едно от които се оказа непремерено и докосна червения тебешир на пентаграмата ми. Същността ми бе отхвърлена от малка експлозия от жълти искри: подскочих нагоре и назад презглава, трескаво размахвайки крака във въздуха, за да не пресека линията от другата страна. С пъргавина, породена от отчаянието, успях и се смъкнах на земята с почернено лице и разкъсана на парчета препаска.

Момичето гледаше това с неодобрително присвити устни.

— Хм — каза тя. — Отново се връщаме в началото.

Внимателно пооправих парчетата плат.

— И все пак фактът си остава. Като ме призова, ти промени ролите ни. Между нас не може да има нищо друго, освен омраза.

— О, глупости — рече тя. — Как иначе да се добера до теб? Не те поробвам, идиот такъв. Исках да обсъдя нещо с теб като с равен.

Повдигнах остатъците от веждите си.

— Едва ли е възможно. Нима пясъчните червеи разговарят с лъвовете?

— О, не бъди толкова високомерен. Кой е Натаниел все пак?

Примигнах несигурно.

— Кой? Никога не съм го чувал.

— Току-що спомена за някой, наречен Натаниел.

— Не, не, сигурно не си чула добре. — Бързо смених темата. — Цялата идея е нелепа, така или иначе. Равенството е невъзможно между хората и джиновете. Ти си млада и глупава и аз вероятно трябва да съм по-мек с теб, но понятието е погрешно. Познавал съм стотици господари за петстотин години и независимо дали пентаграмите са били начертани в пясъците на пустинята или в тревите на степта, враждата между мен и призовалите ме винаги е била неизмерима и вечна. Винаги е било така. И винаги ще бъде така.

Завърших с кънтящ, бучащ тон, който не търпеше възражения. Думите отекнаха драматично в празната стая. Момичето приглади назад косата си.

— Пълни глупости — каза тя. — А какво ще кажеш за теб и Птолемей?