Джонатан Страуд
Портата на Птолемей (5)

2

Според навика, който бе добил през последните месеци, великият магьосник Джон Мандрейк закуси в кабинета си, седнал на люлеещия се стол до прозореца. Тежките завеси бяха небрежно дръпнати назад; небето навън бе оловносиво, а плътната мъгла се промъкваше между дърветата на площада.

Малката кръгла масичка пред него беше от гравиран ливански кедър. Когато се загрееше от слънцето, тя излъчваше приятен аромат, но точно тази сутрин дървото беше тъмно и студено. Мандрейк наля кафе в чашата си, махна сребърния капак от чинията и се зае с поръсените с къри яйца с бекон. Върху една стойка, зад препечените филийки и сладкото от цариградско грозде, имаше сгънат вестник и плик с кървавочервен печат. С лявата си ръка вдигна чашата и отпи глътка кафе; с дясната отсечено разтвори вестника на масата. Погледна първа страница, изсумтя презрително и се протегна за плика. От един щифт на стойката висеше нож за писма от слонова кост. Пускайки вилицата си, с едно леко движение Мандрейк проряза плика и измъкна сгънат пергамент. Прочете го внимателно и веждите му се свиха намръщено. После го сгъна, натика го обратно в плика и с въздишка се върна към закуската си.

На вратата се почука; с уста, наполовина пълна с бекон, Мандрейк смотолеви заповед. Вратата се отвори безшумно и през нея неуверено пристъпи млада, слаба жена с куфарче в ръка.

Тя спря.

— Извинете, сър — започна тя. — Подранила ли съм?

— Никак, Пайпър, никак. — Той й махна да влезе и посочи един стол от другата страна на масата. — Яла ли си?

— Да, сър. — Тя седна. Носеше тъмносиня пола и сако върху снежнобяла риза. Правата й кестенява коса беше опъната и прихваната отзад на главата. Отпусна куфарчето в скута си.

Мандрейк бодна с вилицата от яйцето с къри.

— Извини ме, че ям — каза той. — Бях на крак до три часа снощи, за да реагирам на последните безредици. Този път в Кент.

Госпожица Пайпър кимна.

— Чух за това, сър. Имаше брифинг в министерството. Успяхте ли да ги овладеете?

— Да, поне така показва кълбото. Изпратих там няколко демона. Е, скоро ще видим. Какво имаш за мен днес?

Тя отвори куфарчето и извади няколко листа хартия. — Един куп предложения от младшите министри, сър, засягащи пропагандните кампании в далечните райони. Иска се одобрението ви. Също и няколко нови идеи за плакати…

— Да видим. — Той отпи глътка кафе и протегна ръка. — Нещо друго?

— Протоколът от последната среща на Съвета…

— Ще го прочета по-късно. Първо плакатите. — Той огледа най-горния лист. — „Запишете се да служите на страната си и опознайте света“… Това пък какво трябва да означава? Звучи повече като покана за почивка, отколкото като набиране на войници. Прекалено меко… Продължавай, Пайпър — все още те слушам.

— Получихме последните доклади от предната линия в Америка, сър. Подредила съм ги малко. Сигурно ще можем да направим новина от обсадата на Бостън.

— Ако наблегнем на героичния опит, а не на унизителния провал, вярвам, че… — Балансирайки хартиите на коляно, той намаза малко сладко от цариградско грозде върху една препечена филийка. — Е, ще се опитам да напиша нещо по-късно… А, ето, този е добре — „Защитете родната си страна и се прочуйте“… Добре. Фермерче, което изглежда мъжествено — това е чудесно, но защо не са сложили и семейството му на заден план, да кажем родителите и малката му сестричка, които изглеждат уязвими и възхитени? Да вкараме историята със семейството.

Госпожица Пайпър закима усърдно.

— Може да се покаже и съпругата му, сър.

— Не. Търсим неженените. Точно съпругите създават най-много проблеми, когато те не се върнат. — Той захапа препечената си филийка. — Някакви други вести?

— Да, от господин Мейкпийс, сър. Дойде по едно дяволче. Чуди се дали ще се отбиете да го видите тази сутрин.

— Не. Прекалено съм зает. Ще мога по-късно.

— Дяволчето остави и тази листовка… — С унило изражение, госпожица Пайпър вдигна една светловиолетова хартия. — Рекламира премиерата на пиесата му в края на седмицата. Казва се От Уопинг до Уестминстър. Една история за това как нашият министър-председател се прославя. Вечер, която никога няма да забравим, очевидно.

Мандрейк изпъшка.

— Само ако можехме. Пусни я в кошчето. Имаме да правим по-добри неща от това да обсъждаме театъра. Какво друго?

— Господин Девъро също изпрати резюме. Поради „тревожните времена“, сър, той е поставил най-важните съкровища на нацията под специална охрана в Уайтхол. Ще останат там, докато той нареди.

При тези думи Мандрейк вдигна поглед и се намръщи.

— Съкровища? Като например?

— Не казва. Чудя се дали не са…

— Това са Жезълът, Амулетът и останалите първостепенни предмети — изсъска той бързо през зъби. — Не това трябва да прави той, Пайпър. Ние имаме нужда да ги използваме.

— Да, сър. А, ето, и това е от господин Девъро. — Тя измъкна тънък пакет.

Магьосникът го изгледа мрачно.

— Надявам се, не е още една тога?

— Маска, сър. За партито тази вечер.

Той възкликна и посочи плика на стойката.

— Вече получих поканата. Направо не мога да повярвам: войната върви на зле, Империята се клати, а всичко, за което нашият министър-председател може да мисли, са пиеси и партита. Добре. Дръж я при документите. Ще я взема със себе си. Плакатите изглеждат наред. — Той й подаде обратно хартиите. — Може би не са достатъчно атрактивни… — Той се замисли за секунда и кимна. — Имаш ли химикалка? Опитайте с „Бийте се за свободата и за британското.“ Не означава нищо, но звучи добре.

Госпожица Пайпър се замисли.

— Мисля, че звучи доста задълбочено, сър.

— Отлично. Значи обикновените хора ще го налапат. — Той се изправи, попи устните си със салфетка и я хвърли на подноса. — Е, най-добре да видим как се справят демоните. Не, не, Пайпър, моля те — след теб.

Ако госпожица Пайпър се отнасяше към началника си с нещо повече от опулено възхищение, тя със сигурност не беше единствената между жените от елита. Джон Мандрейк беше привлекателен млад мъж, а ароматът на властта се носеше около него сладък и опияняващ като наркотик във вечерния въздух. Беше среден на ръст, със стройно телосложение и бързи, уверени движения. Бледото му, слабо лице представляваше интригуващ парадокс, комбинирайки изключителна младост — той все пак беше само на седемнайсет — с опит и власт. Очите му бяха тъмни, бързи и сериозни, а лицето му — преждевременно набраздено.

Интелектуалната му самоувереност, която навремето по един опасен начин бе надминала другите му умения, сега беше подплатена от социална уравновесеност. И с равните си, и с подчинените си той винаги беше възпитан и очарователен, въпреки че донякъде бе отдалечен, сякаш откъснат от някаква вътрешна тъга. Покрай грубите апетити и ексцентричност на равностойните му министри, тази унила откъснатост му придаваше елегантност, която само допринасяше за неговата тайнственост.

Мандрейк поддържаше косата си на къса, военна прическа — едно съзнателно въвеждане на нова мода в чест на мъжете и жените, които бяха все още на война. Това бе успешен ход: шпионите забелязаха, че сред обикновените хора той беше най-популярният магьосник. И така, прическата му бе имитирана от много други, а тъмните му костюми също създадоха една малка мода. Той вече не носеше вратовръзки: яката на ризата му бе небрежно разкопчана.

Господин Мандрейк се считаше от съперниците си за забележително, всъщност дори опасно талантлив и след повишението му в министър на информацията те отвърнаха подобаващо. Но всеки опит за убийство бе бързо отблъскван: джиновете не се завръщаха, магиите отскачаха към изпращача, заклинанията се разрушаваха. Накрая, изморен от всичко това, той надделя като публично предизвика всеки скрит враг да излезе и да се срещне с него в магическа битка. Никой не отвърна, а репутацията му порасна повече отвсякога.

Живееше в елегантна грегорианска градска къща, заобиколена от други елегантни грегориански градски къщи на един голям и приятен площад. Беше на половин миля от Уайтхол и достатъчно далеч от реката, за да избегне миризмата й през лятото. Площадът представляваше едно огромно пространство от букови дървета и сенчести алеи с открита зелена поляна в центъра. Беше тих и рядко посещаван, въпреки че никога не оставаше без наблюдение. През деня из периметъра патрулираше полицията в сивите си униформи; след мръкване, под формата на бухали и козодои от дърво на дърво тихо прелитаха демони.

Тази охрана се дължеше на обитателите на площада. Тук бяха домовете на няколко от най-великите магьосници на Лондон. На южната страна, в бяла къща украсена с фалшиви колони и закръглени кариатиди^[1] се помещаваше господин Колинс, наскоро назначеният вътрешен секретар. На северозапад се простираше грандиозното жилище на министъра на войната, господин Мортенсен, с блестящ златен купол на покрива.

Резиденцията на Джон Мандрейк не беше толкова показна. Елегантна четириетажна сграда, боядисана в жълто, до която се стигаше по една редица бели мраморни стъпала. Високите прозорци бяха покрити с бели кепенци. Стаите бяха умерено обзаведени, с тапети с нежни мотиви и персийски килими по пода. Министърът не парадираше с положението си. Бе изложил много малко съкровища в приемните си и беше наел само двама прислужници да поддържат къщата. Спеше на третия етаж, в обикновена варосана стая в съседство с библиотеката му. Това бяха личните му покои, в които никой не влизаше.

На етажа отдолу, отделен от останалите стаи чрез един празен, кънтящ коридор, облицован с панели от лакирано дърво, се намираше кабинетът на господин Мандрейк. Тук той извършваше по-голямата част от ежедневната си работа.

Мандрейк вървеше по коридора, дъвчейки парче препечен хляб. Госпожица Пайпър ситнеше след него. В края на коридора имаше солидна месингова врата, украсена в центъра с отливка от същия материал на лице с изненадваща грозота. Подутите му вежди сякаш се стичаха надолу върху очите; брадичката и носът стърчаха напред като дръжки на лешникотрошачка. Магьосникът спря и изгледа лицето с дълбоко неодобрение.

— Мисля, че ти казах да спреш с това — изстреля той.

Отвори се уста с тънки устни; щръкналите брадичка и нос се удариха възмутено.

— Да спра с кое?

— Да приемаш такъв противен външен вид. Току-що закусих.

Една част от веждата се повдигна и позволи на очната ябълка да се извърти напред с жвакащ звук. Лицето не изглеждаше извинително.

— Съжалявам, друже — рече то, — просто това ми е работата.

— Работата ти е да унищожиш всеки влязъл в кабинета ми без разрешение. Ни повече, ни по-малко.

Пазителят на вратата се замисли.

— Вярно. Но аз се опитвам да предотвратя влизането, като плаша нарушителите. По мое мнение възпирането е по-задоволително естетически от наказанието.

Господин Мандрейк изсумтя.

— Освен нарушителите, най-вероятно ще изплашиш и госпожица Пайпър до смърт.

Лицето се заклати настрани, един процес, който накара носа да се разтресе застрашително.

— Не е така. Когато идва тук сама аз променям чертите си. Запазвам истинския ужас за онези, които считам за морално покварени.

— Но ти току-що ми се показа така!

— Това противоречие…?

Мандрейк си пое дълбоко дъх, прокара ръка по очите си и направи знак. Лицето се отдръпна в метала и се превърна в едва забележим контур. Вратата се отвори. Великият магьосник се поизправи и, подканвайки госпожица Пайпър да мине пред него, влезе в кабинета си.

Беше удобна стая — висока, просторна и боядисана в бяло, осветена от два прозореца, гледащи към площада. Нямаше излишна украса. Точно тази сутрин слънцето бе скрито от плътни облаци, така че с влизането си Мандрейк включи лампите. По цялата дължина на едната стена се простираше библиотека с книги, докато отсрещната страна беше празна, като изключим едно огромно корково табло, покрито с бележки и диаграми. Дървеният под бе гладък и тъмен. На него имаше пет кръга, всеки със своя собствена пентаграма, рунически символи, свещи и гърнета с тамян. Четири от тях бяха със стандартни размери, но петият, най-близкият до прозореца, бе значително по-голям: в него имаше едно голямо бюро, шкафче за документи и няколко стола. Този голям кръг беше свързан с по-малките посредством серии от изкусно изрисувани линии и поредици от руни. Мандрейк и госпожица Пайпър прекосиха стаята, влязоха в най-големия кръг и седнаха зад бюрото, разтваряйки документите пред себе си.

Мандрейк се покашля.

— И така, на работа. Госпожице Пайпър, първо ще се заемем с обикновените доклади. Бихте ли активирали индикатора за присъствие.

Госпожица Пайпър изрече кратко заклинание. Моментално свещите по обиколката на два от по-малките кръгове заблещукаха, а към тавана се издигнаха облачета дим. Парченцата тамян в гърнетата край тях се раздвижиха. Останалите два кръга останаха празни.

— Пурип и Фританг — каза госпожица Пайпър.

Магьосникът кимна.

— Първо Пурип. — Изрече високо някаква заповед. Свещите в лявата пентаграма лумнаха. С несигурно блещукане в средата на кръга се появи форма. Изглеждаше като човек и бе почтително облечена в строг костюм с тъмносиня вратовръзка. Кимна леко към бюрото и зачака.

— Припомни ми — каза Мандрейк.

Госпожица Пайпър погледна бележките си.

— Пурип наблюдава отзивите за нашите военни памфлети и другата пропаганда — рече тя. — Следи настроенията сред обикновените хора.

— Много добре. Пурип, какво видя? Говори.

Демонът се поклони леко.

— Няма кой знае какво ново да докладвам. Хората са като стадо от ливадите по поречието на река Ганг, полуумрели от глад, но безучастни, несвикнали с промените или независимото мислене. И все пак войната ги потиска и мисля, че се шири недоволство. Четат памфлетите ви и купуват вестниците, но го правят без желание. Не им харесва.

Магьосникът се намръщи.

— В какво се изразява това недоволство?

— Усещам го в преднамерената безизразност на лицата им, когато полицията е наблизо. Виждам го в твърдостта в очите им, докато минават покрай будките за набор на войници. Наблюдавам как тихо се трупа заедно с цветята пред вратите на опечалените. Повечето не биха го заявили открито, но гневът им към войната и към правителството расте.

— Това са просто думи — каза Мандрейк. — Не ми даваш нищо реално.

Демонът сви рамене и се усмихна.

— Революцията не е реална — не и в началото. Обикновените хора почти не осъзнават, че това понятие съществува, но те го дишат докато спят и го вкусват когато пият.

— Стига толкова недомлъвки. Продължавай с работата си. — Магьосникът щракна с пръсти; демонът изскочи извън кръга и изчезна.

Мандрейк поклати глава.

— Всичко друго, само не и нещо полезно. Е, нека видим какво ще ни предложи Фританг.

Последва още една заповед и вторият кръг се съживи. Сред облак тамян се появи друг демон — нисък, дебел джентълмен, със закръглено червено лице и тъжни очи. Стоеше и мигаше тревожно под изкуствената светлина.

— Най-после! — извика той. — Нося ужасни новини! Наистина е спешно!

Мандрейк познаваше Фританг отдавна.

— Доколкото разбирам — рече той бавно — ти патрулираш по доковете в издирване на шпиони. Новините ти имат ли нещо общо с това?

Мълчание.

— Индиректно… — каза демонът.

Мандрейк въздъхна.

— Продължавай тогава.

— Изпълнявах заповедите ви — рече Фританг, — когато… о, как ме ужасява този спомен! Прикритието ми бе унищожено. Ето отчета ми. Разпитвах в един магазин за вино. Като излязох се намерих обграден от група улични хлапета, някои едва стигащи до коляното ми. Бях предрешен като прислужник и спокойно си вършех работата. Не издавах високи звуци, нито правех необикновени движения. И все пак бях разкрит и ударен от петнайсет яйца, повечето хвърлени наистина силно.

— Каква точно беше маскировката ти? Може би самият ти си изглеждал провокиращо.

— Бях както ме виждате сега. Сивокос, сдържан, с изправена стойка — истински пример за скучна добродетел.

— Очевидно малките негодници просто са решили да направят засада на някой такъв. Не си имал късмет и толкова.

Очите на Фританг се разшириха, а ноздрите му се издуха.

— Беше нещо повече от това! Те знаеха какво представлявам!

— Като демон ли? — Мандрейк скептично изтръска една прашинка от ръкава си. — Откъде знаеш?

— Подозренията ми възникнаха от постоянните им викове: „Махай се, махай се, противен демон. Мразим теб и висящия ти жълт гребен.“

— Наистина ли? Това е интересно… — Магьосникът погледна замислено Фританг през лещите си. — А какъв е този жълт гребен? Аз не го виждам.

Демонът посочи пространството над главата си.

— Това е, защото не виждаш на шесто и седмо ниво. Там гребенът ми е очевиден, блести като слънчоглед. Мога да добавя, че не е увиснал, въпреки че пленничеството ми наистина го прави леко клюмнал.

— На шесто и седмо ниво… и си съвсем сигурен, че не си свалил маскировката си и за секунда? Да, да. — Мандрейк бързо вдигна ръка, защото демонът започна бурно да протестира.

— Сигурен съм, че си прав и съм благодарен за информацията. Без съмнение ще искаш да си починеш след яйчената травма. Върви! Свободен си.

Надавайки възторжен писък, Фританг си тръгна със спираловидно движение през центъра на пентаграмата, сякаш засмукан шумно в някаква дупка. Мандрейк и госпожица Пайпър се спогледаха.

— Още един случай — каза госпожица Пайпър. — Отново деца.

— Хмм. — Магьосникът се облегна назад в стола и протегна ръка зад главата си. — Може да провериш в архива и да извадиш точния брой. Трябва да призова демоните от Кент.

Наведе се напред, облегна лакти на бюрото и тихо изрече заклинание. Госпожица Пайпър стана и отиде до шкафа за документи в края на кръга. Отвори най-горното чекмедже и измъкна обемиста кафява папка. Върна се на мястото си, махна ластика от папката и започна бързо да преглежда документите вътре. Заклинанието завърши сред цветове от жасмин и дива роза. В пентаграмата отдясно се появи обемиста форма — гигант с руса, сплетена коса и едно-единствено блестящо око. Госпожица Пайпър продължи да чете.

Гигантът направи нисък и сложен поклон.

— Господарю, приветствам те с кръвта на враговете ти, с техните писъци и вопли! Победата е наша!

Мандрейк повдигна едната си вежда.

— Значи ги прогонихте, така ли?

Циклопът кимна.

— Побягнаха като мишки пред лъвове. И то буквално в някои случаи.

— Наистина. Това трябваше да се очаква. Но пленихте ли някой?

— Избихме доста. Трябваше да ги чуеш как квичат! А бягащите им копита разтресоха земята доста добре.

— Така. Значи не хванахте нито един. Което аз изрично наредих на теб и на другите да направите. — Мандрейк почука с пръсти по масата. — Само след дни ще нападнат отново. Кой ги е пратил? Прага? Париж? Америка? Без пленници не може да се каже. Изобщо не напредваме.

Циклопът отдаде чест отсечено.

— Е, моята работа е приключена. Доволен съм, че съм донесъл удовлетворение. — Той замълча. — Изглеждаш потънал в мисли, о, господарю.

Магьосникът кимна.

— Обмислям, Аскобол, дали да те подложа на Точиците или на Злощастната прегръдка. Имаш ли някакви предпочитания?

— Не може да си толкова жесток! — Циклопът нервно зашава напред-назад, като си играеше със сплетената си коса. — Вини Бартимеус, не мен! За пореден път той беше безполезен в битката и бе повален от един удар. Забави ме и в преследването на враговете заради молбите му за помощ да го измъкна изпод едно камъче. Той е слаб, безсилен като попова лъжичка и го е яд на това: трябва веднага да подложиш него на Точиците.

— И къде е Бартимеус сега?

Циклопът се нацупи.

— Не мога да знам. Може временно да си отдъхва от изтощението. Той не взе участие в преследването.

Магьосникът въздъхна дълбоко.

— Аскобол, махай се оттук. — Той направи презрителен жест. Острите благодарствени писъци на гиганта рязко спряха и той изчезна сред сноп от пламъци. Мандрейк се обърна към асистентката си.

— Някакъв напредък, Пайпър?

Тя кимна.

— Това са забелязаните неоторизирани демони през последните шест месеца. Четиридесет и два — не, общо четиридесет и три. Що се отнася до демоните, няма никаква зависимост: забелязвани са както африти, джинове, дяволчета, така и стършели. Но като погледнем обикновените хора… — Тя погледна надолу към отворената папка. — Повечето са деца, а по-голямата част от тези деца са малки. В тридесет от случаите свидетелите са били под осемнайсет години. Колко прави това? Около седемдесет процента. А при повече от половината от тези случаи свидетелите са били под дванайсет. — Тя вдигна поглед. — Те се раждат с това. Със силата да виждат.

— И кой знае с какво друго. — Мандрейк завъртя стола си и се загледа навън над голите сиви клони на дърветата по площада. Около тях все още се извиваше мъгла и скриваше земята от погледа.

— Добре — каза той, — достатъчно засега. Почти девет е, а аз имам малко лична работа. Благодаря ти за помощта, Пайпър. Ще се видим в министерството по-късно тази сутрин. Не позволявай на онзи страж да нахалства като излизаш.

Известно време след заминаването на асистента си магьосникът остана неподвижен, безцелно почуквайки пръстите си един в друг. Накрая се наведе и отвори едно странично чекмедже на бюрото си. Измъкна един малък платнен пакет и го постави пред себе си. Дръпна плата настрани и разкри бронзов диск, излъскан от употребата през годините.

Магьосникът се взря в кристалното стъкло, вдъхвайки му живот. Нещо в дълбините му се раздвижи.

— Доведи Бартимеус — каза той.