Джонатан Страуд
Портата на Птолемей (13)

9

От времето на Древен Египет, когато приех формата на сребрист ястреб и проследих кушитските^[1] нападатели далеч навътре в пясъчните хълмове, винаги съм бил истински специалист в това да следя незабелязано. Да вземем за пример онези нападатели: те оставиха джинове под формата на чакали и скорпиони да пазят пустинята след тях. Но ястребът летеше високо горе под слънцето и лесно ги избегна. Открих базата на нападателите скрита сред синьо-зелените евкалипти на оазиса Карга и заведох армията на фараона до тях. И така измряха до последния човек.

Сега използвах подобни дискретни, но смъртоносни умения, въпреки че обстоятелствата, трябва да се каже, не бяха така бляскави. Наместо свирепа орда от нападатели в кожи от пума имахме мършав, рижав секретар; наместо притегателните гледки на Сахара имахме смрадлива уличка зад Уайтхол. Като изключим това, съответствието беше пълно. А, само дето този път не бях ястреб — едно злочесто врабче щеше да свърши повече работа в Лондон.

Стоях на един перваз и наблюдавах мърлявия прозорец насреща. Който и да притежаваше перваза, не обичаше много птиците: беше го осеял със смола против птици, метални шипове и парчета отровен хляб. Един типичен прием по британски. Изритах хляба на улицата, използвах малко Инферно, за да изпепеля смолата, огънах няколко шипа и натиках крехкото си малко тяло между тях. Вече бях толкова отслабнал, че това херкулесово усилие почти ме довърши. Със замаяна глава се настаних да наблюдавам набелязаната си жертва.

Гледката не представляваше особен интерес. През натрупаната нечистотия виждах Клайв Дженкинс седнал зад едно бюро. Беше слаб, изгърбен и доста дребен. Ако ставаше дума за директен двубой между него и врабчето, аз бих заложил парите си на птицата. Върху фигурата му некомфортно висеше скъп костюм, сякаш не искаше да се приближава прекалено до тялото му; ризата беше в смущаващ светломорав цвят. Имаше бледо лице, леко луничаво, с малки очи, които надничаха късогледо иззад дебелите очила. Косата му беше червеникава и зализана назад като някаква мазна кожа, напомняща за лисица насред дъжд. Малките кокалести ръце пишеха вяло на пишеща машина.

Мандрейк не бе сгрешил в оценката си за силите на Дженкинс. Веднага след като се настаних там, проверих седемте нива за сензорни мрежи, наблюдателни призми, проникващи очи, сенчести ловци, сфери, матрици, топлинни капани, пера, реагиращи на движение, духчета, елфи и други неща, които магьосникът можеше да е използвал за магическа защита. Нищо подобно. На бюрото му имаше чаша чай и толкова. Гледах внимателно за някакъв признак на свръхестествена комуникационна с Хопкинс или някой друг, но секретарят не продумваше и не правеше никакви излишни движения. Чат-чат, чат-чат — пръстите му натискаха клавишите; от време на време потъркваха носа му, наместваха очилата или почесваха върха на брадичката му. Така измина следобеда. Просто наблюдение.

При все че правех всичко възможно да се концентрирам върху настоящата си работа, все пак се улових, че от време на време мислите ми се отклоняваха, (а) защото беше адски скучно и (б) защото болката в същността ми правеше мозъка ми на чорба и ме разсейваше. Беше като да страдаш от хронично недоспиване: постоянно се отнасях и мислех за странични неща — Кити Джоунс; старият ми враг Факарл, точещ сатъра си; някъде много далеч, Птолемей — преди да се промени. И аз се сепвах и се връщах в настоящето, но Дженкинс всеки път си беше както и преди, така че това не ми пречеше.

Стана пет и половина, а с това настъпи и една почти неуловима промяна у Дженкинс. Сякаш във вените му затрептя един нов и невидим живот. Летаргията му изчезна. С бързи движения хвърли едно покривало върху пишещата машина, почисти бюрото си, насъбра няколко купчини документи и метна сакото върху ръката си. Излезе от офиса и се изгуби от погледа ми.

Врабчето протегна болящо крило, разтърси глава, за да се отърве от тъпата болка зад очите и отлетя. Понесох се надолу към страничната уличка, а после нагоре над оживлението по Уайтхол, където сред натовареното движение се бутаха автобуси, а през определени интервали бронирани камионетки на Нощната полиция стоварваха персонал сред тълпата. Войната бе причинила вълнения по улиците и властите не искаха да поемат рискове в центъра на столицата. От нишите под стрехите на близките сгради наблюдаваха дяволчета и фолиоти.

Кацнах на един орех в малкото дворче, което отделяше сградата на Министерството на вътрешни работи от пътя и зачаках. Под мен, край портата, стоеше полицай. В този момент вратата се отвори и се появи Дженкинс. Носеше дълго кожено палто, а в ръката си държеше намачкана шапка. При портата кимна на пазача, показа си пропуска и излезе. Зави на север към Уайтхол, сложи шапката наперено на една страна върху главата си и с внезапно оживени стъпки се гмурна в тълпата.

Не е лесно да следваш някого сред ужасната блъсканица, но когато си експерт в проследяването като мен, то ти идва отвътре. Тайната е да не се разсейваш. Не отделях поглед от върха на шапката на Дженкинс и пърхах високо горе, придържайки се малко назад, просто в случай че се огледаше. Нямаше голяма вероятност да разбере, че го следя, но нали ме познавате, правя нещата както трябва. Налага се доста да се постараете, за да хванете мен в грешка при проследяването^[2].

Есенното слънце над покривите се снижаваше зад дърветата на Хайд парк. В небето висеше красива червена мараня. Врабчето я гледаше с одобрение. Напомняше ми на вечер край пирамидите, когато джиновете прехвърчаха като лястовици над гробниците на кралете и…

Прозвуча клаксон на автобус. Врабчето се върна към действителността. „Внимавай — почти като сън наяве…“ И така: Дженкинс…

Ах.

Огледах се трескаво напред-назад. Къде беше онази отличаваща се шапка? Не се виждаше никъде. Може би я бе свалил… Не, не се виждаше никаква лисича прическа. Само мъже, жени и деца. Цялата сбирщина на човечеството. Но не и Дженкинс. Врабчето щракна с клюн раздразнено. Виновен беше Мандрейк. Ако ми бе дал няколко месеца почивка, съзнанието ми щеше да е ясно. Нямаше постоянно да се разсейвам. Беше като времето, когато…

„Концентрирай се“. Може би Дженкинс бе в някой автобус. Прелетях бързо покрай няколко от най-близките, но секретарят не беше в тях. Което означаваше, че или се беше дематериализирал, или бе влязъл в някоя сграда… Сега забелязах една кръчма, „Сирене чедър“, сбутана между две правителствени сгради, горе-долу на мястото, където бе изчезнал Дженкинс. И понеже доброволното дематериализиране при хората е рядко явление^[3], реших, че кръчмата е добър вариант.

Нямаше време за губене. Врабчето падна като камък на тротоара и се придвижи, незабелязано от човешката тълпа, до отворената врата. Докато влизах, стиснах зъби и се промених: врабчето стана на муха, голяма, синя, с космат задник. Пристъпът на болка от промяната направи полета ми нестабилен; изгубих представа за това къде се намирам, закриволичих за секунда из задимения въздух и кацнах, с меко плясване, в чашата с вино на една дама, която тъкмо я поднасяше към устните си.

Усещайки движение, тя погледна надолу и ме видя как плавах по гръб само на 2–3 сантиметра от носа й. Размахах един космат крак; тя изписка като песоглавец и захвърли чашата. Виното се плисна върху лицето на един мъж край бара. Той отстъпи шокирано назад и събори две други дами от столовете им. Викове, писъци, много размахани крайници. Всичко наоколо беше в безредие. Опиянена от виното, синята муха кацна на повърхността на бара, блъсна се, подхлъзна се, поизправи се и се скри зад една купичка с фъстъци.

Е, въпреки че не беше толкова дискретно колкото ми се бе искало, поне се създаде достатъчно хаос, за да огледам помещението набързо. Избърсах няколко от очните си фасети, с бърза крачка напуснах бара и тръгнах нагоре по близката колона. Огледах се от наблюдателната си точка високо горе.

Там, застанал в средата на стаята и разговаряйки оживено с други двама, се намираше Дженкинс.

Мухата прелетя малко по-наблизо в сенките като проверяваше нивата на защита. Никой от мъжете нямаше активни магически защити, въпреки че вонята на тамян, набила се в дрехите и кожите им, беше като на типичния работещ магьосник. Определено представляваха едно опърпано трио — подобно на Дженкинс, останалите също носеха костюми, които бяха прекалено големи и прекалено хубави за тях; обувките бяха островърхи, подплънките на раменете стърчаха нагоре. И тримата бяха около двайсетте или поне така ги прецених. Чираци, секретари: никой не излъчваше аурата на силата. Но говореха оживено; в мрака на кръчмата „Сирене чедър“ очите им проблясваха с фанатичен плам.

Кацнала на тавана, мухата изви глава, за да чуе разговора им. Не ставаше — крякането в бара заглушаваше звука им. Понесох се във въздуха и закръжах предпазливо надолу към тях, като проклинах липсата на стени наблизо. Говореше Дженкинс. Прелетях по-близо, достатъчно близо, че да помириша лака за коса на скалпа му и да видя порите на малкия му червен нос.

— … нещо е да се уверим, че сте готови за довечера. И двамата ли си избрахте?

— Бърк да. Аз не. — Говореше най-мършавият от тримата: сълзящи очи, хлътнали гърди — в сравнение с него Дженкинс изглеждаше като Атлас^[4]. Третият мъж, Бърк, беше малко по-добре: кривокрак индивид с осеяни от пърхот рамене.

Дженкинс изсумтя.

— Ами захващай се тогава. Опитай с Трисмегистус или Портър — и при двамата има богат избор.

Мършавият изблея меланхолично.

— Проблемът не е в избора, Дженкинс. Просто… с колко силно нещо да се пробвам? Не бих искал да…

— Не те е страх, нали, Уидърс? — Усмивката на Дженкинс беше язвителна, враждебна. — Палмър се страхуваше и нали знаеш какво се случи с него. Не е късно да се намери някой друг.

— Не, не, не — Уидърс почувства прилив на увереност. — Ще съм готов. Ще съм готов. Когато искаш.

— Много ли сме? — Попита Бърк. Ако Уидърс блееше като овца, гласът на Бърк беше по-волски, като на размишляващ тъпанар.

— Не — рече Дженкинс. — Знаеш, че не сме. Общо сме само седем. По един за всеки стол.

Бърк нададе приглушен, хълцащ смях. Уидърс се изкикоти в по-висока тоналност. Идеята явно ги забавляваше.

Предпазливостта на Уидърс отново изплува на повърхността.

— И си сигурен, че дотогава сме в безопасност?

— Девъро се занимава с войната, Фарар и Мандрейк с бунтовете на обикновените хора. Стават прекалено много неща, така че едва ли някой ще обърне внимание на нас. — Очите на Дженкинс блестяха. — Кой, все пак, някога ни е обръщал внимание? — Той направи пауза и те се спогледаха. После нахлупи шапката обратно на главата си. — Добре, аз ще тръгвам. Трябва да посетя още няколко човека. Не забравяйте и дяволчетата.

— А колкото до експеримента — Бърк се бе навел по-близо — Уидърс има право. Ще трябва да видим доказателство, че е бил успешен преди да… разбираш нали?

Дженкинс се изсмя.

— Ще получите доказателство. Хопкинс лично ще ви покаже, че няма странични ефекти. Но ви предупреждавам, че е невероятно впечатляващо. Като начало…

Шляп. С този необикновен звук подслушването ми внезапно приключи. В един момент си бръмчах дискретно край ухото на Дженкинс, а в следващия един навит вестник се спусна като светкавица от небесата и ме цапна откъм гърба. Беше вероломно нападение^[5]. Бях ударен във въздуха и съборен на пода със замаяна глава и шест подвити крака. Дженкинс и компания погледнаха надолу към мен с лека изненада. Нападателят ми, един мускулест барман, размаха вестника весело насреща им.

— Пипнах я — усмихна се той. — Бръмчеше точно до ухото ви, сър. Ужасно голяма, а изобщо не им е сезонът.

— Да — каза Дженкинс. — Нали? — Очите му се присвиха, без съмнение ме изучаваше през лещите си, но аз бях муха от първо до четвърто ниво, така че това не му разкри нищо. Внезапно се раздвижи и протегна крак да ме смачка. Може би малко по-пъргаво, отколкото една ранена муха би трябвало, аз отскочих и отлетях нестабилно към най-близкия прозорец.

Вече на улицата, продължих да наблюдавам вратата докато преглеждах нежната си същност. Жалка е гледката на джин, който ……….^[6] е бил повален от парче навит вестник, но това беше тъжната истина за нещата. Всичките тези превъплъщения, които ставаха повод да бъда бит, не ми се отразяваха никак добре. Мандрейк… Всичко беше дело на Мандрейк. Щеше да ми плати за това при първа възможност^[7].

Притеснявах се, че Дженкинс можеше да е заподозрял, че не съм обикновено насекомо и да е избягал, но, за мое облекчение, няколко минути по-късно той се появи на вратата и се насочи обратно към Уайтхол. Знаех, че маскировката като муха нямаше да му мине втори път, така че — пъшкайки от болка — отново станах врабче и продължих преследването.

Когато здрачът се спусна над града, магьосникът Дженкинс тръгна пеш по улиците на Централен Лондон. Имаше още три срещи. Първата беше в един хотел, недалече от площад Трафалгар. Този път не се опитах да вляза, а го гледах през прозореца как разговаря с една жена с тесни очи, облечена в старомодна рокля. После пресече Ковънт Гардън и отиде до Холборн, където влезе в един малък магазин за кафе. Отново счетох за разумно да спазвам дистанция, но виждах ясно мъжа, с когото говореше: човек на средна възраст със странно, рибешко лице. Устните му изглеждаха така, сякаш са му били дадени назаем от някоя риба треска. Както същността, така и паметта ми вече беше пълна с дупки; и все пак нещо в него ми беше леко познато… Не — отказах се. Не можех да се сетя.

Цялата тази работа беше странна. От това, което бях дочул, се готвеше някакъв заговор. Но тези хора изглеждаха странно неподходящи за опасни машинации. Никой от тях не беше силен или енергичен. Всъщност, беше вярно точно обратното. Ако човек подредеше всички магьосници в Лондон до стената на детската площадка и си избираше играчи за футбол, точно тези биха останали последни, заедно с дебелото хлапе и детето с гипса. Очевидно тяхната непригодност беше част от някаква схема, но за нищо на света не можех да разбера каква беше тя.

Накрая стигнахме до занемарено кафене в Кларкънуел и тук за пръв път забелязах лека промяна у Дженкинс. Досега беше безгрижен, рязък и небрежен в поведението си; сега, преди да влезе, той спря, сякаш за да се съвземе. Зализа назад косата си, намести вратовръзката и дори огледа пъпката на брадичката си с малко огледало, което носеше в джоба си. След това влезе в кафенето.

Това вече беше интересно. Вече нямаше да говори с равни нему или подчинени. Може би вътре го чакаше лично тайнственият господин Хопкинс. Трябваше да разбера.

Което означаваше, че трябваше да събера слабичката си врабешка енергия и отново да се променя.

Вратата на кафенето беше затворена, както и прозорците. Една малка дупка под вратата хвърляше процеп жълта светлина. С отчаяно стенание се промених и се превърнах в тънка струйка извиващ се дим, който се промъкна изморено през пукнатината.

Усетих топла миризма на кафе, цигари и пържен бекон. Върхът на дима надзърна под вратата, поизправи се и се огледа наляво и надясно. Всичко бе малко размазано — след трансформацията очите ми бяха замъглени повече отвсякога — но успях да различа как Дженкинс се настанява на една отдалечена маса. Там седеше една тъмна фигура.

Димът се плъзна през стаята, придържайки се плътно до пода, като се извиваше предпазливо около краката на столовете и обувките на клиентите. Хрумна ми една обезпокоителна мисъл; спрях под една маса и изпратих напред Импулс, за да проверя за вражеска магия^[8]. Докато чаках, погледнах събеседника на Дженкинс, но той беше обърнат с гръб към мен и не можах да го разгледам.

Импулсът се върна — отровно оранжево, изпъстрено с червени ивици. Мрачно го изгледах как избледня. Значи тук имаше магия и тя не беше слаба.

Какво да правя? Ако страхливо напуснех кафенето, това нямаше да ми помогне да науча плановете на Дженкинс, което пък беше единственият начин да си осигуря освобождаване. Освен това, ако тъмната фигура беше Хопкинс, можех да го проследя, да се върна при Мандрейк и преди утрото да съм свободен. Като цяло — независимо от рисковете — трябваше да остана.

Все пак и стените на Прага не бяха построени без опасности и усилия^[9]. С няколко тихи вълнички валмото дим се понесе между масите все по-близо и по-близо до мястото, където седеше Дженкинс. Под ръба на висящата пластмасова покривка на предпоследната маса събрах сили и внимателно надзърнах.

Сега вече виждах тъмната фигура по-ясно, въпреки че все още бе извърната от мен. Носеше тежък балтон както и широкопола шапка, която закриваше лицето.

Кожата на Дженкинс лъщеше от напрежение:

— … и Лайм пристигна от Франция тази сутрин — казваше той^[10]. — Всички са готови. Очакват момента с нетърпение.

Прочисти гърлото си без нужда. Другият не говореше. От него се излъчваше позната магическа аура. Зарових из помътения си мозък. Къде я бях виждал?

Внезапно нещо над моята маса се раздвижи. Димът се отдръпна — всичко беше наред. Покрай мен мина сервитьор, понесъл две големи чаши кафе. Сложи ги с дрънчене пред Дженкинс и другия. Подсвирквайки си нещо неопределено той се отдалечи.

Наблюдавах съседната маса. Дженкинс отпи от кафето. Не говореше.

Една ръка се протегна за втората чаша — голяма ръка; горната й част беше белязана от мрежа от тънки и светли белези.

Гледах как ръката взима чашата и я вдига внимателно от масата. Главата се извърна леко, докато се навеждаше за да отпие; видях гъстите вежди, извития нос, четината на спретнатата черна брада. И тогава, прекалено късно, усетих с вълнение, че го разпознах.

Наемникът си пиеше кафето, а аз се свих в сенките.