Джонатан Страуд
Портата на Птолемей (9)

5

Непочтителен звук показа на Мандрейк, че дяволчето от гадателския кристал се е върнало. Той остави химикалката, с която драскаше бележки за най-новите военни памфлети и се взря в полирания диск. Разкривените черти на бебето се притиснаха към повърхността на бронза сякаш отчаяно се опитваше да се освободи. Мандрейк пренебрегна гърченето му.

— Е? — попита той.

— Какво „е“? — Дяволчето изпъшка и се напъна.

— Къде е Бартимеус?

— Седи на една постройка на двадесет и шест мили югоизточно оттук във формата на дългокосо момиче. Много е хубава и т.н. Но няма да дойде.

— Какво? Тя, тоест той, отказва?

— Аха. Оох, тук вътре е ужасно тясно. Вече шест години съм вътре в този диск без дори веднъж да зърна дома. Би могъл да ме пуснеш, наистина би могъл. Служих ти с цялото си сърце и душа.

— Ти нямаш душа — рече Мандрейк. — Какво каза Бартимеус?

— Не мога да ти кажа, прекалено млад си. Но беше грубо. Чак ушите ми се покриха с ушна кал. Е, той няма да дойде доброволно и това е всичко. Изгори го и приключвай, викам аз. Не мога да разбера защо все още не си го унищожил. О, не отново в онова чекмедже! Нямаш ли никаква милост, омразно момче такова?

След като опакова диска и плътно затвори чекмеджето, Мандрейк потърка очи. Проблемът Бартимеус ставаше неудържим. Джинът бе по-слаб и своенравен отвсякога, почти безполезен като слуга. Според всички правила на логиката трябваше да го освободи, но — както винаги — тази мисъл му беше неприятна. Защо, бе трудно да се каже, понеже единствен от всичките му роби този джин никога не се отнасяше към него с нищо, което дори да наподобяваше уважение. Хулите му бяха изморителни, неизмеримо вбесяващи… а също и странно освежаващи. Мандрейк живееше в свят, където истинските емоции постоянно се спотайваха зад учтиво усмихващи се маски. Но Бартимеус не се преструваше, когато не харесваше нещо. Докато Аскобол и компания бяха умилкващи се и раболепни, то Бартимеус и сега беше точно толкова безочлив, колкото и в деня, в който го бе срещнал за първи път, много отдавна, когато беше просто дете, собственик на напълно различно име…

Умът на Мандрейк се бе зареял. Той се покашля и се съвзе. Разбира се, това беше причината. Джинът знаеше рожденото му име. Рисковано нещо за човек в неговото положение! Ако друг магьосник го призовеше и научеше това, което знаеше демона…

Той въздъхна. Мислите му се бяха отклонили от една добре отъпкана пътека към друга. Тъмнокосо момиче. Хубаво. Не беше необходимо особено усилие, за да познае маскировката на джина. Откакто Кити Джоунс беше умряла, Бартимеус използваше нейната форма, за да го дразни. При това съвсем не безуспешно. Дори и след три години появата на лицето й причиняваше на Мандрейк остър пристъп на болка. Той разтърси глава, изморен от самоукоряване. Забрави я! Тя беше предател, мъртва е, няма я.

Е, нещастният демон не беше важен. Неотложен беше въпросът за разцеплението, причинено от войната. Това и опасните нови способности, проявяващи се сред обикновеното население. Разказът на Фританг за хвърлящите яйца гаменчета беше само последното от дългата поредица тревожни събития.

От Гладстон насам магьосниците спазваха едно основно правило. Колкото по-малко обикновени хора знаеха за магията и нейните инструменти, толкова по-добре. Затова на всеки роб, от най-мършавото дяволче до най-арогантния африт, бе нареждано да избягват ненужното излагане на показ, когато изпълняваха работа на господарите си. Някои се възползваха от силата на невидимостта. Повечето се придвижваха под прикритие. И така, безчислените демони, които изпълваха улиците на столицата или бързаха над покривите, по правило оставаха незабелязани.

Но сега вече не беше така.

Всяка седмица се появяваха нови доклади за разкрити демони. Група пищящи ученици бяха забелязали дяволчета вестоносци над Уайтхол. Магьосниците докладваха, че дяволчетата били добре маскирани като гълъби — не би трябвало да са събудили подозрение. Няколко дни по-късно чиракът на един бижутер бе побягнал с налудничав поглед по Хорсфери роуд, прескочил речната стена и се хвърлил в Темза. Свидетелите твърдели, че крещял предупреждения за призраци сред тълпата. Проучването показа, че демони шпиони наистина са работили на Хорсфери роуд през онзи ден.

Ако тези обикновени хора се бяха родили със способността да виждат демоните, безредиците, които напоследък се случваха в Лондон, можеха само да се влошат… Мандрейк ядосано разтърси глава. Трябваше да отиде в библиотеката, да потърси прецедент в историята. Подобно нещо може би се беше случвало и преди… Но нямаше никакво време — настоящето бе достатъчно лошо. Миналото трябваше да почака.

На вратата се почука. Прислужникът му влезе смирено, придържайки се порядъчно далеч от пентаграмите на пода.

— Заместник-началникът на полицията е тук и иска да ви види, сър.

Челото на Мандрейк се сбърчи от изненада.

— О! Така ли? Много добре. Доведи я.

На прислужника му трябваха три минути да слезе до приемната два етажа по-долу и да се върне с посетителката, давайки по този начин достатъчно време на господин Мандрейк да измъкне едно малко джобно огледало и да се огледа много внимателно. Той приглади късата си коса там, където стърчеше на туфа. Изтупа няколко прашинки от раменете си. След като накрая остана доволен, той се потопи в книжата на бюрото си — истински пример за пламенна, добре вършена работа.

Той осъзнаваше, че подобно кипрене е смехотворно, но все пак го правеше. Винаги се чувстваше неловко, когато заместник-началникът на полицията го посещаваше.

Чу се рязко почукване. С лека, пъргава стъпка и решителни движения Джейн Фарар влезе и прекоси стаята, носейки калъф за сфера в едната си ръка. Господин Мандрейк вежливо се надигна леко, но тя му махна да седне обратно.

— Няма нужда да ми казваш каква чест е за теб, Джон. Все едно, че вече си го казал. Трябва да ти покажа нещо важно.

— Моля те… — Той посочи един кожен стол до бюрото. Тя седна, поставяйки тежко калъфа на масата и му се ухили. Мандрейк й отвърна. Усмихваха се като две котки, изправени една срещу друга над някаква ранена мишка, хитри, силни и уверени във взаимното си недоверие.

Аферата с голема преди три години бе завършила със смъртта и опозоряването на началника на полицията Хенри Дювал и оттогава министър-председателят не бе намерил достоен заместник, който да бъде назначен на негово място. Всъщност, заради нарастващото си недоверие към магьосниците около него, той бе прикачил титлата на себе си и разчиташе на заместник-началника на полицията да върши повечето работа. Джейн Фарар изпълняваше тази роля в продължение на две години. Способностите й бяха добре известни. Те й бяха позволили да оцелее след близките си отношения с господин Дювал и да си върне обратно благоразположението на господин Девъро. Сега тя и Мандрейк бяха двама от най-близките му съюзници. Поради тази причина те се държаха един с друг направо болезнено топло, но все пак старото им съперничество проблясваше под повърхността.

Мандрейк се притесняваше от нея и поради друга причина. Тя все още беше много красива: дълга, тъмна, блестяща коса, влажни зелени очи под дългите мигли. Погледите й го объркваха. Нуждаеше се от цялата увереност на своята зрялост, за да бъде на ниво при разговорите си с нея.

Мандрейк се отпусна небрежно в стола.

— Аз също имам да ти казвам нещо — рече той. — Кой започва?

— О, давай. След теб. Но побързай.

— Добре. Трябва да накараме министър-председателя да се заинтересува от тези нови способности, които някои обикновени имат. Още един от демоните ми е бил видян вчера. Отново са били деца. Няма нужда да ти казвам какви проблеми причинява това.

Елегантните вежди на госпожица Фарар се сбърчиха.

— Не — отвърна тя, — няма нужда. Тази сутрин получихме нови доклади за стачки на докери и машинисти. Организирали протестни маршове по улиците, а също и демонстрации. Не само в Лондон, но и в провинцията. Инициаторите са мъже и жени с такива необикновени възможности. Ще се наложи да ги приберем.

— Хм, ами причината, Джейн. Каква е тя?

— Ще можем да разберем след като отидат на сигурно място в Тауър. Имаме шпиони из кръчмите, които събират информация. Ще ги накажем безкомпромисно.

— Нещо друго?

— Трябва също да обсъдим последната атака в Кент, но това може да почака до Съвета.

Госпожица Фарар протегна два от нежните си пръсти и разкопча ципа на калъфа, издърпа плата назад и разкри малко кристално кълбо, синьо-бяло и идеално, със скосена долна част. Тя го бутна към средата на бюрото.

— Сега е мой ред — рече. Магьосникът леко се надигна.

— Някой от шпионите ти?

— Да. А сега внимавай, Джон — това е важно. Нали знаеш, че господин Девъро ме помоли да следя изкъсо нашите магьосници, в случай че някой се опита да последва стъпките на Дювал и Лавлейс?

Господин Мандрейк кимна. Министър-председателят се страхуваше от своите министри, от мъжете и жените, които седяха на неговата маса и пиеха от неговото вино повече, отколкото от американските бунтовници, повече, отколкото от враговете в Европа, повече, отколкото от гневните демонстрации на обикновените хора по улиците. Това си беше оправдана тревога — колегите му имаха амбиции, а това го разсейваше от другата неотложна работа.

— Какво си открила? — попита той.

— Нещо. — Тя прокара ръка по кълбото, навеждайки се напред, така че дългата й черна коса падна върху лицето. Прочиствайки гърлото си, Мандрейк също се наведе напред, наслаждавайки се (както винаги) на аромата й, на фигурата й, на взаимната им близост. Въпреки че беше опасна и лукава като котка, компанията на госпожица Фарар си имаше своето очарование.

Тя изрече няколко думи. По повърхността на кълбото пробягаха сини зрънца и се утаиха близо до дъното. Повърхността на горната част остана чиста. Формира се образ — лице от сенки. То затрепка, раздвижи се, но си остана там.

Госпожица Фарар вдигна поглед.

— Това е Йол — каза тя. — Йол наблюдаваше един младши магьосник, който събуди интереса ми. Носи името Палмър, от второ ниво, работи в Хоум Офис. Няколко пъти са пропуснали да го повишат и е доста разочарован. Вчера Палмър се обадил, че е болен и не отишъл на работа. Вместо това излязъл пеш от апартамента си и се насочил към една странноприемница близо до Уайтчапъл. Носел обикновени работни дрехи. Йол го е проследил и може да разкаже какво се е случило. Мисля, че ще те заинтересува.

Мандрейк направи уклончив жест.

— Продължавай, ако обичаш.

Джейн Фарар щракна с пръсти и проговори на кълбото.

— Покажи ми странноприемницата, със звук. Сенчестото лице се отдръпна и изчезна. В кълбото се оформи друга картина — покривни греди, варосани стени, груба дървена маса под висяща месингова лампа. Покрай мръсните прозорци от релефно стъкло се носеше дим. Гледната точка беше ниско отдолу, сякаш лежаха на пода. Отгоре минаваха развлечени жени и мъже в евтини костюми. Неясно, като от много далече, долетя смях, кашляне и звън на чаши.

На дървената маса седеше едър джентълмен на средна възраст, с леко розово лице и сиви кичури в косата. Носеше дрипаво палто и мека шапка. Очите му непрестанно шареха напред-назад, очевидно оглеждайки хората в странноприемницата.

Мандрейк се наведе по-близо и леко си пое дъх: парфюмът на Фарар бе особено силен този ден. В него сякаш имаше нар.

— Това е Палмър, така ли? — попита той. — Ъгълът ни е странен. Прекалено ниско сме.

Тя кимна.

— Йол беше мишка и стоеше край перваза на дюшемето. Искаше да е дискретен, но това се оказа скъпа грешка, нали така, Йол? — Тя погали повърхността на кълбото.

Отвътре се чу глас, хленчещ и смирен.

— Да, господарке.

— Ммм, да, това е Палмър. По принцип много елегантен човек. Ето, това е важно. Оттук, долу, е трудно да се види, но той държи халба бира в ръката си.

— Забележително — промърмори Мандрейк. — Това нали е кръчма. — Определено имаше нар… и може би съвсем малко лимон…

— Само почакай. Той се оглежда за някого.

Мандрейк огледа фигурата в кълбото. Както можеше да се очаква от един магьосник сред обикновените хора, господин Палмър не изглеждаше много спокоен. Очите му постоянно шареха. По врата и лъщящото му чело блестеше пот. На два пъти вдигна чашата, сякаш за да отпие от бирата си; на два пъти я задържа близо до устните си и бавно я остави обратно на масата извън полезрението им.

— Нервен е — рече Мандрейк.

— Да. Горкият, горкият Палмър.

Тя говореше меко, но нещо в тона й беше остро като нож. Мандрейк отново вдъхна парфюма й. Тази лека тръпчивост беше много подходяща. Разнасяше по-сладкия аромат доста приятно.

Госпожица Фарар се покашля.

— Да не би нещо да не е наред със стола ти, Мандрейк? — попита тя. — Още малко напред и ще се озовеш в скута ми.

Той бързо вдигна поглед от кълбото и едва избягна да удари челото си в нейното.

— Съжалявам, Фарар, съжалявам. — Той прочисти гърлото си и каза с дълбок глас. — От напрежението е, просто не мога да се отдръпна. Чудя се каква ли е играта на този Палмър. Изключително подозрителен тип. — Той дръпна разсеяно единия си маншет.

Госпожица Фарар го изгледа за секунда, после посочи кълбото.

— Ами, наблюдавай.

В полезрението им, от едната страна на кълбото, се появи нов човек, който носеше халба бира. Ходеше гологлав, рижавата му коса беше пригладена назад, под дългия черен дъждобран се влачеха мръсни работни ботуши и панталони. С небрежни, но целенасочени стъпки той се приближи към Палмър, който се бе отдръпнал на пейката си, за да му направи място.

Новодошлият седна. Той сложи бирата на масата и бутна очилата по-високо на малкия си нос. Господин Мандрейк замръзна.

— Чакай! — изсъска. — Този го познавам!

— Иол — нареди Фарар, — задръж сцената. Двамата мъже в кълбото тъкмо обръщаха глави, за да се поздравят. При нейната заповед образът спря.

— Така е добре — рече Фарар. — Разпознаваш ли го?

— Да. Това е Дженкинс. Клайв Дженкинс. Работеше с мен в министерството на вътрешните работи. Доколкото знам, може би все още е така. На ниво секретарка. Няма да се издигне. Виж ти. Това е интересно.

— Само почакай. — Тя щракна с пръсти. Мандрейк забеляза бледия розов лак за нокти, нежния цвят на кожата й. Образът в кълбото отново се раздвижи: главите на двамата мъже се обърнаха, кимнаха си един на друг и се извърнаха. Новодошлият, Клайв Дженкинс, сръбна от бирата си. Устните му се раздвижиха; половин секунда по-късно гласът му, кънтящ и треперещ, се чу в кълбото.

— И така, Палмър. Нещата се движат бързо и е време за решение. Трябва да знаем дали си вътре или вън от тази работа.

Господин Палмър отпи голяма глътка от чашата си. Лицето му лъщеше от пот, очите му бяха неспокойни. Той по-скоро мънкаше, отколкото говореше.

— Трябва ми още информация.

Дженкинс се изсмя и намести очилата си.

— Спокойно, отпусни се. Няма да те ухапя, Палмър. Информация ще получиш. Но първо се нуждаем от доказателство за добрите ти намерения.

Другият мъж прехапа по особен начин устните си със зъби.

— Кога изобщо съм ви давал причина да се съмнявате в мен?

— Не си. Но не си ни давал и много причини да ти вярваме. Трябва ни доказателство.

— Какво? Искаш да кажеш някаква проверка ли?

— Нещо такова. Господин Хопкинс иска лично да се увери в твоята отдаденост. Би могъл да си и от полицията. Да работиш за Девъро или за онази кучка Фарар. — Той отпи от бирата си още веднъж. — Човек никога не може да е прекалено внимателен.

Извън кълбото, в друго време и на другото място, Джон Мандрейк вдигна очи към Джейн Фарар и повдигна вежда. Тя се усмихна лениво, оголвайки остър кучешки зъб.

— Хопкинс… — започна той. — Мислиш ли, че е същият…

— Ученият, който е показал на Дювал как да управлява големите — рече Фарар. — Липсващата брънка от последната конспирация. Да, мисля, че става въпрос за него. Но слушай.

Господин Палмър тъкмо протестираше със зачервено лице, беше изпаднал в истерия и наскърбено укоряваше другия. Клайв Дженкинс не казваше нищо. Най-накрая тирадата на Палмър свърши и той се отпусна като спукан балон.

— Е, какво искате да направя? — каза той. — Предупреждавам те, Дженкинс, дано не се опитваш да ме накиснеш…

Той вдигна чашата да се подкрепи. При това движение Дженкинс сякаш трепна; закърпеният му лакът бутна ръката на другия. Халбата се разтресе, по масата се разля бира. Палмър леко се разгневи.

— Ах, ти, непохватен глупак…

Дженкинс не се опита да се извини.

— Ако правиш това, което се иска — рече, — ще жънеш плодовете на успеха заедно с мен и останалите. Ти ще се срещнеш с него… тук.

— Кога?

— Някога. Това е всичко. Сега ще тръгвам.

Без да говори повече, слабият, рижав мъж се измъкна иззад грубата маса и изчезна от поглед. Господин Палмър остана седнал още няколко минути с безизразно и отчаяно лице. После и той тръгна.

Госпожица Фарар щракна с пръсти. Образът избледня. Лицето от сенки неохотно се завърна отдалеч. Фарар се облегна на стола си.

— Не е необходимо да казвам — рече тя, — че Иол ни провали. От гледната си точка на мишка той не можеше да вижда повърхността на масата. Той не се сети, че Дженкинс е разлял бирата нарочно, нито пък, че е написал часа и мястото на срещата в течността на масата. Е, Йол следеше Палмър през останалата част от деня, но не видя нищо. Същата нощ ми докладва. През това време Палмър напуснал апартамента си и не се върнал. Очевидно е отишъл да спази уговорката си с тайнствения Хопкинс.

Джон Мандрейк енергично потропа с пръсти.

— Ще трябва да разпитаме господин Палмър, когато се върне.

— В това е проблемът. Призори тази сутрин инженери, работещи в завода за канализационни материали „Родърхайд“ видели, че нещо лежи на едно бунище. Първо помислили, че е купчина парцали.

Мандрейк се поколеба.

— Не…

— Опасявам се, че е така. Било е тялото на господин Палмър. Бил е прободен в сърцето.

— О! — каза Мандрейк. — Това е много странно.

— Така е, наистина. Но също е и обещаващо. — Джейн Фарар прокара ръка над кълбото. То потъмня, стана студено, тъмносиньо. — Това означава, че този твой Клайв Дженкинс — и онзи Хопкинс — планират нещо голямо. Достатъчно голямо, че да се замесят в едно непотребно убийство. А ние го разследваме. — Очите й блестяха от вълнение. Дългата й черна коса беше леко разрошена. Няколко кичура падаха над веждата й. Лицето й бе почервеняло и дишаше учестено.

Мандрейк леко намести яката си.

— Защо казваш това на мен и то извън Съвета?

— Защото ти вярвам, Джон. И не вярвам на никого от другите. — Тя отмахна кичурите от окото си. — И Уитуел, и Мортенсен заговорничат против нас. Знаеш го. В Съвета нямаме никакви приятели, с изключение на министър-председателя. Ако успеем лично да изхвърлим тези предатели, позициите ни ще бъдат забележително по-силни.

Той кимна.

— Вярно е. Добре, ясно е какво трябва да направим. Да изпратим демон да следи Клайв Дженкинс и да видим дали той ще ни отведе до истината.

Госпожица Фарар закопча обратно ципа на калъфа и стана.

— Ще оставя това на теб, ако може. Йол е безнадежден, а всичките ми други демони са по задачи. На този етап става дума само за наблюдение. Няма да ти е необходимо нищо силно. Или пък всичките ти джинове са заети?

Мандрейк погледна към празните пентаграми.

— Не, не — рече той бавно — сигурен съм, че ще намеря някой.