Джонатан Страуд
Портата на Птолемей (26)

21

През прозореца на лимузината Натаниел гледаше нощта, светлините, къщите и хората. Но те отминаваха като някакво петно, една маса от цветове и движение, която постоянно се променяше, подмамваше и все пак не означаваше нищо. Известно време остави погледът му да се рее из променящите се форми, после — когато колата намали на един завой — той погледна стъклото и отражението в него. Отново видя себе си.

Гледката не беше никак обнадеждаваща. Лицето му бе набраздено от умора, косата му беше мокра, яката висеше отпуснато. Но в очите му все още гореше искра.

По-рано през деня не беше така. Последните неприятни случки — унижението в Ричмънд, застрашаването на кариерата му и разкритието за предателството на Бартимеус в миналото — го бяха засегнали дълбоко. Внимателно изградената му личност на Джон Мандрейк, министър на информацията и небрежно уверен член на Съвета, бе започнала да се пропуква. Но най-вече фактът, че госпожа Лутиен го бе отблъснала тази сутрин, бе нанесъл решителния удар. Само за няколко минути, чрез постоянното си презрение, тя бе разбила бронята на статуса му и бе оголила момчето под нея. Шокът бе прекалено силен за Натаниел. Със загубата на самоуважението му дойде хаосът. Беше прекарал останалата част от деня заключен в стаята си, като ту беснееше, ту потъваше в спокойна тишина.

Но две неща се бяха комбинирали и го издърпаха обратно, възпряха го да не се удави в самосъжаление. Първо, от практична гледна точка, закъснелият доклад на Бартимеус му даде спасителната сламка. Новината за местонахождението на Хопкинс предложи на Натаниел един последен шанс да действа преди процеса на следващия ден. Чрез залавянето на предателя можеше да изиграе Фарар, Мортенсен и останалите си врагове. Девъро щеше да забрави гнева си и щеше да възстанови престижната позиция на Натаниел.

Успехът не беше гарантиран, но той бе уверен в силата на джиновете, които изпрати в хотела. Чувстваше се по-жив дори само от този факт. По гърба му пробяга топло усещане, от което потрепери, докато седеше в колата. Най-после отново бе решителен, залагаше на едро, отхвърляше мудността от последните няколко години. Почувства се почти както когато беше дете — развълнуван от дързостта на действията си. В миналото това му се случваше често, преди политиката и необходимостта да играе незначителния образ на Джон Мандрейк да го притиснат.

А той вече не искаше да играе тази роля. Вярно, че ако съдбата беше милостива, той първо щеше да си осигури политическото оцеляване. Но отдавна бе изморен от останалите министри и му се повдигаше от моралната им поквара, от жаждата им за самосъхранение. Трябваше чак днес, чрез презрението в очите на госпожа Лутиен и Кити Джоунс, да разбере, че му се повдига. Е, той нямаше отново да потъне в установения ред на Съвета! Бяха необходими решителни действия, за да се спаси страната от лошото им ръководство. Той надникна през прозореца към размазаните очертания на хората по улиците. Гражданите имаха нужда да бъдат напътствани, имаха нужда от нов водач. Някой, който щеше да им осигури малко спокойствие и сигурност. Замисли се за безполезно лежащия в трезорите на Уайтхол Жезъл на Гладстон.

Не че трябваше да използва сила, разбира се, или поне не спрямо обикновените. Кити Джоунс бе права за това. Той погледна към мястото до него, съвсем наблизо, където седеше момичето и се взираше навън в нощта със забележително спокойствие.

Тя беше втората причина за възвръщането на енергията му, за повторното пламване на искрата в него и той бе много доволен, че я беше открил. Косата й беше по-къса отколкото я помнеше, но езикът й бе остър както винаги. При спора им пред странноприемницата, тя бе отрязала преструвките му като с нож, засрамвайки го постоянно чрез пламенната си увереност. И все пак — и това беше най-странното — той откри, че много иска да продължат да разговарят.

Съвсем не заради предположението, че тя знаеше повече за ранната кариера на Бартимеус, отколкото той смяташе за възможно. Натаниел се навъси. Това наистина беше много странно… Но то можеше да се проучи на спокойствие след пиесата и след като — с малко късмет — джиновете му се завърнеха триумфално. Самият Бартимеус можеше да хвърли известна светлина по въпроса. Какво щеше да прави с нея наистина не знаеше.

Гласът на шофьора прекъсна унеса на Натаниел.

— Почти стигнахме театъра, сър.

— Добре. Колко време отне?

— Дванайсет минути, сър. Трябваше да мина по обиколния път. Центърът на града все още е барикадиран. Има демонстрации в парковете и много полиция.

— Е, ако имаме късмет, ще изпуснем началото на представлението.

Кити Джоунс проговори за пръв път по време на пътуването. Както и преди, той бе впечатлен от спокойствието й.

— И каква е тази пиеса, която трябва да изтърпя?

Натаниел въздъхна.

— Една премиера на Мейкпийс.

— Нали не е онзи, който е писал Лебедите на Арабия?

— Опасявам се, че е точно той. Министър-председателят е негов почитател, затова всички магьосници в правителството, от Съвета надолу до всички трети секретари, трябва да присъстват на шоуто под страх от пълното му неодобрение. Това е от първостепенна важност.

Тя се намръщи.

— И това при положение, че има война, а хората се бунтуват по улиците ли?

— Дори и при това положение. И аз си имам жизненоважна работа тази вечер, но трябва да я отложа, докато не падне завесата. Само мога да се надявам, че има много антракти. — Усети гадателското си стъкло в палтото. Между действията щеше да провери напредъка на джиновете.

Навлязоха по Шафтсбери авеню — една крива улица, претрупана с ресторанти, барове и театри, много от тях построени наскоро от най-добри материали, като част от мерките на правителството за премахване на бедняшките квартали. Сияещи неонови светлини, едно ново изобретение от Япония, изписваха имената на всяко заведение в розово, жълто, бледомораво, алено. По улиците, придружени от нощната полиция, се смесваха тълпи от нисши магьосници и обикновени граждани от висшата класа. Натаниел се огледа за признаци на обществени безредици, но тълпата изглеждаше спокойна.

Лимузината намали и спря на едно отделено с въжета място под златист навес. Зад барикадите стояха полицаи и магьосници от сигурността в черни палта. Под тях бяха коленичили няколко фотографи с фотоапарати върху триножници. Предната част на театъра бе ярко осветена; от улицата до отворените му врати се простираше изискан червен килим.

На килима стоеше нисък, закръглен джентълмен и трескаво размахваше ръце. Със спирането на колата Куентин Мейкпийс подскочи напред и отвори рязко най-близката врата.

— Мандрейк! Най-после си тук! Нямаме и секунда за губене.

— Съжалявам, Куентин. Проблеми по улиците… — Откакто бе станал свидетел на отвратителния експеримент на драматурга с обикновения, Натаниел изобщо не го харесваше. Мъжът беше като заразна болест и трябваше да бъде премахнат. Но всяко нещо с времето си.

— Знам, знам. Хайде, излизайте! След три минути трябва да съм на сцената! Вратите на залата са затворени, но аз съм ви подготвил място в личната ми ложа. Да, да — и за твоята приятелка. Тя е далеч по-красива от мен и теб, ще можем да се наслаждаваме на блясъка й! Хайде, бързо! Остават по-малко от две минути!

С множество ръчкания, дърпания и други движения, господин Мейкпийс извлече Натаниел и Кити от колата и ги поведе по килима към вратите на театъра. Силната светлина във фоайето ги накара да замижат. Не се възползваха от възглавничките и пенливото вино, предлагано им от кланящи се прислужници. Стените бяха покрити с плакати, рекламиращи пиесата: повечето изобразяваха Куентин Мейкпийс, усмихнат, намигащ или замислен, показан от различни ъгли. Самият той спря при едно тясно стълбище.

— Там горе! В личната ми ложа. Скоро ще дойда при вас. Пожелайте ми късмет! После тръгна, като една малка вихрушка от намазана с гел коса, блестящи зъби и светнали, искрящи очи.

Натаниел и Кити се качиха по стълбите. Горе имаше спусната завеса. Дръпнаха я настрани и се вмъкнаха в малко пространство, окичено със сатенени драперии. Три богато украсени стола бяха обърнати към нисък парапет. Долу, в ниското, се виждаше сцената, наполовина скрита зад дебели завеси, мястото на оркестъра и истинско море от столове, пълно с дребни, движещи се глави. Осветлението беше приглушено. Тълпата мърмореше като вятър в гора, а в дъното оркестърът издаваше нехармонични звуци.

Те седнаха — Кити на най-далечния стол, а Натаниел до нея. Той се наведе и прошепна в ухото й:

— Това е голяма чест за вас, госпожице Джоунс. Несъмнено вие сте единствената обикновена гражданка тук. Виждате ли ложата насреща? Онзи човек, който се навежда напред с непохватното нетърпение на ученик? Това е нашият министър-председател. До него седи господин Мортенсен, обичният ни министър на войната. Онзи с шкембето е Колинс, от Хоум Офис. В ложата отдолу седи Шолто Пин, прочутият търговец, онзи — с навъсеното лице. Вляво, прозяваща се като котка, е Уитуел, шефът на сигурността. Госпожица Фарар, от полицията, е в другата ложа…

Той спря. Сякаш усетила погледа му, Джейн Фарар бе насочила поглед към него над огромната, тъмна бездна. Натаниел я поздрави иронично, като махна леко с ръка. Чувството на вълнение от безразсъдството му се бе засилило през изминалите минути. Ако всичко вървеше добре, Аскобол и другите скоро щяха да заловят Хопкинс. Щеше да види как скъпата госпожица Фарар ще се справи с това утре. С известно маниерничене той отново наведе глава към Кити Джоунс.

— Колко жалко, че Съпротивата вече я няма — прошепна той. — Една добре насочена бомба тук би обезглавила правителството.

Беше вярно. Партерът долу бе претъпкан с всички второстепенни министри, техните съпруги, помощници, заместници и специални съветници. Наблюдаваше безспирното въртене на глави и как всеки човек сравняваше мястото си с това на съперниците си. Видя проблясъците на бинокли, чу шумоленето на опаковки от бонбони, усети вълнението, което излъчваше тълпата. На второ и трето ниво се виждаха множество малки дяволчета, които подскачаха и се въртяха на раменете на господарите си, трескаво издуваха гърди и бицепси до невероятни размери и си разменяха обиди със своите съседи.

Звуците от оркестъра замряха. Изпищя цигулка, а след това всичко затихна.

Светлините в залата изгаснаха. Прожектор освети завесите в средата на сцената.

Тишина.

Забиха барабани, възторжени звуци се разнесоха откъм страната на тромпетите. Завесите трепнаха и се отдръпнаха встрани.

Отпред излезе Мейкпийс, великолепно пременен в редингот от зелено кадифе. Той разпери ръце като майка към децата си и прие аплодисментите на публиката. Последваха два поклона към балконите и един към партера. Той вдигна ръце.

— Дами и господа, много сте мили, много сте мили. Моля ви! — Приветствията замряха. — Благодаря ви. Преди да започне шоуто, едно специално обявление. За мен е привилегия — не, за мен е чест — да представя последната си творба пред такава забележителна публика. Виждам, че тук са всички велики мъже и жени, в пълен състав, водени от прекрасния господар на добрия вкус, господин Рупърт Девъро. Разумно направи пауза за ентусиазираните приветствия.

— Точно така. И точно заради привързаността, която всички ние изпитваме към скъпия Рупърт, аз написах От Уопинг до Уестминстър, един малък скеч, базиран на вдъхновяващия му живот. Както ще видите в описанията на програмите си, единствено сцената в спалнята на монахините е измислена. Всички останали чудеса, усещания, изненади и хора са твърдо базирани на фактите. Надявам се да научите нещо и да се забавлявате! — Последва лек поклон и широка усмивка.

— Както обикновено на моите представления, искам да ви помоля да не снимате със светкавици. Това може да обърка актьорите. Освен това, няколко от специалните ефекти, използвани на сцената днес, са с магически произход и ще бъдат създадени от няколко благоразположени демона. Тези илюзии ще изглеждат изключително приятно, ако гледате без контактните си лещи. Едва ли има нещо, което повече да развали насладата от една брачна церемония от гледката на две дяволчета със закръглени кореми, които пускат фойерверки. — Смях. — Благодаря. Мога ли да ви помоля да освободите всички лични демони по време на шоуто, за да не се окажат разсейващи. Насладете се на вечерта. Нека тя остане незабравима!

Стъпка назад. Шумоленето на завесата. Прожекторът изгасна. Цялата аудитория се раздвижи, чуха се леки щраквания — звуците от кутийки за лещи, които се изваждаха от чанти и джобове на сака, отваряха се, контактните лещи се поставяха в тях и после отново се затваряха. Магьосниците произнасяха стегнати команди: дяволчетата блещукаха, смаляваха се и изчезваха.

Махайки лещите си, Натаниел погледна Кити Джоунс, която седеше невъзмутимо и гледаше сцената. Тя не изглеждаше така, сякаш щеше да присъства на нещо глупаво. Все пак той знаеше, че поема риск. Фританг бе освободен, а всичките му останали действащи демони бяха пратени да преследват Хопкинс. Нямаше никакви прислужници под ръка. Ами ако тя си върнеше предишните настроения?

Прозвучаха барабани и множество цигулки в мрака долу. В далечината завиха рогове: военни фанфари, които скоро се превърнаха в оживена музика. Завесите се дръпнаха, разкривайки едно красиво изрисувано изображение на лондонска улица отпреди четиридесет години. Високи градски къщи, сергии, чисто синьо небе, на заден план статуята на Нелсън, пухкави гълъби, вързани с тънки въжета, се носеха напред-назад. Върволици от момчета бутаха колички от двете страни на сцената; като се срещнаха по средата, те си размениха високи поздрави на кокни^[1] и започнаха да се пляскат по хълбоците в такт с музиката в залата. Със свито сърце, Натаниел разбра, че първата песен вече бе започнала. Той се облегна в стола си, мислейки отчаяно за гадателското стъкло в джоба си. Дали не можеше просто да се изниже и да провери какво ставаше…

— Не е лошо началото, а, Джон? — Сякаш изскочил от някаква скрита врата, до него стоеше господин Мейкпийс, настаняваше се на мястото си и бършеше потта от челото си. — Добро номерче. Възхитително начало на сцената. — Той се изсмя сподавено. — Господин Девъро вече е завладян. Виж само как се смее и пляска с ръце!

Натаниел надникна в тъмнината.

— Имаш по-добро зрение от мен. Не мога да го различа.

— Това е, защото си си свалил контактните лещи, като едно добро, послушно момченце. Сложи ги обратно и погледни.

— Ама…

— Сложи ги отново, момчето ми. Тук, в моята ложа важат различни правила. Свободен си от всеобщите указания.

— Ами илюзиите?

— О, ще видиш достатъчно, за да се забавляваш. Повярвай ми. — Мейкпийс се засмя сърдечно.

Този човек беше капризен глупак! Едновременно раздразнен и смаян, Натаниел върна лещите на очите си. Като виждаше на второ и трето ниво, той веднага проникна през мрака в залата и различи магьосниците в далечния край. Както беше казал Мейкпийс, Девъро проточваше врат напред, с очи приковани към сцената; главата му кимаше в такт с музиката. Останалите магьосници, в най-различни пози на униние и ужас, се бяха предали на неизбежното.

На сцената момчетата с количките отскочиха встрани, правейки място за появата на младия бъдещ министър-председател. Бледият, слаб младеж, когото Натаниел бе срещнал в Ричмънд, се измъкна от единия край на сцената. Носеше училищна жилетка, риза с вратовръзка и къси панталони, от които изскачаха смущаващо дългите му космати крака. Страните му бяха силно начервени, за да му придадат детска жизненост, но движенията му бяха странно отпуснати. Дотътри се, спря до една картонена пощенска кутия и подхвана трескава реч. В тъмното до Натаниел Мейкпийс изцъка неодобрително.

— Боби се оказа такъв провал — въздъхна той. — По време на репетициите разви ужасна кашлица и стана доста блед. Мисля, че има туберкулоза. Наложи се да му дам голяма чаша силно бренди, за да го държи във форма.

Натаниел кимна.

— Мислиш ли, че има достатъчно енергия да преживее вечерта?

— Така мисля. Творбата не е дълга. Кажи ми, как се харесва шоуто на госпожица Джоунс?

Под прикритието на полумрака очите на Натаниел се стрелнаха към момичето, седящо до него. Различи елегантния й профил и приятния блясък на косата й. Лицето й бе изкривено в гримаса на безкрайно отегчение. Пряко волята му, изражението й го накара да се усмихне. Той…

Усмивката замръзна и изчезна. След малко отново се наведе към Мейкпийс.

— Кажи ми, Куентин — рече той, — откъде точно знаеш, че тази млада дама е госпожица Джоунс?

Той го погледна — малките очички на Мейкпийс блестяха в мрака.

— Аз знам много неща, момчето ми. Но тихо! Тихо сега! Стигнахме до кулминацията на представлението!

Натаниел трепна, намръщи се.

— Вече? Това е възхи… забележително бързо.

— Трябваше да се бърза заради неразположението на Боби. Щеше направо да унищожи главния монолог, не му стига въздухът. Но — сега тихо. С лещите ли си? Хубаво. Гледай тогава.

Очите на Натаниел се обърнаха към сцената, където не видя нищо вълнуващо. Оркестърът отново бе засвирил. Подпрян на пощенската кутия, младежът се опитваше да пее соло, носовият му вой периодически беше прекъсван от суха кашлица. С изключение на него сцената беше празна; една или две от предните части на къщите се полюшваха от някакво течение, идващо отстрани на сцената. Мандрейк напразно гледаше за някакви признаци на кулминационна магическа илюзия. Нищо — нито на второ, нито на трето ниво. Какво искаше да каже Мейкпийс?

Вълна от движение привлече погледа му на второ ниво — не откъм сцената, а далече, в самото дъно на театъра, при най-задните места. В този миг Мейкпийс го сръга с лакът и посочи. Натаниел погледна, после се втренчи с широко отворени от смайване очи. Сред най-тъмните сенки едва успя да различи трите изхода, водещи към фоайето и през тези три врати с пълзене влизаха множество дребни демони. Повечето бяха дяволчета (едно или две — малко по-големи, с екстравагантни гребени или перушина, вероятно бяха някакви фолиоти), но всичките бяха малки и много тихи. Краката и копитата им, ноктите и крайниците им, пипалата и хоботите им минаваха по килима на театъра без никакъв звук, очите и зъбите им блестяха като стъкло. Сръчните им ръце държаха намотани въжета и плат. Притежателите на ръцете подскачаха и рипаха, тичаха и се прескачаха, устремени с бърза скорост към последния ред на партера. Първите скочиха на седалките и без забавяне нападнаха хората, седящи там — по две или три дяволчета на всеки. Парцалите бяха натъпкани в устите им, ръцете им бяха сграбчени и завързвани с въже; главите им бяха извити назад и очите им бяха завързани. Само за секунди магьосниците от този ред бяха пленени. Междувременно вълната от дяволчета се втурна напред, скачайки към следващия ред, после към следващия. През вратата, като безкраен поток, продължаваха да прииждат подкрепления. Яростната атака бе толкова внезапна, че по-голямата част от публиката бе вързана без да издаде нито един звук. Няколко души успяха да изпискат за кратко, само за да бъдат заглушени от пищенето на цигулките, от рева и воя на кларинетите и виолончелата. Демоните продължаваха да напредват като помитаща черна вълна. Проблясваха рога, искряха очи, а магьосниците пред тях гледаха втренчено сцената.

Натаниел носеше лещите си: през тях мракът в залата се променяше — той виждаше всичко. Опита се да скочи на крака, но във врата му опря студена стомана. Чу настойчивия шепот на Мейкпийс:

— Не прави нищо глупаво, момчето ми. Свидетел си на най-прекрасния ми миг! Не е ли това най-висше изкуство? Седни, отпусни се, наслади се! Ако мръднеш и на сантиметър, главата ти ще отскочи в партера.

Повече от половината зала бе пленена, а дяволчетата все така продължаваха да прииждат. Очите на Натаниел се насочиха към ложите насреща. Старшите магьосници бяха махнали лещите си, но и те се намираха в същото положение като него. Ако можеха да видят какво става, сигурно щяха да действат… Челюстта му увисна от ужас. Във всяка ложа по четири или пет демона, много по-големи от онези долу, големи фолиоти и джинове със слаби, бели тела от мускули и сухожилия, се бяха вмъкнали през завесите зад гърбовете на магьосниците. Прокрадваха се зад най-големите хора на Империята. Девъро се смееше и размахваше ръце в такт с музиката, Мортенсен и Колинс седяха отпуснато, със скръстени ръце и кимаха с глави от местата си; Уитуел си гледаше часовника; госпожа Малбинди драскаше работни бележки в една папка. Демоните продължаваха да се прокрадват зад тях, с въжета, вдигнати в ноктите им. Тихомълком наместваха парцалите за уста и мрежите, докато не застанаха неподвижно, като ред извисяващи се надгробни плочи зад гърбовете им. После, като по обща беззвучна команда, те скочиха отгоре им.

Госпожа Малбинди успя да нададе писък, който хармонично се сля с воя на цигулките. Госпожа Уитуел, гърчеща се в нечии кокалести ръце, успя да възпламени Инферно с пръстите си. То трая само секунда, после устата й бе затворена, тя бе овързана и командата й бе прекъсната. Пламъкът се сви и изгасна, а тя притихна в огромната мрежа.

Господин Мортенсен се бори мъжки в ръцете на три дебели фолиота. Мандрейк го чу как вика демона си въпреки шума на оркестъра. Но както и останалата част от публиката, той покорно бе освободил роба си и призивът остана напразен. До него, господин Колинс падна без звук.

Песента свърши. Господин Девъро, министър-председателят на Великобритания и Империята, стана на крака. Очите му лъщяха от сълзи и той трескаво аплодира финала. Зад него в ложата, трима от личните му бодигардове бяха пленени и заклани. Той дръпна розата от ревера си и я хвърли долу към младежа на сцената. Един демон пристъпи към него; Девъро не го усети — той викаше за бис. Младежът на сцената спря, вдигна розата и с внезапен прилив на енергия я размаха към официалната ложа. В този момент съществото, надвиснало над рамото на министър-председател излезе от сянката. Младежът изквича, люшна се на краката си и припадна. Рухна и се заби в гърлото на тубата. Девъро отстъпи стреснато назад и се сблъска с демона. Извърна се и изхленчи веднъж. Черните крила го обгърнаха.

За Натаниел всичко това се случи за секунда. Долу в ниското вълната от дяволчета бе стигнала до предните места на партера. Всяка човешка глава бе вързана и със запушена уста. На всяко рамо подскачаше триумфиращ демон.

Паникьосаният му поглед се отправи към ложата на Фарар. На нейното място седеше ухилен демон, а на рамото му имаше някакъв гърчещ се вързоп. Отвърна очи и съзря единствения магьосник, който оказваше някаква истинска съпротива.

Господин Шолто Пин, седнал в ложата си, не си беше махнал лещите по простата причина, че не носеше такива. Той беше пренебрегнал разпореждането на Мейкпийс и бе задържал монокъла си здраво фиксиран на лявото си око. От време на време го махаше и го лъскаше с носната си кърпичка. Точно когато бе зает с това, вълната от дяволчета нахлу в партера. Все пак той върна монокъла навреме на окото си, за да ги види по средата на действията им.

Той изрече клетва, хвана бастуна си и се обърна. Видя три големи сенки, промъкващи се в ложата му. Без предисловие, Шолто вдигна бастуна си и изстреля плазма. Едната сянка изскимтя и се разпадна на прах. Останалите се хвърлиха настрани — едната към тавана, другата се притисна към пода. Бастунът отново стреля: сянката на тавана бе уцелена от рикошет и осакатена. Хленчеща, тя падна и се просна на един стол. Но сянката от пода скочи напред. Тя сграбчи бастуна на възрастния човек и, използвайки я като сопа, го просна на пода.

От насрещната ложа Мейкпийс наблюдаваше това неодобрително намръщен.

— Винаги е така — рече замислено. — Никоя творба на изкуството не може да е напълно съвършена — винаги има някакъв недостатък. Все пак, като изключим Пин, мисля, че можем да считаме това за добре свършена работа.

Придържайки ножа притиснат към гърлото на Натаниел, драматургът стана от стола си и пристъпи напред, за да може по-добре да огледа сцената. Адски внимателно Натаниел извърна глава на сантиметър; очите му срещнаха тези на Кити. Понеже не носеше лещи, момичето стана свидетел едва на края, когато плазмите на Пин избухнаха в мрака и, един по един, победилите демони станаха видими на първо ниво. С широко отворени очи тя погледна Натаниел и най-после видя Мейкпийс и ножа. Лицето й изразяваше объркване, съмнение, недоверие. Натаниел задържа погледа й — устата му се движеше трескаво, оформяйки безмълвни молби. Веждите му се опитаха да изпишат сложни просби. Ако можеше ножът да бъде отблъснат само за миг, щеше да скочи върху Мейкпийс и да го изтръгне от ръцете му. Бързо — само ако успееше тя да действа сега, докато лудият бе разсеян…

Кити извърна очи към Мейкпийс, после отново към Натаниел. Веждите й се смръщиха. По лицето на Натаниел се стичаше пот. Нямаше да стане. Тя нямаше да му помогне. И защо да го прави? Тя го презираше.

Мейкпийс се бе облегнал на парапета и избухваше в сподавени пристъпи на смях при вида на униженията долу. При всеки гърч ножът се притискаше все по-силно в гърлото на Натаниел.

Тогава Натаниел видя как Кити едва кимна. Видя как се напрегна, готвеше се да скочи. Той облиза устни и се приготви…

Кити Джоунс скочи напред. Моментално една светкавица от зелена енергия се разби в нея, отхвърляйки я силно назад към парапета, който изпука и се счупи от удара. По тялото й заигра яркозелен огън. Крайниците й се тресяха, косата димеше. Огънят изгасна. Кити се преви, главата и ръката й останаха да висят през парапета над залата. Очите й бяха наполовина отворени, невиждащи.

От лявата ръка на господин Мейкпийс се издигаха и димяха зелени пламъци, но другата продължаваше да държи ножа на гърлото на Натаниел. Очите му се бяха свили до размера на стафиди, зъбите му бяха оголени.

— Глупаво момиче — рече той. Направи жест с ножа и поряза кожата на брадичката на Натаниел. Потече кръв. — Стани.

Натаниел стана безмълвно. Командата бе повторена сто пъти в залата. С много шум, пленниците станаха на крака — с превръзки на очите, овързани и безпомощни, подтиквани с шамари и щипане от дяволчетата. На няколко места, където преживяването бе дошло в повече и жертвите бяха в безсъзнание, един или няколко демона се заеха да вдигнат телата. Горе, в ложите, където джиновете се занимаваха с висшите магьосници, нищо не бе оставено на случайността. Всички бяха обвити в дебели, черни мрежи и овързани като наденици.

Натаниел си възвърна гласа.

— Ти съсипа всички ни.

Лицето на Куентин Мейкпийс се разтегна в широка усмивка.

— Едва ли, Джон. Стоим на прага на нова ера! Но завесата вече се спусна и аз трябва да отида при хората, които направляваха действието. Ето някой, който ще се погрижи да запазиш благоразумие, докато сме разделени. — Той кимна към дъното на ложата. Завесата се раздвижи. Оттам пристъпи висока фигура в черно наметало. Присъствието на наемника изпълни помещението.

— Мисля, че се познавате добре — каза господин Мейкпийс, прибирайки ножа под сакото на редингота. — Без съмнение имате много да си говорите. Джон, няма да те унижавам със заплахи, но ще ти дам един съвет. — Той се обърна от стълбите. — Не избирай да умреш като бедната, млада Кити — все още имам да ти показвам много неща.

Тръгна си. Натаниел стоеше взрян в тялото на пода. Долу, сред ужасната тишина, нарушавана само от звуците от стъпки и цвърченето на демоните, британското правителство бе изнесено набързо.