Джонатан Страуд
Портата на Птолемей (10)

6

Отговорете ми на един въпрос. Проваляте мисия, тормозите пратеник и категорично отказвате да се върнете. После сядате и чакате отговор от магьосника, а нищо не се случва. Часове наред. Няма призоваване, няма опит за наказание, нищо.

Що за господар е това?

Ако има нещо, което наистина ме дразни, това е да ме пренебрегват. Мога да понеса грубото отношение, обидите също. Те поне показват, че си предизвикал някаква реакция. Но просто да те оставят да се разлагаш сякаш не си по-добър от онова евтино дяволче в гадателското стъкло… това ме дразни повече от допустимото.

Денят бе наполовина отминал, когато усетих първото дръпване в същността ми: твърдо, настойчиво, като острие на бръснач, който преминава през тялото ми. Най-после призоваването! Добре — време беше да си ходя! Нямаше да показвам някаква страховита неохота или да се дърпам. Станах от натрошения комин, протегнах се, махнах Прикритието от себе си, изплаших едно минаващо куче, грубо вдигнах шум на една възрастна дама в близката градина и метнах комина колкото можах по-далеч на улицата^[1].

Не се мотах повече. Все още бях Бартимеус от Урук, Ал-Ариш и Александрия. Този път бях сериозен.

Позволих на призоваването да издърпа същността ми нагоре и надалеч. Улицата бързо се превърна в бъркотия от светлини и цветни ленти. Секунда по-късно те се съединиха и образуваха една типична зала за призоваване: луминесцентни лампи на тавана, множество пентаграми на пода. И министърът на информацията, както обикновено. Позволих на тялото си да се превърне в образа на Кити Джоунс. Беше по-просто, отколкото да се мъча да измислям нещо друго.

Така. Проклетият Мандрейк: къде беше той?

Ето го! Седеше зад бюрото, с химикалка в ръка, взрян в купчина документи пред себе си. Дори не поглеждаше към мен! Прочистих гърлото си, сложих нежните си ръце на хълбоците и се приготвих да говоря…

— Бартимеус! — Нежен глас. Прекалено нисък, за да е на Мандрейк. Обърнах се и видях крехка млада жена със сиво-кестенява коса, седнала зад бюро в съседната пентаграма. Беше Пайпър, асистентката на моя господар и днес се опитваше да бъде строга. Челото й бе сбърчено в нещо, наподобяващо намръщване. Пръстите на ръцете й бяха строго преплетени. Изгледа ме като ядосана учителка в детската градина.

— Къде беше, Бартимеус? — започна тя. — Трябваше да се върнеш тази сутрин, както ти беше казано. Господин Мандрейк трябваше да се напрегне, за да те върне, точно когато е толкова отчайващо зает. Нали разбираш, че това не е никак добре? Поведението ти става наистина адски изморяващо.

Изобщо не бях подготвен за това. Окопитих се.

— Изморяващо ли? — извиках. — Изморяващо значи? Забравила ли си с кого говориш? Това тук е Бартимеус — Сакр ал-Джини, Н’горсо Могъщия, строител на стени, разрушител на империи. Имам двадесет имена на точно толкова езици, а геройствата ми отекват при всяка от сричките им! Не се опитвай да ме унижаваш, жено! Ако искаш да живееш, съветвам те да си вдигаш полите и да се махаш с възможно най-висока скорост. Възнамерявам да разговарям с господин Мандрейк насаме.

Тя изцъка с език.

— Днес си просто невъзможен, Бартимеус. Мисля, че би трябвало да си по-наясно с нещата. И така, имаме една малка задачка за теб…

— Какво? Чакай малко! — Направих половин крачка напред. От очите ми изскочиха искри, а по кожата ми затрептя огнено жълтеникавочервено сияние. — Първо ще си изясня нещата с Мандрейк!

— Опасявам се, че в момента министърът е неразположен.

— Неразположен ли? Глупости! Виждам го ей там!

— Зает е да работи по днешните информационни памфлети. Има си краен срок.

— Е, може да остави съчиняването на лъжи за няколко минути^[2]. Искам да поговорим.

Госпожица Пайпър сбърчи нос.

— Не можеш да му кажеш нищо, което да си струва. Сега, ако обичаш, се заеми с мисията си.

Обърнах й гръб и повиках фигурата на бюрото.

— Ало, Мандрейк! — Никакъв отговор. Опитах пак, само че по-високо. Документите шумоляха на бюрото му.

Магьосникът прокара ръка през късо остриганата си коса и вдигна очи с леко болезнено изражение. Сякаш го караха да си припомни старо нараняване на някое чувствително място. Той се обърна към асистентката си.

— Госпожице Пайпър, моля, информирайте Бартимеус, че аз ни най-малко не се интересувам от оплакванията му. Припомнете му, че повечето господари биха го наказали жестоко за некомпетентността му в битката и че има късмет, че е жив. Това е всичко.

Той отново взе химикалката си.

Госпожица Пайпър отвори уста да проговори, но аз бях по-бърз.

— Моля, информирайте хлапака с глава като ливада — изстрелях бързо, — че е задължително да ме освободи на момента. Силите ми, при все че все още са страховити, са донякъде намалели и се нуждаят от възстановяване. Ако той не е съгласен с това разумно и справедливо искане, ще бъда принуден да действам в отчаянието си против моите и негови собствени интереси.

Тя се намръщи.

— И какво точно означава това, последното?

Повдигнах вежди.

— Той знае. — Обърнах се към Мандрейк. — Наистина знаеш, нали така?

Той ме погледна.

— Да, очевидно^[3].

С тържествена отмереност той отново остави химикалката си.

— Госпожице Пайпър — рече, — моля, изтъкнете на този надут демон, че ако дори само една-едничка мисъл за предателство му мине през главата, ще го преразпределя в блатата на Бостън, където ежедневно измират десетки джинове.

— Кажи му, че това изобщо не е решение, дружке. Защитите ми са толкова зле, че мога да загина докато му пазарувам. Какво ми пука къде ще се случи?

— Кажи му, че той със сигурност преувеличава слабостта си. Не ми звучи като Бартимеус, който се е срещал със Соломон.

— Също и с Фауст и Зарбустибал.

— Фауст, Зарбустибал, който ще да е. Списъкът не е изчерпателен. Но кажете му, госпожице Пайпър, че ако изпълни успешно следващата мисия, ще се съглася на временното му освобождаване с цел възстановяване и дано да е доволен на това.

Подсмръкнах пренебрежително.

— Кажете му, че предложението е приемливо единствено, ако мисията е проста, бърза и без грам опасност.

— Кажете му… О, Боже Господи, просто му кажете каква е мисията и да свършваме! — Разбърквайки документите и предизвиквайки едно изскърцване на кожения стол, магьосникът се върна към работата си. Главата на госпожица Пайпър спря; беше я въртяла от едната страна на другата като разтревожена кукумявка. Разтърка врат внимателно.

— Е, хайде почвай де — рекох.

Изглеждаше леко обидена от лаконичното ми изказване, но не бях в настроение за учтивости. За пореден път Мандрейк се бе отнесъл към мен с презрение и присмех. За пореден път бе пренебрегнал заплахите и молбите ми. За хиляден път се заклех да си отмъстя. Може би трябваше просто да поема риска в Америка, да отида там и да си опитам късмета в битка. Бях оцелявал в такива ситуации и преди. Но не и когато съм бил чак толкова слаб… Не, първо щеше да се наложи да си възвърна силата, а това означаваше да се съглася на тази „последна“ мисия. Чаках мрачно. Чувах как в другия край на стаята химикалката на Мандрейк се движи по хартията и драска още лъжи.

Госпожица Пайпър бе видимо облекчена, че конфронтацията беше приключила.

— Е — каза тя и се усмихна весело, — сигурна съм, че за теб това ще е много просто, Бартимеус. Искаме от теб да следиш един дребен магьосник на име Клайв Дженкинс, да не изпускаш нито едно негово действие или стъпка. Не позволявай да те видят или усетят. Включил се е в някаква конспирация против правителството и е замесен в убийство. Освен това знаем, че работи за учения-беглец Хопкинс.

Това отчасти събуди интереса ми. Минаха години откакто му бяхме изгубили дирите. Но аз продължих да поддържам лицето на Кити в типичното за тийнейджърите намусено изражение.

— Дженкинс силен ли е?

Тя се намръщи.

— Не мисля така.

Господарят ми вдигна глава и изсумтя.

— Дженкинс ли? Едва ли.

— Работи в министерството на вътрешните работи — каза госпожица Пайпър. — Второ ниво. Има дяволче на име Тръклит. Знаем, че се опитва да подкупи и други магьосници от ниските нива. Не е ясно защо. Определено е във връзка с Клем Хопкинс.

— Това ти е приоритетът — рече Мандрейк. — Намери Хопкинс. Не действай и не нападай. Знаем, че си слаб като листна въшка, Бартимеус. Просто намери къде е. Освен това открий какво са намислили. Ако успееш, аз ще… о, да му се не види.

Телефонът на бюрото му бе иззвънял. Той вдигна слушалката.

— Да? О, здравей, Мейкпийс. — Извъртя очи към тавана. — Да, да, с удоволствие бих се отбил, но точно сега не мога. След малко тръгвам за Съвета — всъщност вече съм закъснял… За какво става дума? Хм, хм, много мистериозно. Може би по-късно тази… Добре, ще се опитам. Ще се видим тогава. — Той удари слушалката в телефона. — Трябва да тръгвам, Пайпър. Ще довърша историята за обсадата на Бостън на обяд. Ще ти я изпратя по някое дяволче по-късно, става ли? Можем да я отпечатаме за вечерните пазари.

Вече беше прав и тикаше документи в куфарчето си.

— Има ли още нещо, което искаш да знаеш, Бартимеус? Не искам да чувам оплаквания и мрънкания. Нямам време за това.

Моята версия на Кити стисна зъби.

— Ами подкрепления? Ако се добера до този Хопкинс, ще ми трябва нещо по-силно от дяволче за охрана.

— Той е просто учен, Бартимеус. Но дори и да има защити, не искаме да се намесваш. Мога да изпратя Кормокодран и останалите много бързо, а госпожица Фарар държи доста полицаи в готовност. Само ми докладвай, когато имаш информация. Ще ти оставя заповед за свободен достъп: можеш да се върнеш при мен по всяко време когато си готов.

— Ти къде ще си?

— Този следобед — в Уестминстър Хол, а вечерта — в резиденцията на Девъро в Ричмънд. През нощта ще съм у дома. — Куфарчето се затвори с щракване. Нямаше търпение да тръгне.

— Къде се намира Дженкинс в момента?

— В сградата на вътрешното министерство, Уайтхол 16. Има офис от задната страна. Той е дребен, рижав глупак. Има ли нещо друго?

— Не би искал да го чуеш.

— Без съмнение. Само още едно нещо, Бартимеус, — рече той. — Дадох ти дума, но можеш да ме насърчиш да я спазя, ако зарежеш точно този външен вид. — Тогава, може би за първи път, ме погледна право в очите. — Помисли си. — Направи сложен жест и връзките, които ме държаха затворен в кръга, се увиха около мен, завъртяха се в противоположни посоки и със спираловидно движение ме запратиха навън в света.