Джонатан Страуд
Портата на Птолемей (11)

7

Бартимеус: прякор на демона — Сакр ал-Джини, споменат от Прокопий^[1] и Мишело. Джин от среден ранг, древен, изключително изобретателен и с немалка сила. За пръв път се появява в Урук, а по-късно и в Йерусалим. Сражавал се в битката при ал-Ариш против асирийците. Известни са следните му господари: Гилгамеш, Соломон, Зарбустибал, Ираклий, Хаузър.

Други имена на силата, които използва Бартимеус са: Н’горсо, Нечо, Рекит.

Шесто ниво по класификацията на Карл Линей, опасен. Все още съществуващ.

Кити остави книгата в скута си и се загледа през прозореца на автобуса. От мястото си на горната платформа виждаше как пазителите на магьосническото управление сновяха нагоре-надолу по лондонските улици. Нощната полиция крачеше сред пешеходците, на всеки ъгъл се носеха наблюдателни сфери, високо горе в следобедното небе минаваха малки, бързи точки от светлина. Обикновените хора си вършеха работата като внимателно отвръщаха очи от всичките наблюдатели около тях. Кити въздъхна. Въпреки че армиите на правителството бяха надалеч, силата му беше прекалено голяма, прекалено видна, за да позволи несъгласие. Самостоятелно обикновените хора не можеха да направят нищо, това поне бе ясно. Нуждаеха се от различен вид помощ.

Тя погледна отново в Наръчника на Трисмегистус, присви очи над ситния, нечетлив шрифт и препрочете откъса за пореден път. Имената Нечо и Рекит бяха нещо ново за нея, но останалото бе печално познато. Например оскъдния списък с господари. При все че не се знаеше особено много за това как са изглеждали Гилгамеш и Соломон, те със сигурност бяха възрастни крале. Ираклий бе магьосник-император, войн, а не дете. А що се отнася до Зарбустибал, тя беше открила негово описание преди няколко месеца в един стар списък на арабските майстори. Беше известен около Червено море с кривия си нос и многото брадавици. Хаузър наистина беше млад, но бе от Северна Европа, русоляв и луничав — беше видяла лицето му на гравюра в една от книгите на господин Бътън. Нито един от тях не можеше да бъде тъмнокосото, тъмнокожо момче, чийто външен вид обичаше да приема Бартимеус.

Кити разтърси глава, затвори книгата и я пусна в чантата си. Може би само си губеше времето. Трябваше да се освободи от предчувствието си и да извърши призоваването така или иначе.

Беше малко след обяд и автобусът бе претъпкан с мъже и жени, връщащи се на работа. Някои си говореха приглушено; други, вече изтощени, клюмаха и дремеха. Един мъж, седнал от другата страна на пътеката до Кити, четеше последната сводка на Истински военни истории, редовния отчет за напредъка на войната от Министерството на информацията. Предната корица на памфлета бе украсена с гравюра; показваше британски войник, който тичаше нагоре по някакъв хълм с насочен байонет. Беше благороден, решителен, една класическа движеща се статуя. На върха на хълма се бе свил американски бунтовник, чието лице беше изкривено от гняв, ужас и други неприятни емоции. Носеше старовремско магьосническо наметало, нарисувано смешно и женствено. Ръцете му бяха вдигнати като да се предпази; до него, в подобна поза, седеше помощникът му — нисш демон. Лицето му беше съсухрено и злобно; носеше същите дрехи като магьосника, но в умален вариант. Британският войник не изразяваше емоции. Надписът под картинката гласеше: „Още един триумф в Бостън.“

Кити сви устни презрително при вида на просташката пропаганда на гравюрата. Това беше работа на Мандрейк: сега той беше началник на Министерството на информацията. И само като си помислеше, че го беше оставила да живее.

Но всъщност Бартимеус я бе окуражил да го направи, да пощади живота на магьосника и три години по-късно това все още я озадачаваше и интригуваше. Нищо от това, което знаеше за демоните, не я беше подготвило достатъчно за личността на Бартимеус. Техните разговори, проведени на фона на страх и опасности, оставаха ясни в съзнанието й, изпълнени с жизненост, проницателност и най-вече с едно неочаквано разбирателство. Той й беше отворил врата, давайки й да зърне един исторически процес, за който никога не беше дори предполагала: хиляди години, през които магьосниците поробваха демони и ги принуждаваха да им помогнат със силата си. Хиляди години — време, през което дузина империи се бяха издигнали до върха на славата, бяха отслабнали и рухнали. Моделът се повтаряше отново и отново. Призоваваха се демони, а магьосниците си проправяха път към славата и богатството. Появяваше се стагнация. Обикновените хора откриваха вродени способности, които не знаеха, че притежават — магическа устойчивост, изградена през поколенията, която им позволяваше да се разбунтуват срещу управниците си. Магьосниците падаха от власт. Някъде другаде се появяваха нови и започваха процеса за пореден път. И така продължаваше: един безкраен кръг от конфликти. Въпросът беше — можеше ли да бъде прекъснат?

Изсвири клаксон; автобусът спря внезапно с разтърсване. Кити залитна назад в седалката си и изви врат към прозореца в опит да види причината.

Отнякъде пред автобуса връхлетя млад мъж. Той падна тежко на улицата, остана неподвижен за миг и започна да се надига. Двама служители на Нощната полиция, в сиви униформи, лъскави ботуши и шапки, се появиха забързано. Хвърлиха се върху младежа, но той зарита, заразмахва юмруци и успя да се освободи. Изправи се на крака с усилие. Единият от полицейските служители — жена — извади палка от колана си и каза нещо. В края й запука ярка синя светлина. Тълпата, която се бе събрала, се отдръпна разтревожено. Младият мъж бавно се оттегляше. Кити видя, че главата му бе окървавена, а очите му гледаха диво.

Полицайката напредваше, като размахваше шоковата си палка. Втурна се и нанесе удар. Синята струя блъсна младия човек в гърдите. Разтърси го и той се сгърчи за момент. От горящите му дрехи се издигна дим. После се изсмя — дрезгав и тъжен звук, като граченето на гарван. Ръката му се протегна и сграбчи палката за активния й край. По кожата му затрептя синя енергия, но той изглеждаше непроницаем: с две бързи движения взе палката, обърна я и повали тресящата се полицайка на асфалта сред проблясващата светлина. Крайниците й се сгърчиха, тялото й се изви, а след миг се успокои и тя остана да лежи напълно неподвижно.

Младият мъж захвърли шоковата палка настрани, завъртя се на пети и, без да погледне назад, изчезна в една странична уличка. Безмълвната тълпа се отдръпна пред него.

Със стържещо потреперване и буботене на двигателя автобусът потегли. Една жена, седнала пред Кити, поклати глава и каза сякаш на себе си.

— Войната — рече. — Тя причинява всички тези проблеми.

Кити си погледна часовника. След петнайсет минути щеше да стигне до библиотеката. Тя затвори очи.

Това беше наполовина вярно: войната наистина причиняваше повечето проблеми както у дома, така и в чужбина. Но увеличаващата се устойчивост на обикновените хора наливаше масло в огъня.

Шест месеца по-рано министърът на войната, господин Мортенсен, бе предприел нова политика. В опит да укроти със сила американските бунтовници, той реши драстично да увеличи правителствените сили. С тази цел лансира Доктрината на Мортенсен — политика на мобилизация из цялата страна. Бяха отворени наборни центрове и обикновените хора бяха окуражавани да се запишат във въоръжените сили. Примамени от перспективата за привилегирована професия при завръщането си, много мъже го направиха. След неколкодневно обучение те отплаваха за Америка на специални военни кораби.

Месеците минаваха. Очакваното завръщане на героите-завоеватели не се осъществяваше. Всички замлъкнаха. Информацията от колониите бе труднодостъпна, а изявленията на правителството станаха неясни. Навред се понесоха слухове, вероятно разпространявани от търговци, работещи от другата страна на Атлантика: армията била затънала далеч навътре във вражеска територия. Два батальона били унищожени; много мъже били мъртви, някои избягали в дивите гори и никой не ги видял повече. Говореше се за гладна смърт и други ужасии. Опашките пред наборните центрове намаляха и постепенно изчезнаха. По лицата на хората из лондонските улици неуловимо се прокрадваше една навъсеност.

С течение на времето пасивното негодувание се превърна в действие. Започна се с няколко несвързани помежду си събития, краткотрайни и далеч едно от друго, всяко от които можеше да бъде приписано на местни причини. В едно градче майка проведе самотен протест, запращайки камък по прозореца на наборния център. В друго група работници оставиха инструментите си и отказаха да се трепят за оскъдната си дневна надница. Трима търговци преобърнаха камион с ценни стоки — златист овес, фино брашно и пушена шунка — на улицата пред Уайтхол, заляха ги с газ и ги запалиха, превръщайки ги в тънка лента дим, понесла се към небето. Второстепенен магьосник от Източните колонии, вероятно полудял от консумацията на чуждестранна храна години наред, се спусна викайки в Министерството на войната с първична сфера в ръка. За секунди активира сферата и чрез вихъра на бушуващия въздух унищожи себе си и две млади рецепционистки.

При все че никой от инцидентите не беше толкова драматичен колкото нападенията, извършени навремето от предателя Дювал или дори от тези на изчезващата Съпротива, те оставаха дълго в съзнанието на обществеността. Въпреки неимоверните усилия на господин Мандрейк от Министерството на информацията, тези случки постоянно се обсъждаха по пазарите, на работните места, в кръчми и кафенета, докато чрез странната алхимия на клюките и слуховете се превърнаха в една голяма история и станаха симптоми на общ протест срещу магьосническото управление.

Но това беше беззъб протест и Кити, която в миналото беше опитала активен бунт, не си правеше илюзии как щеше да завърши. Всяка вечер, докато работеше в странноприемница „Жабата“, тя чуваше предложения за стачки и демонстрации, но нито едно предложение как да предотвратят намесата на демоните, които магьосниците използваха. Да, няколко души като нея имаха устойчивост, но само това не беше достатъчно. Необходими бяха и съюзници.

Автобусът я остави на една спокойна, сенчеста улица южно от улица Оксфорд. Нарамила чантата си, тя извървя пътя до Лондонската библиотека на две пресечки от спирката.

Пазачът я беше виждал често, както сама, така и в компанията на господин Бътън. Въпреки това той пренебрегна поздрава й, протегна ръка за пропуска и го огледа кисело от мястото си на високия стол зад бюрото. Без да коментира, той й посочи да продължи нататък. Кити се усмихна сладко и закрачи към фоайето на библиотеката.

Тя заемаше пет прилични на лабиринт етажа, които се простираха на площ колкото три градски къщи в ъгъла на един тих площад. Въпреки че беше забранена за обикновени хора, в нея не се съхраняваха основно магически текстове, а творби, които властите считаха за подривни и опасни в грешните ръце. В това число попадаха книги по история, математика, астрономия и други западнали науки, както и литература, която беше забранена от времето на Гладстон. Много малко от видните магьосници имаха времето и желанието да я посещават, но господин Бътън, от чието внимание не убягваха почти никакви исторически текстове, често пращаше Кити да се рови там.

Както винаги библиотеката беше почти пуста. Поглеждайки нишите встрани от мраморното стълбище Кити видя един или двама възрастни джентълмени, които седяха прегърбени край прозорците под оранжево-розовата следобедна светлина. Единият държеше отпуснато в ръце вестник. Другият определено спеше. На една отдалечена пътека млада жена метеше пода; шшт, шшт, шшт движеше се метлата и през рафтовете върху двете пътеки отстрани се процеждаха бледи облаци прах.

Кити имаше списък със заглавия, които да заеме от името на господин Бътън, но тя си имаше и собствен дневен ред. След две години редовни посещения тя вече се ориентираше добре. Не след дълго се озова в един уединен коридор на втория етаж, застанала пред секция Демонология.

Нечо, Рекит… Тя нямаше познания по древните езици: тези имена биха могли да принадлежат на почти всяка култура. Вавилонски? Асирийски? По предчувствие пробва с египетски. Направи справка в няколко общи списъка на демони, всичките подвързани в напукана черна кожа, с пожълтели страници, покрити със сбити, бледи ръкописни колони. Измина половин час, но не откри нищо. Кратка справка я отведе към отдалечена ниша до един прозорец, където приканващо я очакваше място за сядане с пурпурни възглавнички. Издърпа няколко специализирани египетски алманаха и започна да търси.

Почти веднага намери нещо в един обемист речник.

Рекит — в превод: калугерица. Тази птица символизира робството на египтяните. Често се среща в рисунките в гробниците и в йероглифите на магьосническите папируси. Демоните с това прозвище се срещат в старите, новите и късни периоди.

Демони в множествено число… Това беше объркващо. Но беше уцелила епохата, това бе сигурно. Бартимеус бе работил в Египет. Поне през част от това време е бил известен като Рекит… В съзнанието си Кити видя джина така, както го помнеше: мургав, слаб, носещ простичка превръзка около кръста. От това, което знаеше за външния вид на египтяните, Кити чувстваше, че може би е попаднала на нещо.

Тя стоя там още час, прелиствайки доволно прашните страници. Някои книги бяха безполезни, написани на чужди езици или с толкова непонятни фрази, че изреченията сякаш се увиваха едно около друго пред очите й. Останалите бяха тежки и трудни. Те представляваха списъци на фараони, на градски служители, на воините-свещеници на Ра. Показваха таблици с известните призовавания, с оцелели записки на тъмни демони, изпратени по земни задачи. Беше обезкуражаващо търсене и главата на Кити клюмваше неведнъж. Няколко пъти я стреснаха далечни полицейски сирени, викове и скандирания на близката улица, а веднъж и един възрастен магьосник, който шумно си издуха носа, докато се влачеше по коридора.

Есенното слънце падаше все по-ниско в прозореца на библиотеката. Златната светлина на лъчите топлеше стола. Тя погледна часовника си. Четири и петнайсет! Не след дълго библиотеката затваряше, а тя дори не бе намерила книгите на господин Бътън. А след три часа трябваше и да е на работа. Предстоеше важна нощ, а Джордж Фокс от странноприемница „Жабата“ беше педант на тема точност. Тя издърпа изморено още едно томче от другия край на масата и го отвори. Само още пет минути, след това…

Кити примигна. Ето го. Списък от осем страници на избрани демони, подредени по азбучен ред. И така… Кити го прегледа бързо. Пеймоз, Пайри, Пенренутет, Рамоз… Ето, Рекит. Има трима с това име.

Рекит (I): Африт. Роб на Снеферу (4-та династия) и други. С легендарно злобен нрав. Убит при Хартум.

 

Рекит (II): Женски джин. Прякор Кишог. Пазител на Некропола на Тива^[2] (18-а династия). Патологични наклонности.

 

Рекит (III): Джин. Наричан също и Нечо. Енергичен, но неблагонадежден. Роб на Птолемей от Александрия. (В разцвета на силите си около 120 г. пр.Хр.).

Беше третият, трябваше да е той… Описанието беше много кратко, но Кити почувства пристъп на вълнение.

Нов господар, следователно нова възможност. Птолемей… името бе доста познато. Беше сигурна, че е чувала господин Бътън да го споменава; дори бе сигурна, че той притежава книги с неговото име в заглавието… Птолемей. Напрегна мозъка си — е, щеше да е достатъчно лесно да научи повече за него следващия път.

С трескава бързина Кити записа откритията в тефтера си, постави обратно ластика около него и го бутна в чантичката си. Събра набързо книгите на купчина и ги качи обратно на рафтовете. Докато го правеше, във фоайето прозвуча далечен звънец. Библиотеката затваряше! А тя все още не беше взела книгите на господаря си!

Трябваше да се раздвижи по-бързо. Но сега Кити тичаше надолу по коридора с ясното чувство на триумф. По-добре внимавай, Бартимеус, мислеше си тя докато тичаше. По-добре внимавай… Приближавам се към теб.