Джонатан Страуд
Портата на Птолемей (7)

4

Демонът видя Кити в момента, в който тя помръдна. В набитата безформена глава се отвори широка паст; двойни редове зъби се спуснаха отгоре и се издигнаха от долната челюст. Той щракна със зъби чудновато, издавайки звук като от хиляди ножици, режещи в пълен синхрон. От всяка страна на черепа се раздвижиха гънки сиво-зелена плът, разкривайки две златисти очи, които проблеснаха когато се обърнаха към нея.

Кити не повтори грешката си. Остана като замръзнала, само на метър и осемдесет от приведената, сумтяща глава и задържа дъха си.

Демонът остърга с крак пода, оставяйки по плочките пет дълбоки резки от ноктите си. Дълбоко от гърлото му излезе тих, напевен звук. Преценяваше я, тя знаеше, че прави точно това, оценяваше силата й, обмисляше дали да нападне. В последните мигове на кризата мозъкът й поемаше много неуместни подробности от външния му вид: петната сива козина около ставите, лъскавите метални люспи върху торса, ръцете с прекалено много пръсти и прекалено малко кости. Собствените й крайници се тресяха; ръцете й потрепваха сякаш я подтикваха да побегне, но тя се изправи срещу страха си и го победи.

Тогава се чу глас: сладък и женствен, питащ с любопитство.

— Няма ли да бягаш, скъпа? Аз мога само да подскачам с тези недодялани крака. Ах, колко съм бавна! Пробвай се. Човек никога не знае — може и да избягаш. — Гласът беше толкова нежен, че на Кити й трябваха няколко секунди, за да осъзнае, че идваше от ужасната уста. Говореше демонът. Тя поклати глава сковано.

Демонът изви шестте си пръста в неразбираем жест.

— Тогава поне пристъпи към мен — рече сладкият глас. — Това би ми спестило мъчението да докуцам до теб на тези мои недодялани крака. Ах, колко ме боли! Цялото ми същество трепери от гравитацията на вашата сурова, жестока земя.

Кити отново поклати глава, този път по-бавно. Демонът въздъхна, сведе глава сякаш беше сломен и разочарован.

— Скъпа моя, у теб няма никаква вежливост. Чудя се дали същността ми няма да протестира, ако те изям. Аз съм мъченик на лошото храносмилане… — Главата се повдигна, очите проблеснаха, зъбите щракнаха като хиляди ножици. — Ще поема риска.

Без забавяне ставите на краката се свиха и отскочиха, челюстите се разтвориха широко, широко, широко; пръстите се свиха. Кити отстъпи и изпищя.

От пода се издигна стена от сребърни парчета, тънки като рапири, които прободоха демона в скока му. Проблясък, дъжд от искри и тялото му избухна в лилави пламъци. За част от секундата увисна във въздуха, потръпна, изпусна един-единствен облак дим, после плавно се понесе към пода, леко като горяща хартия. Тих глас, тъжен и обиден, прошепна:

— Ех и аз… — Сега вече бе просто черупка, която падна и скоро се превърна в пепел.

Мускулите на Кити бяха сковани и тя бе зяпнала от ужас. С голямо усилие успя да си затвори устата и да примигне веднъж-дваж. Прокара треперещата си ръка през косата.

— Велики Боже — рече господарят й от другата пентаграма в противоположния край на стаята. — Това не го очаквах. Но глупостта на тези създания е безгранична. Помети бъркотията, скъпа Лизи, и можем да обсъдим тази процедура. Трябва да си много горда от успеха си.

Сковано, все още взряна в нищото, Кити едва успя да кимне. Пристъпи с изтръпнали крака извън кръга и отиде да вземе метлата.

— Е, ти си умно момиче, това е сигурно.

Господарят й седеше на канапето близо до прозореца и отпиваше от чашата от китайски порцелан.

— А и правиш добър чай, което е благодат в ден като този.

Дъждът биеше по прозорците и се стичаше напосоки по улиците. Вятърът виеше по входовете на къщата. Кити вдигна краката си от течението по пода и сръбна от силния кафяв чай в чашата си.

Старецът избърса уста с опакото на ръката си.

— Да, много задоволително призоваване. Никак не беше зле. И най-интересното за мен — кой би помислил, че истинската форма на един сукубус изглежда така! Боже! А сега, Лизи, забеляза ли как малко сбърка последната Ограничаваща дума, точно в края? Не достатъчно, за да бъде разрушена предпазната стена, но създанието се окуражи и реши да си пробва късмета. За щастие всичко останало, което направи, беше перфектно.

Кити все още се тресеше. Облегна се назад на възглавниците на старото канапе.

— Ако бях… направила други грешки, сър — заекна тя, — какво щеше…?

— О, Боже — не бих се тревожил за това. Не го направи и само това има значение. Вземи си шоколад, подобрява храносмилането. — Той посочи чинията между тях. — Мисля, че успокоява стомаха.

Тя си взе бисквитка и я топна в чая си.

— Но защо ме нападна? — каза тя намръщено. — Със сигурност е знаела, че защитите на пентаграмата ще се включат.

Господарят й се изсмя тихо.

— Кой може да каже? Вероятно се е надявала да стъпиш извън кръга при скока й: това моментално би разрушило затвора й и би й позволило да те погълне. Забележи, че вече бе опитала две детински стратегии да те убеди да излезеш от пентаграмата. Хм, това не беше женски джин на ниво. Но може би се е изморила от оковите си; може би просто е искала да умре. — Той огледа замислено утайката на дъното на чашата си. — Кой може да каже? Знаем толкова малко за демоните, за това, което ги движи. Трудно е да ги проумееш. Има ли още чай?

Кити погледна.

— Не. Ще направя още.

— Да, ако обичаш, скъпа Лизи, моля те. На излизане може да ми подадеш онова копие на Трисмегистус. Той има някои интересни записки за сукубусите, ако си спомням правилно.

Леденият въздух я прободе, когато излезе в коридора и закрачи тежко към кухнята. Там, навеждайки се близо до синия газен пламък, съскащ под чайника, самообладанието й най-после не издържа. Започна да трепери — силни, разтърсващи тялото пристъпи, които я накараха да сграбчи работната маса за опора.

Затвори очи. Разтворените челюсти на демона се спускаха право към нея. Бързо ги отвори отново.

До мивката имаше хартиена торба с плодове. Механично си взе една ябълка и я изяде, гълтайки трескаво, на големи, груби парчета. Взе си още една и я изяде този път по-бавно, взирайки се невиждащо в стената.

Треперенето й се успокои. Чайникът засвири. Якоб беше прав, помисли си тя, докато плакнеше чашата си под ледената струя вода. Аз съм идиот. Само един глупак би направил такова нещо. Само един глупак.

Но и един глупак би могъл да има късмет. И досега, в продължение на три дълги години, късметът й не бе я подвел.

От деня, когато нейната смърт бе докладвана и приета, а властите бяха запечатали досието й с парче горещ, черен восък, Кити нито веднъж не беше напускала Лондон. Въпреки че нейният добър приятел Якоб Хирнек, който беше в безопасност при роднини в Брюж и работеше като бижутер, всяка седмица й изпращаше умолителни писма да отиде да живее с него. Независимо от това, че неговото семейство я подтикваше, през тайните им, нередовни срещи да напусне опасностите на града и да започне живота си на чисто. Независимо от това, че здравият разум направо крещеше, че не би могла да свърши нищо полезно самичка. Нищо не успя да разубеди Кити и тя остана в Лондон.

Може би все още беше инатлива, но сега към старото й безразсъдство се прибави предпазливостта. Всичко, от външния й вид до ежедневните действия, бе внимателно преценено с цел да се избегне подозрението на властите. Това бе жизненоважно, понеже за Кити Джоунс дори самото съществуване бе престъпление. За да се прикрие от очите на малкото хора, които я познаваха, тя подстрига тъмната си коса и я носеше на опашка под шапката си. Държеше изкъсо променливите си настроения независимо от провокациите; направи всичко възможно да изглежда безлична, с каменно лице, нищо повече от още един човек в тълпата.

Въпреки че може би беше малко по-слаба в лице от умората и липсата на достатъчно храна, въпреки че може би имаше малко бръчки около очите, тя все още притежаваше същата жизнена енергия, която я бе отвела при Съпротивата, а след това й бе помогнала да оцелее. Тази сила я крепеше в преследването на един амбициозен проект, както и в поддържането на поне две фалшиви самоличности.

Беше си взела квартира на третия етаж на една порутена градска къща в Западен Лондон, на уличка близо до фабриките за боеприпаси. Под и над гарсониерата й имаше още няколко стаи, които бяха направени от предприемчивия собственик на старата сграда. Всяка от тях бе заета, но с изключение на домоуправителя, един дребен мъж, който живееше на приземния етаж, Кити не бе говорила с никой от наемателите. Понякога се разминаваше с тях по стълбите: мъже и жени, стари и млади, всички живееха един изолиран и анонимен живот. Това я задоволяваше: тя харесваше и се нуждаеше от усамотението, което къщата й предлагаше.

В стаята й нямаше много неща. Малка бяла готварска печка, хладилник, кухненски шкаф и в ъгъла, зад една завеса, мивка и тоалетна. Под прозореца, който гледаше през истински лабиринт от стени и занемарени дворове към гърба на отсрещните къщи, имаше объркана купчина чаршафи и възглавници: леглото на Кити.

До него в спретнати купчинки се намираха светските й вещи: дрехи, консерви с храна, вестници, скорошни памфлети за войната. Най-ценните й предмети бяха скрити на разнообразни места под матрака (сребърен диск за хвърляне, увит в носна кърпа), в казанчето на тоалетната (запечатана пластмасова торбичка, съдържаща документите за новата й самоличност) и на дъното на торбата с прането (няколко дебели книги, подвързани с кожа).

Понеже беше практична, Кити не беше особено привързана към стаята си. Това беше място за спане и толкова. Тя не прекарваше много време в нея. Все пак беше неин дом и тя бе живяла там в продължение на три години.

Името, което бе дала на хазяина, беше Клара Бел. То фигурираше в документите, които носеше със себе си най-често — подпечатаната лична карта и адресните, здравни и образователни документи, които удостоверяваха скорошното й минало. Те бяха подправени за нея с огромно умение от стария господин Хирнек, бащата на Якоб, който й бе направил и отделен комплект под името Лизи Темпъл. Тя не притежаваше никакви документи с истинското си име. Само нощем, когато лежеше в леглото, когато завесата бе дръпната, а единствената лампа изключена, тя отново ставаше Кити Джоунс. Това бе самоличност обвита в мрак и мечти.

 

 

Няколко месеца след заминаването на Якоб, Клара Бел беше работила в печатницата на Хирнек, където доставяше току-що подвързани книги и печелеше минимална надница. Това не продължи дълго — Кити не искаше да излага приятелите си на опасност чрез твърде голяма близост и бързо си намери вечерна работа в една кръчма край реката. Преди това обаче еднообразните задължения й бяха осигурили една изключително необикновена възможност.

Една сутрин Кити бе извикана в офиса на господин Хирнек и й връчиха да достави един пакет. Беше тежък, миришеше на лепило и кожа и беше внимателно овързан с канап. Имаше етикет: ГОСПОДИН Х. БЪТЪН, МАГЬОСНИК.

Кити погледна адреса.

— Ърлс Корт — рече тя. — Там няма много магьосници.

Господин Хирнек почистваше лулата си с един потъмнял джобен нож и парче плат.

— Сред нашите любими управници — каза той, хвърляйки една обгоряла частица — този Бътън се счита за непоправим ексцентрик. Достатъчно умел е според всички свидетелства, но никога не се е опитвал да се издигне в политиката. Работеше като библиотекар в Лондонската библиотека, докато не му се случи злополука. Изгуби единия си крак. Сега само чете, събира книги доколкото може и пише по малко. Веднъж ми каза, че се интересувал от знанието заради самото него. Следователно няма пари. Затова е в Ърлс Корт. Занеси му това, моля те.

Кити го бе направила и откри къщата на господин Бътън в един район със сиво-бели вили, високи и масивни, с огромни колони, подкрепящи впечатляващи веранди над вратите. Някога в тях бяха живели богатите; сега районът носеше тъжния ореол на бедност и разруха. Господин Бътън живееше в края на осеяна с дървета задънена улица, в къща, обградена от тъмни лаврови дървета. Кити бе позвънила на звънеца и чакаше на едно мръсно стъпало. Никой не отвори. Тогава забеляза, че вратата беше леко открехната.

Тя надзърна вътре: старо антре, различи тесни стелажи с книги по стените. Покашля се несигурно.

— Ехо?

— Да, да, влез! — неясно прокънтя приглушен глас. — Побързай, ако обичаш. Малко съм затруднен.

Кити тръгна по коридора и влезе в съседната стая, в която нищо не се виждаше заради прашните пердета дръпнати пред прозорците. Там откри един мърдащ ботуш, подаващ се изпод колосална купчина паднали книги. Продължавайки по-нататък тя откри главата и шията на един възрастен джентълмен, напразно борещ се да се освободи. Без да се бави, Кити се зае да разчисти струпаните книги и след няколко минути господин Бътън бе настанен в един стол, малко понамачкан и много задъхан.

— Благодаря ти, скъпа. Би ли ми подала ръжена? Използвах го да измъкна една книга, която, опасявам се, причини всичките неприятности.

Кити измъкна един дълъг ръжен измежду книгите и го подаде на магьосника. Той беше дребен, крехък мъж, със светли очи, слабо лице и рошава, права сива коса, която падаше ниско на челото му. Носеше карирана риза без вратовръзка, кърпена зелена жилетка и намачкани, мръсни сиви панталони. Единият крачол липсваше; беше прегънат и зашит точно под тялото му.

Нещо във външния му вид я безпокоеше… Отне й секунда да осъзнае, че никога не бе виждала толкова небрежно облечен магьосник.

— Просто се опитвах да се добера до един том на Гибън — каза господин Бътън, — който видях на дъното на една купчина. Не внимавах и изгубих равновесие. Последва такава лавина! Не можеш да си представиш колко е трудно да намериш каквото и да е на това място.

Кити се огледа. Из цялата стая от стария килим като сталагмити се издигаха неизброими купища книги. Много от тези колони бяха високи колкото нея; други наполовина се бяха прекатурили една върху друга и така бяха оформили несигурни, покрити с прах арки. Имаше натрупани книги и на масата, както и в един кухненски шкаф. Купчините книги продължаваха в невъобразими количества през отворената врата навътре в една странична стая. Оставаха свободни само няколко тесни пътечки, които свързваха прозорците с две сбутани пред камината и вратата към коридора канапета.

— Мисля, че ви разбирам — каза тя. — Както и да е, ето още нещо в допълнение към проблема ви. — Тя вдигна пакета. — Изпраща го Хирнек.

Очите на стареца заблестяха.

— Добре! Добре! Това трябва да е моето копие на Апокрифите на Птолемей, току-що подвързано в телешка кожа. Карел Хирнек е истинско чудо. Скъпа моя, ти ощастливи деня ми! Настоявам да останеш за един чай.

За половин час Кити научи три неща: че старецът е приказлив и непринуден, че има чудесен чай и кейк с подправки и че необходимостта му от асистент го притискаше неудържимо.

— Последният ми помощник ме напусна преди две седмици — рече той като въздъхна тежко. — Отиде да се бие за Британия. Опитах се да го разубедя, разбира се, но сърцето го теглеше натам. Вярваше в това, което му бяха казали — слава, добри перспективи, повишение и т.н. Скоро ще е мъртъв, предполагам. Да, вземи си и последното парче от кейка, скъпа моя. Имаш нужда да напълнееш. Много му е добре на него, да ходи да умира, но се опасявам, че това се отрази зле на моите проучвания.

— Какви проучвания правите, сър? — попита Кити.

— Изследвания, скъпа. История на магията и други неща. Наистина забележителна област, за съжаление пренебрегната. Срам и позор, че толкова много библиотеки се затварят — за пореден път правителството го прави от страх. Е, аз спасих доста много важни книги по темата и искам да ги каталогизирам и номерирам. Амбицията ми е да направя окончателен списък на всички оцелели джинове. Съществуващите анали са толкова случайни и противоречиви… Но както вече видя, аз не съм достатъчно умел да изследвам дори собствената си колекция, благодарение на този недостатък… — Той размаха юмрук към несъществуващия си крак.

— Ъъъ, как се случи това, сър? — осмели се да попита Кити. — Ако нямате нищо против, че питам.

— Кракът ми ли? — възрастният джентълмен сви вежди, огледа се наляво-надясно и отправи поглед към Кити. След това прошепна зловещо. — Марид.

— Марид ли? Ама не са ли те най…?

— Най-силният вид демони, които биват призовавани. Правилно. — Усмивката на господин Бътън бе леко самодоволна. — Аз не съм небрежен, скъпа моя. Не, че някой от колегите ми — той изрече думата със силно отвращение — би се признал за такъв, проклети да са. Бих искал да видя как Рупърт Девъро или Карл Мортенсен ще направят същото. — Той подсмръкна и се облегна назад в канапето. — Ироничното в случая е, че аз просто исках да му задам няколко въпроса. Изобщо нямаше да го заробвам. Както и да е, бях забравил да добавя Третични окови; нещото се изскубна и ми откъсна крака преди автоматичното Отпращане да се задейства. — Той поклати глава. — Това е наказание за любопитството, скъпа моя. Е, справям се някак си. Ще си намеря друг асистент, ако американците не избият цялото ни младо мъжко население.

Отхапа си раздразнено от кейка. Още преди да го преглътне, Кити вече бе взела решение.

— Аз ще ви помогна, сър.

Старият магьосник примигна насреща й.

— Ти?

— Да, сър. Аз ще ви стана асистент.

— Съжалявам, скъпа моя, но мислех, че работиш за Хирнек.

— О, така е, сър, но само временно. Търся си друга работа. Много се интересувам от книги и магии, сър. Наистина е така. Винаги съм искала да науча повече за тези неща.

— Добре. Говориш ли иврит?

— Не, сър.

— А чешки? Или френски? Или арабски?

— Не говоря тези езици, сър.

— Така… — за момент лицето на господин Бътън стана по-малко любезно, по-малко учтиво. Той я изгледа от горе до долу с притворени очи.

— И на практика, ти, естествено, не си нищо повече от едно момиче от обикновените…

Кити кимна весело.

— Да, сър. Но винаги съм вярвала, че липсата на късмет по рождение не трябва да застава на пътя на таланта. Аз съм енергична, бърза и схватлива. — Тя посочи лабиринта от прашни купчини. — Ще мога да ви подам всяка книга, която пожелаете по-бързо от мисълта. Дори и от дъното на най-далечната купчина. — Тя се засмя и отпи от чая си.

Възрастният мъж търкаше брадичка с малките си, пълни пръсти и си мърмореше.

— Дете от обикновените… непроверено… това е изключително неортодоксално… Всъщност, властите изрично го забраняват. Но все пак — защо не? — Той се изсмя сподавено.

— Защо да не го направя? Тях явно не ги притесняваше да ме пренебрегват през всичките тези години. Би бил интересен експеримент… и никога няма да разберат, проклети да са. — Той отново погледна към Кити, очите му се присвиха. — Знаеш ли, не бих могъл да ти плащам нищо.

— Няма нищо, сър. Аз, ъъъ, се интересувам от знанието заради самото него. Ще си намеря друга работа. Мога да ви помагам когато имате нужда, почасово.

— Много добре тогава, много добре. — Господин Бътън протегна малката си розова ръка. — Ще видим как ще потръгне. Никой от нас няма никакви действителни договорни задължения към другия, както разбираш, и сме свободни да прекратим взаимоотношенията си по всяко време. Имай предвид, че ако си мързелива или нечестна, ще извикам хорла да те унищожи. Ама, Боже, къде ми е възпитанието? Още не съм те питал за името.

Кити си избра самоличност.

— Лизи Темпъл, сър.

— Добре, Лизи, много се радвам, че те срещнах. Надявам се да се разбираме добре.

Така и стана. От самото начало Кити се постара да бъде незаменима за господин Бътън. Като начало, ежедневните й задължения бяха изцяло свързани с това да обикаля из тъмната, претъпкана къща и да намира странни книги в далечни купчини и да му ги носи непокътнати. По-лесно беше да се каже, отколкото да се направи. Често се появяваше на светлината от настолната лампа в кабинета на магьосника задъхана и покрита с прах или пък натъртена от неприятно сриване на книги, само за да й кажат, че е взела погрешния том или неправилното издание и да бъде отпратена обратно. Но Кити постоянстваше. Постепенно стана специалист в откриването на томчетата, които господин Бътън искаше. Започна да разпознава имената, кориците и методите на подвързване, използвани от различните печатари в различните градове през вековете. От своя страна магьосникът беше много доволен: помощничката му спестяваше много неудобства. И така минаваха месеците.

Кити започна да задава дребни въпроси за някои от творбите, които помагаше да се намерят. Понякога господин Бътън даваше кратки и весели отговори, но по-често й предлагаше да провери отговора сама. Кити можеше да го прави, когато книгата бе написана на английски. Тя вземаше назаем някои от по-лесните, по-общи книги и ги носеше в къщи, в гарсониерата си. Нощните й четения пораждаха още въпроси към господин Бътън, който я насочваше към други текстове. По този начин, водена от капризи и прищевки, Кити започна да се учи.

След като напредва в продължение на година по този начин, Кити започна да изпълнява поръчки за магьосника. Набавяше официални пропуски и посещаваше библиотеки из цялата столица. От време на време пазаруваше в огромни количества от билкари и снабдители на магически стоки. Господин Бътън нямаше дяволчета на свое подчинение и не практикуваше много истинска магия. Интересът му се коренеше в културите от миналото и историята на контактите с демоните. От време на време призоваваше някое нисше създание, за да го разпита за някой исторически факт.

— Но с един крак това е трудна работа — казваше той на Кити. — Призоваването си е достатъчно сложно и с два такива, но когато се опитваш да начертаеш правилен кръг, а бастунът ти постоянно се хлъзга и изпускаш тебешира, това е адски трудно. Вече не поемам често такива рискове.

— Аз бих могла да ви помогна, сър — предлагаше Кити. — Ще трябва да ме научите на основните неща, естествено.

— О, това е невъзможно. Прекалено опасно е и за двама ни.

Кити откри, че господин Бътън е доста непреклонен за това и й трябваха няколко месеца да му вади душата, докато го убеди. Накрая, за да получи миг спокойствие, той й позволи да напълни купите с тамян, да държи оста в центъра, докато той рисуваше дъгите на кръговете и да запали свещите от свинска мас. Тя стоеше зад стола му, когато демонът се появи и господин Бътън започна да го разпитва. След това помогна да се измият обгорелите следи, които останаха. Спокойното й поведение впечатли магьосника. Скоро тя активно помагаше при всичките му призовавания. Както и във всички останали неща, Кити се учеше бързо. Започна да запаметява някои от често употребяваните латински формули, въпреки че остана невежа за значението им. Господин Бътън, който считаше активната работа за вредна за здравето му, а освен това беше и предразположен към мързел, започна да поверява на асистентката си все повече и повече процедури. По своя си повърхностен начин той помагаше да се запълнят някои пропуски в знанията и, при все че не искаше да я обучава официално.

— Истинското изкуство — казваше той, — само по себе си е простичко, но има безброй вариации. Винаги ще се придържаме към основното: призоваваме създанието, държим го ограничено, отпращаме го. Нямам нито времето, нито желанието да те обучавам на всички тънкости.

— Добре, сър — казваше Кити. Тя нямаше нито времето, нито желанието да ги учи. Тя искаше само основното практическо познание за призоваването.

Годините минаваха. Войната продължаваше. Книгите на господин Бътън бяха прилежно сортирани, каталогизирани и подредени по автор. Асистентката му беше безценна за него. Сега вече можеше да я кара да призовава фолиоти и дори нисши джинове, докато той седеше удобно и наблюдаваше. Беше едно изключително задоволително положение на нещата.

Като изключим необикновения страх, Кити също го считаше за задоволително.

 

 

След като чайникът най-после завря, Кити направи чай и се върна при магьосника, който седеше, както и преди потънал в канапето и изучаваше книгата си. Господин Бътън промърмори някаква благодарност, когато тя остави чая.

— Трисмегистус отбелязва — каза той, — че сукубусите са склонни към безразсъдство, когато са призовани и често са предразположени към саморазрушение. Могат да бъдат успокоени като се сложат цитрусови плодове при тамяна или от нежното свирене на флейта. Хм, очевидно са чувствени зверове. — Отнесено почеса остатъка от крака си през панталона. — О, намерих и нещо друго, Лизи. Кой беше демонът, за който питаше оня ден?

— Бартимеус, сър.

— Да, точно така. Трисмегистус има бележки и за него, в една от таблиците на Древните джинове. Ще я намериш някъде в приложенията.

— О, наистина ли, сър? Това е чудесно. Благодаря.

— Дава малко от историята на призоваванията му. Накратко. Няма да ти е много интересно.

— Не, сър. И аз много се съмнявам. — Тя протегна ръка. — Имате ли нещо против да погледна?