Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lion of Judah, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
essop
Корекция и форматиране
yoda

Издание:

Виктор Островски. Лъвът „Мосад“

Първо издание

Превод: Любомир Терзиев

Библиотечно оформление и корица: Тандем G

ИК „Атика“ — София, 1993 г.

Набор и печат: „Образование и наука“ ЕАД

Формат: 32/84/108

История

  1. — Добавяне

XXXIX

Тел Авив

22,00 часа (21,00 парижко време)

Аврам се беше разположил в своето високо кожено кресло. Орен, който влезе в кабинета преди по-малко от минута, се настани до шефа си. И двамата бяха вперили поглед в един от телевизионните монитори на отсрещната стена.

Безкраен поток полицейски коли се стичаха към някаква селска къща. Куршумите прелитаха край главата на оператора и той от време на време трябваше да се снишава. Откосите на автоматите заглушаваха развълнувания глас на репортера.

На съседния монитор се появи същата картина, после на още един, а след това и Си Ен Ен се включи на живо от мястото на събитието. Всички информационни канали прекъснаха редовната си програма, за да вмъкнат тази суперновина: една палестинска терористична група била изненадана от френската полиция в малка селска къща край Париж. Терористите се подготвяли да нанесат удар по израелска делегация, която трябвало да участва в кръг от някакви секретни мирни преговори. Коментаторите не знаеха все още нищо за мястото на провеждането им и разполагаха със съвсем ограничена информация относно същността им. Но всички повтаряха, че тайната не е била добре съхранена. Преговорите останали извън обсега на общественото внимание единствено поради ниското равнище на участващите делегации.

Няколко минути по-късно настана истинска суматоха. Специалните подразделения на френската полиция явно бяха решили да щурмуват сградата. Чуха се няколко експлозии, после избухна пожар и къщата пламна като факла. Отвътре изскочиха две подпалени човешки фигури. Полицаите ги събориха на земята. Последваха още няколко експлозии, а след това вече трудно можеше да се определи какво точно става.

 

 

Париж

21,10 часа

— Чуваш ли нещо? — попита човекът, който държеше противовъздушната ракета на рамо.

— След около десет секунди трябва да се появи над нас — извика Сержанта в малкия микрофон, прикачен за каската му. — Приготви се.

Хеликоптерът на земята вдигаше толкова силен шум, че не можаха да чуят приближаващия във въздуха вертолет. Изведнъж забелязаха премигващите му светлини.

— Ето го! — извика Сержанта и посочи към небето. — Огън! Огън!

Двете ракети излетяха почти едновременно. Малките реактивни двигатели оставяха бяла диря след себе си. Двете смъртоносни игли постепенно набираха височина и скорост и се насочиха към бавно прелитащия хеликоптер. В един момент сякаш два пламтящи пръста прободоха тъмния силует на полицейската машина. Разнесе се страхотен гръм, който заглуши рева на готовия за излитане хеликоптер. Ярка оранжево-синя светлина озари небето за няколко секунди. После настана странна тишина. Над сухата пшенична нива се посипа дъжд от изпепелени частици. Лумнаха няколко малки пожара. Само след секунди вертолетът на терористите се отлепи от земята. Същият сценарий се повтори на още две места в околностите на Париж.

Дежурният в контролния център, който поддържаше постоянна връзка със спасителните хеликоптери, забеляза някакво странно смущение по трасето. Отначало помисли, че не е в ред радиостанцията на един от хеликоптерите. Връзката се загуби за миг и после отново се възстанови. Но когато същото нещо се случи и с втория хеликоптер, той реши, че смущенията се дължат на атмосферни влияния. Важното беше, че връзката се възстанови и не можеше да става дума за извънредна ситуация.

Няколко минути по-късно трите вертолета се събраха над района на вилата. Карл използва кодовете, които беше получил от приятеля си във френската полиция, и съобщи на охраната, че след малко ще кацнат, за да вземат палестинците. Охраната очакваше появата им и моментално отговори положително на искането за кацане. Трите хеликоптера се подредиха един след друг и минаха, ниско над оградата. Карл седеше в първия хеликоптер и забеляза някакъв микробус, който сякаш се беше блъснал в оградата. Около него стояха няколко полицаи. Само за няколко секунди прелетяха над горичката, която отделяше оградата от централната сграда. Разстоянието беше около половин миля.

Хеликоптерите увиснаха на място над поляната пред сградата. Изчакаха командирът на охранителния отряд да ги уведоми, че хората му са заели позиция и всичко е готово за кацането. За Карл това означаваше, че френските полицаи са се изтеглили край оградата. Той потупа пилота по рамото и посочи с палец надолу. Другите два хеликоптера последваха примера на първия и също се спуснаха. Трите машини увиснаха на около петдесет сантиметра от земята.

Четиридесет и пет минути преди това Номер 1 подмина главния вход на комплекса, сви зад ъгъла и паркира микробуса плътно до оградата. Само за няколко секунди всички с изключение на Номер 6 се прехвърлиха през оградата. Стъпваха на покрива на микробуса и прескачаха оттатък. Когато всички преминаха от другата страна, Номер 6 се настани на шофьорското място и натисна клаксона. Почти моментално пред микробуса изникнаха постовите от караулното на портала. Тъй като шофьорът си беше в колата и оградата не беше видимо повредена, те приеха, че всичко е наред.

Нейтън и спътниците му от „Кидон“ не знаеха на какво място са попаднали, но скоро установиха със задоволство, че в района на вилата не е изградена специална система за сигурност. Охраната беше разположена предимно по периферията. Палестинците и двамата френски полицаи, които охраняваха сградата отвътре, останаха едновременно изненадани и ужасени при появата на бойците от „Кидон“. На Нейтън му трябваха няколко минути, за да ги успокои и да им обясни как точно стоят нещата. Вързаха краката и ръцете на двамата французи, а палестинците отведоха на втория етаж, където би трябвало да са в безопасност.

— Какво ви накара да постъпите по този начин? — попита една делегатка.

— А вие не бихте ли спасили един израелец, който иска да се помири с вас? — върна й въпроса Нейтън.

Лицето й просветна.

— Труден път сте избрали. И ние сме тръгнали по него.

Тя хвърли бърз поглед към другите палестинци, които бяха спрели насред стълбите да чуят разговора. Всички делегати демонстрираха удивително спокойствие в тази нажежена обстановка. Жената пак се обърна към Нейтън:

— Освен че е труден, този път е и съвсем нов. Никой досега не е поемал по него. Макар че всъщност е много стар, за нас той е нещо ново. Дано да имате късмет.

— Точно от късмет имам нужда. Хайде сега да побързаме, че времето напредва.

Номер 1 разположи хората си и даде на Нейтън един зареден пистолет.

— Колкото повече стрелци имаме, толкова по-добре.

— Искам да те попитам нещо — каза Нейтън. — Докладва ли пред началството, че съм мъртъв?

— Естествено. Бяхме те отписали.

— Ако нещата тук се развият в благоприятна посока, предпочитам да си остана мъртъв.

Номер 1 се усмихна.

— Няма проблеми. Ще се отрази добре на репутацията ми.

Хеликоптерите висяха на половин метър от земята. Терористите скочиха долу, разделиха се на групи и се наредиха от двете страни на всички входове. Когато се увериха, че районът около сградата е спокоен, пилотите залепиха машините за земята. Оставиха перките да се въртят, за да могат да излетят веднага.

Номер 4 и други двама бойци от „Кидон“ се приготвиха да се заемат с пилотите, когато останалите терористи влязат в сградата. Карл беше застанал между главния вход и вратата отдясно. Виждаха го само двама от водачите на групи. Всички очакваха сигнал от него, за да щурмуват сградата. Източникът му във френската полиция го беше уверил, че вътре във вилата ще има двама полицаи. Те обаче не се появиха и Карл се усъмни, че нещо не е наред.

Той вдигна ръка и се потупа по челото. Това беше знак за Сержанта да задейства резервния план, според който в сградата трябваше да влезе само една група. Останалите две щяха да останат отвън, за да не попаднат всички наведнъж в евентуално заложената клопка.

Сержанта разби с крак вратата и хвърли вътре една светеща ракета. След няколко секунди силна ослепителна светлина озари стълбището. Предполагайки, че всички в сградата са временно заслепени, Сержанта издаде няколко заповеди на иврит, както беше предвидено, и нахълта в сградата. Неговите хора го последваха.

Номер 1 и другите бойци бяха на първата площадка. Когато видяха, че отвън хвърлят ракета, те се дръпнаха встрани и се скриха зад парапета.

Сержанта и хората му видяха, че преддверието е чисто, и се устремиха нагоре по стълбите. Малко преди първият да стигне до парапета, Номер 1 и останалите от „Кидон“ откриха огън. Терористите изпопадаха безжизнени на пода като марионетки, на които някой е отрязал конците.

Понеже след първите няколко откоса не се завърза престрелка, Карл реши, че са стреляли неговите хора, и даде знак на втората група да влезе.

Появата им изненада Номер 1, но той моментално откри огън с картечницата си и повали първите двама наемници. После веднага се хвърли на пода, за да избегне пороя от куршуми, които прелетяха над главата му. Той бързо изпълзя встрани, за да открие свободно поле за стрелба пред хората си, които незабавно реагираха и пометоха втората вълна терористи.

В следващия момент отвън се чу стрелба на картечница, която се извиси над шума на хеликоптерните двигатели. Номер 1 притича до главния вход и застана от едната му страна с гръб към стената. От другата страна се появи Нейтън.

— Не може да са останали много.

— Да излезем ли? — попита Нейтън.

— Не, момчетата отвън ще се оправят сами. Нелепо е да те убият поради липса на хладнокръвие. Като очистят тези отрепки, моите хора ще ни извикат.

След малко се чу гласът на Номер 5.

— Районът е прочистен. Повалихме ги до един.

След като и втората група се изгуби вътре, у Карл не остана никакво съмнение, че има нещо нередно. Тъкмо се накани да излезе от прикритието си и да се устреми към хеликоптера, когато няколко отмерени откоса залепиха за стената третата му група. Отначало помисли, че стрелят френските полицаи. Той остана скрит и видя как трима мъже изскачат иззад хеликоптерите. В следващия момент безжизненото тяло на единия от пилотите увисна през отворената врата на кабината. Тримата започнаха да крещят нещо на някакъв непознат език, който му звучеше като иврит. Карл си даде сметка, че никой не подозира за присъствието му, и реши да не напуска още прикритието си.

— Е, сега вече можем да излезем навън — каза Номер 1. — Май че дойде време да напуснеш сцената, приятелю.

— Така е.

— И как мислиш да се измъкнеш оттук?

Номер 1 вече се беше показал от вратата.

— Ще взема един от хеликоптерите. Научих се да ги управлявам в морската пехота.

В следващия момент Нейтън посочи по посока на портала. Към тях се приближаваха фаровете на някакъв автомобил, който изглеждаше като джип. Двамата се затичаха към най-близкия хеликоптер. Перката му бръмчеше оглушително.

Карл изчака двамата мъже да стигнат до хеликоптера и се втурна към тях. Няколко пъти натисна спусъка в движение.

Шумът на двигателя заглуши стрелбата и никой от другите бойци не забеляза Карл. Номер 1 сграбчи ръката на Нейтън и бавно се свлече на земята. В очите му се четеше учудване. От врата му шуртеше кръв. След няколко секунди издъхна.

Един куршум рикошира в корпуса на вертолета точно до главата на Нейтън. Той се дръпна и в този момент видя, че Карл тича към него. Крещеше като луд и продължаваше да стреля. Следващите няколко куршума натрошиха страничното стъкло на хеликоптера. Нейтън бързо вдигна пистолета си. Знаеше, че е изправен лице в лице с Карл Райнхарт, един човек, който също беше „официално мъртъв“. Смъртта щеше да направи досието му истинно. Нейтън натисна спусъка два пъти. Карл се олюля и се строполи на земята. Двата куршума бяха отнесли част от темето му.

Джипът се приближаваше много бързо. Нейтън реши, че няма време за губене и чевръсто се вмъкна в хеликоптера. След няколко секунди се отлепи от земята и насочи машината извън пределите на комплекса. Беше спокоен за приятелите си от „Кидон“. А неговият път водеше към Надин. Както си мислеше какъв точно курс трябва да поеме, изведнъж забеляза, че стрелките на контролното табло се държат по странен начин. Хеликоптерът летеше стремително към върховете на дърветата. Куршумите на Карл бяха пробили корпуса и явно бяха нанесли сериозни повреди. Не се знаеше дали Карл няма да се смее последен.

Нейтън се опита да преустанови падането поне докато стигне до една малка полянка, която се виждаше зад дърветата. Но хеликоптерът прелетя под прекалено остър ъгъл и кацането беше немислимо. Нейтън се напъна и дръпна с всичка сила лоста. Мина на сантиметри над върховете на дърветата, но опашката се закачи в клоните и задната перка се раздроби на хиляди малки частици. Хеликоптерът се разцепи на три части, падна на земята и се превърна в купчина стомана. От пробитите резервоари течеше гориво и обливаше потрошените останки.

Някакъв малък храст омекоти падането на Нейтън. От кабината го изхвърли същият тласък, който разби хеликоптера. Макар че се намираше на двайсетина метра от разбития корпус, дрехите му бяха просмукали с бензин. Той се сети, че след няколко секундите последва експлозия. Достатъчна беше една искра, и щеше да се превърне в жива факла. Нейтън преодоля шока и болката, изправи се на крака и тръгна да се отдалечава, доколкото му позволяваха силите. Когато френската полиция пристигна пред вилата, бойците от „Кидон“ вдигнаха ръце и се предадоха. Видяха как падна хеликоптерът на Нейтън, а малко след това го чуха да експлодира. Загледаха се в пламъците, които озариха небето.

— Е, сега вече е мъртъв — каза Номер 5 и поклати глава.

 

 

Експлозията събори Нейтън на земята, но въобще не го нарани.

Сега седеше в един стар ситроен. Спря го на близкото шосе. Възрастният шофьор отиваше в малко градче на няколко минути път. Единственото желание на Нейтън беше да се добере до някакъв телефон, за да се обади на Надин. Ако искаше да живее, връщане назад нямаше. И тъй като вече беше „мъртъв“, лесно щеше да започне нов живот. „Каква ирония на съдбата — помисли си той. Мъртвите нямат бъдеще, а аз няма да имам минало.“

Край
Читателите на „Лъвът от Мосад“ са прочели и: